суша си косата и наблюдавам как придобива вече познатия ми кестеняв оттенък.
— Направо не мога да повярвам — доверявам на Розали. — Винаги съм била пълна нула.
— Сладурче, на теб ти идва отвътре! — Розали се маже с тоалетно мляко за тяло. — Ти си най-добрата от цялата група.
Изключвам сешоара, прокарвам пръсти през сухата си коса и оглеждам отражението си. Поне за милионен път погледът ми се задържа на блестящите бели зъби и на плътните розови устни. Устата ми изобщо не беше такава през 2004 година. Сигурна съм.
— Розали — шепна аз. — Може ли да ти задам един… личен въпрос?
— Разбира се — шепне в отговор тя.
— Аз някога правила ли съм си нещо? Нещо на лицето? Като например инжекция с ботокс? Или… — Продължавам още по-тихо и не мога да повярвам, че питам. — Някоя операцийка?
— Сладурче! — поглежда ме ужасена Розали. — Шшш! — тя поставя пръст на устните си.
— Ама…
— Шшш! Разбира се, че не сме си правили нищо! Всичко по нас е сто процента естествено — намига ми тя.
Това намигане какво трябва да означава?
— Розали, трябва да ми кажеш дали съм си правила нещо… — Млъквам, разсеяна от отражението си в огледалото. Без дори да забележа, съвсем автоматично вадех фиби от купата пред мен и си оправях косата на автопилот. За около трийсет секунди бях направила съвършен кок. Как, по дяволите, стана?
Докато оглеждам ръцете си, усещам как в мен се надига истерия. Какво друго умея да правя? Да разглобявам бомби може би? Да убия човек с един удар на ръката?
— Какво става? — пита Розали и проследява погледа ми.
— Току-що си вдигнах косата. Виж. Направо невероятно. Никога преди не съм я правила по-добре.
— Напротив — тя не може да повярва, — че нали я правиш така всеки ден.
— Просто не помня. Все едно че някоя супер жена е обладала тялото ми. Мога да ходя на токове, да вдигам косата си, мога да правя шпагат… Това са все умения на супер жена. Това не съм аз.
— Сладурче, ти си, разбира се. — Розали стиска ръката ми. — Свиквай!
Обядваме в заведение за диетични храни и си приказваме с две момичета, които очевидно ме познават, а след това Розали ме откарва вкъщи. Докато сме в асансьора, неочаквано ме наляга умора.
— Кажи сега — ухилва се Розали, когато влизаме у нас. — Искаш ли да погледнеш дрехите си още веднъж? Какво ще кажеш за банските костюми?
— Трябва да ти призная, че се чувствам като пребита — обяснявам притеснено. — Имаш ли нещо против да си почина малко?
— Не, разбира се — тя ме гали по ръката. — Ще те чакам тук, за да съм сигурна, че всичко е наред…
— Стига де — усмихвам се аз. — Няма проблем, нали Ерик ще се прибере скоро. Много ти благодаря, Розали. Толкова си мила.
— Мило момиче — тя ме прегръща и посяга към чантата си. — Ще ти се обадя. Да се пазиш! — Тъкмо прекрачва прага, когато ми хрумва нещо.
— Розали! — викам я аз. — Какво да сготвя на Ерик за вечеря?
Тя се обръща и ме поглежда напълно объркана. Предполагам, че просто не е очаквала подобен въпрос.
— Знаеш ли какво обича? — усмихвам се смутено.
— Сладурче… — Розали мига слисана. — Сладурче, ти не приготвяш вечерята. Това е задължение на Джана, икономката. Сигурно в момента е на пазар, след малко ще се върне, ще сготви, ще ви оправи леглото…
— Да, разбира се! — кимам, сякаш всичко това е в реда на нещата.
Леле боже! Това е съвършено нов живот. Че аз не съм имала и чистачка, камо ли икономка, която поддържа целия дом.
— Тогава ще полегна — заявявам аз. — Чао.
Розали ми праща въздушна целувка и хлопва вратата, а аз отивам в спалнята, която е в кремаво в съчетание с тъмно дърво, а леглото е невероятно голямо. Нали Ерик настоя да се настаня в спалнята. Колко е благороден! Стаята за гости също е огромна, към нея има дори джакузи, така че той няма защо да се оплаква.
Изритвам високите обувки, пъхвам се под завивката и веднага усещам как ме обзема спокойствие. Това е най-удобното легло, в което някога съм спала. Намествам се и се наслаждавам на гладките чаршафи и меките възглавници. Страхотно! Затварям очи, за да подремна. Не повече от десетина минути.
Когато се събуждам, цари сумрак и пред стаята се чува потракване на съдове.
— Мила? — долита глас отвън. — Будна ли си?
— Да. — Опитвам се да стана и потривам очи. — Да… здрасти.
Вратата се отваря и влиза Ерик. Носи поднос и плик.
— Спиш от часове. Нося ти вечеря — тръгва към леглото и оставя подноса и се пресяга към нощната лампа. — Нося ти китайска супа с пиле.
— Много обичам китайските супи! — възкликвам очарована аз. — Благодаря!
Ерик се усмихва и ми подава лъжицата.
— Розали ми каза, че днес сте ходили във фитнеса.
— Да, беше страхотно! — Гребвам лъжица супа и тя се оказва великолепна. Господи, колко гладна съм била. — Ерик, би ли ми подал малко хляб? — вдигам глава. — Така ще мога да си топна.
— Хляб ли? — Ерик се мръщи и очевидно не може да повярва. — Мила, в тази къща не държим хляб. И двамата сме на диета и не ядем въглехидрати.
А, да. Забравих за тази работа с въглехидратите.
— Добре! — усмихвам се и гребвам нова лъжица супа. Няма проблем. Ще ям без въглехидрати.
— Това ми напомня, че ти нося едно малко подаръче — усмихва се той. — Всъщност подаръците са два. Първият…
Той бръква в плика и вади книга, листата й са свързани с халки. Подава ми я с огромно удоволствие. На корицата виждам наша снимка от сватбата, а отдолу е написано:
Ерик и Лекси Гардинър: Брачно ръководство.
— Помниш ли, когато лекарят ни предложи да записваме подробности от съвместния ни живот? — пита гордо Ерик. — Направих тази книжка специално за теб. Ако имаш някакви въпроси за брака ни и живота ни, отговорът би трябвало да е вътре.
Отварям на първа страница и там пише:
Ерик и Лекси
По-добър брак за по-добър свят
— Имаме си мото, така ли? — питам малко объркана.
— Преди малко ми хрумна — свива скромно рамене той. — Какво ще кажеш?
— Супер! — разгръщам книгата. На някои от страниците има заглавия, на други — снимки, дори начертани на ръка диаграми. Има глави, посветени на ваканции и празници, на семейството, на прането, на уикендите…
— Подредих всичко по азбучен ред — обяснява Ерик. — И съм направил индекс. Би трябвало да е съвсем просто.
Отварям на индекса и преглеждам разсеяно написаното.
Домати — стр. 5, 23 Прашки — вж. Барбекю Език — стр. 24
Език ли? Веднага отварям на стр. 24.
— Недей да започваш веднага — Ерик се протяга и внимателно затваря книгата. — Трябва да похапнеш
