Електронен звук ме стряска и аз вдигам рязко глава. Огромният екран е станал син и се е появило съобщение с големи букви.
ЗДРАСТИ, ЛЕКСИ — КАК СИ?
По дяволите! Той ме вижда. Той ме наблюдава. Това е Биг Брадър!
Обзета от неподправен ужас, скачам и завирам двете парчета под една от възглавниците на канапето.
— Здрасти — обръщам се към синия екран, а сърцето ми всеки момент ще изхвръкне.
— Не исках да го направя, стана съвсем случайно…
Следва мълчание. Екранът не трепва, не реагира по никакъв начин.
— Ерик? — пробвам отново. Отговор няма.
Добре… Може пък да не ме вижда. Сигурно ми е пратил съобщението от колата. Предпазливо пристъпвам към екрана и забелязвам малка клавиатура и компактна сребърна мишка отстрани. Натискам „Отговор“ и бавно пиша: СУПЕР, БЛАГОДАРЯ.
Така е добре. Ще намеря начин да оправя леопарда… или да го подменя с нещо друго.
Не. Я стига! Не мога да започна брака си, като пазя тайна от съпруга си. Трябва да съм смела. СЛУЧАЙНО СЧУПИХ ЛЕОПАРДА — пиша аз. — МНОГО СЪЖАЛЯВАМ. НАДЯВАМ СЕ ИМА НАЧИН ДА ГО ПОДМЕНЯ. Натискам „Изпращане“ и чакам отговор, като си повтарям, че не трябва да се притеснявам. Все още не съм сигурна дали съм съсипала нещо ценно. Може да е мой и Ерик да го мрази открай време. Как да разбера?
Откъде да знам?
Отпускам се на един стол, потисната от мисълта, че не знам почти нищо за живота си. Ако знаех, че ще получа амнезия, щях да си напиша някоя и друга бележка. Щях да си помогна малко. Внимавай със стъкления леопард, защото струва цяло състояние. PS Много обичаш паяци.
Екранът прописква отново. Поемам си дълбоко дъх и вдигам поглед. РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ЩЕ ГО ПОДМЕНИМ! НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ!
Залива ме облекчение. Значи всичко е наред.
БЛАГОДАРЯ! — пиша с усмивка. — ОБЕЩАВАМ ДА НЕ ЧУПЯ НИЩО ПОВЕЧЕ!
Не мога да повярвам, че се паникьосах така. Не мога да повярвам, че наврях парчетата под възглавницата. Все едно съм петгодишно хлапе. Та аз съм си у дома. Омъжена жена съм. Трябва да започна да се държа като зрял човек. Все още доволно ухилена, вдигам възглавницата, за да извадя парчетата… И застивам на място.
По дяволите!
Проклетото стъкло е съдрало проклетото кремаво канапе. Сигурно съм го закачила, докато пъхах счупеното отдолу. Меката дамаска е грозно съдрана.
Как можа да се случи тъкмо с канапето за десет хиляди лири?
Автоматично поглеждам към екрана, а след това бързо извръщам очи, обзета от нов страх. Не мога да призная на Ерик, че съм съсипала и канапето. Просто не мога.
Добре. Сега просто ще… ще… Няма да си признавам днес. Ще изчакам по-подходящ момент. Силно притеснена, подреждам възглавниците, така че скъсаното да не се вижда. Готово. Като ново е. Никой няма да рови под възглавниците, нали така?
Грабвам парчетата от счупения леопард и се отправям към кухнята, пълна със сиви лъскави шкафове и дори успявам да открия коша за боклук. Браво! Не съм чак толкова безпомощна.
Из апартамента се разнася звън и аз вдигам поглед, обзета от нетърпеливо очакване. Това сигурно е Розали, новата ми най-добра приятелка. Нямам търпение да се запозная с нея.
Розали се оказва дори още по-кльощава, отколкото изглеждаше на дивидито. Облечена е в черен спортен панталон седем осми, розов кашмирен пуловер с шпиц деколте, а на русата й коса са вдигнати огромни слънчеви очила на „Шанел“. Щом отварям вратата, тя надава писък и изпуска плика от „Джо Малоун“.
— Господи, Лекси! Нещастното ти лице!
— Всичко е наред — уверявам я аз. — Да ме беше видяла преди седмица. Челото ми беше невъзможно.
— Горкичката! Какъв кошмар! — Тя вдига плика, след това ме целува и по двете бузи. — Трябваше да дойда по-рано, само че нямаш представа колко време ми се наложи да чакам в СПА центъра.
— Влизай — соча към кухнята. — Искаш ли чаша кафе?
— Миличка… — тя ми се струва напълно объркана. — Аз не пия кафе. Доктор Андре ми забрани. Много добре знаеш.
— Добре — замълчавам за миг. — Виж… просто не помня. Имам амнезия.
Розали ме зяпва, очевидно слисана от новината. Тя не знае ли? Ерик не й ли е казал?
— Не помня какво се е случило през последните три години — продължавам аз. — Ударила съм си главата и тези спомени са изличени.
— Господи! — Розали притиска ръка към устата си. — Ерик все разправяше разни работи за амнезия, че нямало да ме познаеш. Мислех, че се шегува.
Докато гледам изуменото й лице, ме напушва смях.
— Изобщо не се е шегувал. За мен ти си… напълно непознато.
— Непозната ли? — Тя май се обиди.
— Ерик също ми е непознат — бързам да уточня. — Събудих се и не знаех кой е. Все още не съм си спомнила.
Следва кратко мълчание, докато Розали очевидно се опитва да приеме информацията. Ококорила се е, сумти и хапе устни.
— Господи — въздиша най-сетне тя. — Кошмар.
— Не познавам и апартамента — разпервам ръце. — Не познавам собствения си дом. Не знам какъв е бил животът ми. Ако ми помогнеш… ако ми кажеш някои неща…
— Разбира се! Хайде да седнем… — Тя ме повежда към кухнята. Оставя плика от „Джо Малоун“ на плота и сяда до масата за закуска, а аз следвам примера й и се питам дали аз съм избрала металната маса, или е бил Ерик, или двамата заедно сме се спрели на нея.
Вдигам поглед и забелязвам, че Розали ме наблюдава внимателно. Тя веднага се усмихва, но виждам, че е шашната.
— Знам — обаждам се аз. — Много е странно.
— Това така ли ще остане?
— Паметта ми може да се върне, но никой не знае кога. И дали изобщо ще стане и дали ще си припомня всичко.
— Като изключим това, ти добре ли си?
— Да, само че едната ми ръка е по-бавна — вдигам лявата си ръка, за да й покажа. — Трябва да правя някакви психарски упражнения. — Свивам ръка, както ми показа физиотерапевтът, а Розали ме наблюдава с неприкрит ужас.
— Кошмар — въздиша тя.
— Основният проблем е… не помня нищичко от живота си от 2004 година насам. Всичко е една голяма черна дупка. Лекарите казват, че ако говоря с приятели и си създам ясна картина, тогава може би ще предизвикам спомените и те ще се върнат.
— Разбира се — кима Розали. — Чакай да ти разкажа. Откъде да започна? — Тя се навежда нетърпеливо напред.
— Ами… — замислям се за момент. — Как се запознахме с теб?
— Преди около две години и половина — кима Розали. — Беше на един коктейл и Ерик каза: „Това е Лекси.“ Аз отговорих: „Здрасти!“ Така се запознахме — тя грейва.
— Ясно — свивам притеснено рамене. — Наистина не помня.
— Бяхме у Труди Суонсън. Сещаш ли се, била е стюардеса и се запознала с Ейдриън при полета за Ню Йорк. Всички разправят, че го бройнала в мига, в който зърнала черната му кредитна карта „Амекс“… — тя замълчава, сякаш за пръв път съзнава колко важна информация знае. — Значи не помниш клюките, така
