си“.
— Ерик, наистина искам да се прибера у дома с теб — старая се думите ми да прозвучат искрено. — Сигурна съм, че бракът ни е щастлив и с теб много се обичаме. Ще се справим.
— Много ще се радвам да се върнеш. — Ерик все още ми изглежда притеснен. — Моля те, не се чувствай длъжна…
— Не го правя по задължение! Просто… знам, че така е най-добре.
— Да, идеята е чудесна — намесва се мама.
— Значи се разбрахме — отсичам аз. — Всичко е уточнено.
— Сигурно няма да искаш… — Ерик замълчава и ме поглежда гузно. — Искам да кажа… Аз ще се преместя в стаята за гости.
— Много ти благодаря — отвръщам сериозно. — Благодаря ти, Ерик.
— Ако си сигурна… — цялото му лице грейва. — Тогава да направим всичко както трябва — той поглежда към годежния пръстен и халката, оставени на нощното шкафче.
— Добре — кимам въодушевена.
Той посяга към пръстените и аз притеснено протягам лявата си ръка. Наблюдавам като хипнотизирана как Ерик плъзва пръстените на мястото им. Първо слага халката, след това огромния диамант. В стаята цари мълчание, докато аз не мога да откъсна очи от пръстените.
Мама му стара, този диамант е огромен.
— Добре ли си, Лекси? — пита Ерик. — Всичко наред ли е?
— Да… чудесно! Честна дума. Съвсем добре съм.
По лицето му плъзва широка усмивка, докато аз оглеждам ръката си. Чувствам се като човек, който би трябвало да хвърля конфети след брачна церемония. Преди две вечери Скапаняка Дейв ми върза тенекия, а сега се оказвам… женена!
Седма глава
Това е карма!
Сигурно съм била невероятно благородна в предишния си живот. Сигурно съм спасявала деца от горящи сгради или съм се загрижила за прокажени, или съм създала колелото, или нещо подобно.
Седя до красивия си съпруг в мерцедеса му кабриолет и пътуваме по Имбанкмънт.
По-точно казано, пълзим. Той шофира с не повече от трийсет километра в час. Много е внимателен към мен, все повтаря, че разбира колко ми е трудно да се кача отново в автомобил и ако почувствам напрежение, да му кажа на секундата. Мога честно да призная, че се чувствам великолепно. Не помня никаква катастрофа. Все едно че се е случила на някой друг, а докато ти разказват, ти кимаш с много съчувствие и повтаряш: „Боже, та това е наистина ужасно!“, въпреки че много отдавна си престанала да слушаш.
Непрекъснато се гледам и не мога да повярвам на очите си. Обута съм в съдрани дънки, два номера по- малки, отколкото носех преди. Топът е от „Миу Миу“, едно от имената, които познавам от рекламите в списанията. Ерик ми донесе дрехи, за да си избера, и те всичките са толкова готини, до една маркови, че отначало дори не смеех да ги докосна, камо ли да облека някоя.
На задната седалка са букетите и подаръците, които получих в болницата, включително и огромна кошница тропически плодове от „Мокети Делър“. Има и писмо от някоя си Клер, която щяла да ми изпрати протокола от последното съвещание на борда, за да мога да го прочета на спокойствие, щом се почувствам по-добре. Накрая се е подписала: „«Клер Ейбрамс», асистентка на Лекси Смарт“.
Асистентка на Лекси Смарт. Значи си имам асистентка. Освен това съм в борда на директорите. Представяте ли си!
Раните и синините зарастват и избледняват. Косата ми е измита и лъскава, а зъбите ми са съвършени като на актриса. Не мога да се въздържа и се усмихвам пред всяка блестяща повърхност, покрай която минем. Просто не мога да спра да се усмихвам, и това е!
Може би в предишния си живот съм била Жана д’Арк и съм търпяла ужасни мъчения. Може да съм била някоя от нещастните пътнички на „Титаник“. Точно така. Паднала съм в леденото море и не съм извадила късмета на Кейт Уинслет, а това сега ми е наградата. Така е, хора, никой не получава подобен съвършен живот без причина. Чудеса не се случват.
— Добре ли си, мила? — Ерик задържа ръката си върху моята за няколко секунди. Вятърът е разрошил къдравата му коса, скъпите му очила блестят на слънцето. Прилича на мъжа от рекламите на „Мерцедес“, заради когото хората искат да си купят подобен автомобил.
— Да — грейвам в отговор аз. — Супер!
Аз съм Пепеляшка. Не, аз съм дори по-голяма късметлийка от Пепеляшка, защото тя получи само принца, нали? Аз съм Пепеляшка с великолепни зъби и невероятна работа.
Ерик дава ляв мигач.
— Пристигнахме…
Той влиза в огромен вход с колони, подминаваме портиер в стъклена кабина, паркира и изключва мотора.
— Ела да разгледаш дома си.
Нали знаете, че някои мечтани неща, които очаквате с огромно нетърпение, се оказват адски скапани, когато най-сетне ги получите. Например спестявате безкрайно дълго, за да отидете в някой скъпарски ресторант, а сервитьорите се оказват дръпнати, масата ви е прекалено малка, а пудингът има вкус на полуфабрикат.
Само че с новия ми дом се оказва точно обратното. Много по-красив е, отколкото очаквах. Докато обикалям, започвам да се слисвам. Огромен е! Светъл е! Гледа към реката. Има суперско кремаво канапе във формата на буквата „Г“ и най-хитрият бар с гранитен плот. Душът е в отделно помещение, което е мраморно и побира поне пет човека.
— Спомни ли си нещо? — Ерик ме наблюдава напрегнат. — Не изскочи ли нещо?
— Не, но тук е истински разкош.
Сигурно сме организирали готини партита. Представям си Фи, Каролин и Дебс облегнати на бара, надигаме чашки текила, от уредбата дъни музика. Спирам до канапето и прокарвам ръка по плюшената тапицерия. Толкова е чиста и поддържана, че няма да посмея да седна. Може би ще трябва да левитирам над канапето. Може да се отрази добре на седалищните ми мускули.
— Страшно канапе! — поглеждам Ерик. — Сигурно е струвало куп пари.
— Десет хиляди лири — кима той.
Мама му стара! Отдръпвам бързо ръка. Как е възможно едно нищо и никакво канапе да струва толкова много! С какво е напълнено, да не би с хайвер? Отдръпвам се и благодаря на господ, че не седнах на него. Казвам си, че не бива нито да пия червено вино, докато седя на него, нито да ям пица, нито дори да се приближавам до неприлично скъпото канапе.
— Много ми харесва… ъъъ… вграденото осветление — соча вълнообразната метална структура.
— Това е радиатор — усмихва се Ерик.
— А, така ли? — питам смутено. — Мислех, че това е радиатор — посочвам старомоден радиатор, боядисан в черно, монтиран на отсрещната стена.
— Това е произведение на изкуството — поправя ме Ерик. — На Хектор Джеймс-Джон е. „Падение и дезинтеграция“.
Приближавам се, накланям глава и си придавам интелигентно изражение или поне така си мисля.
„Падение и дезинтеграция“. Черен радиатор. Нямах никаква представа.
— Много е… структурно — осмелявам се да кажа след кратко мълчание.
— Извадихме страхотен късмет, че се сдобихме с това произведение — кима към него Ерик. — На всеки осем месеца инвестираме значителни суми в абстрактно и символично изкуство. Еднообемните пространства търпят подобни произведения. А пък портфолиото е много важно — той свива рамене, сякаш това обяснява
