Пожелай ми слънчогледи

всичко.

— Разбира се! — кимам. — Мисля, че тази работа с портфолиото… този аспект е… абсолютно… — прочиствам гърлото си и се обръщам.

Млъквай, Лекси. Не разбираш абсолютно нищо от съвременно изкуство, от портфолио, нямаш никаква представа какво е да си богата и ако изръсиш още нещо, ще се издадеш.

Загърбвам произведението-радиатор и се съсредоточавам върху огромния екран, заел почти цялата отсрещна стена. В другия край на стаята има още един телевизор, сложен до голямата маса, и още един в спалнята. Очевидно Ерик обича да гледа телевизия.

— Коя предпочиташ? — забелязал е, че ги гледам. — Пробвай този. — Той посяга към дистанционно и го насочва към екрана. В следващия миг пред мен пламва огън.

— Иха! — зяпвам стреснато.

— Или тази? — Появяват се пъстри тропически риби, които се промъкват сред морски водорасли. — Най-новата технология за дома — заявява гордо той. — Хем е изкуство, хем е забавление, хем е начин на комуникация. Можеш да пращаш имейли, да слушаш музика, да четеш книги… Имам хиляда тома литература в системата. Можеш дори да си имаш виртуален домашен любимец.

— Домашен любимец ли? — продължавам да гледам екрана, неспособна да откъсна очи.

— Всички си имаме — усмихва се Ерик. — Ето го моя. Титан. — Той щраква с дистанционното и на екрана се появява чудовищен раиран паяк, който обикаля из стъклен аквариум.

— Господи! — отстъпвам бързо назад и усещам как започва да ми се гади. Открай време мразя паяци, а този е огромен. Виждат се дори космите по противните му крака. Дори лицето му се вижда. — Може ли… би ли го изключил?

— Какво ти става? — чуди се Ерик. — Показах ти Титан, когато дойде тук за пръв път. Каза, че бил истинско бонбонче.

Супер! На първата ни среща съм казала, че харесвам паяка, за да се направя на любезна… и сега няма да мога да се отърва от него.

— Знаеш ли… — започвам, като се старая да не поглеждам към Титан. — Сигурно катастрофата ми е създала фобия към паяци. — Опитвам се да говоря компетентно, все едно че съм чула това твърдение от някой лекар.

— Възможно е — Ерик леко се е намръщил, сякаш се кани да изтъкне някой пропуск в теорията ми. Може и да успее.

— Аз имам ли си домашен любимец? — питам бързо, за да го разсея. — Какъв е моят домашен любимец?

— Виж — той щраква с дистанционното. — Това е Артър. — Малко пухкаво бяло котенце се появява на екрана и аз писвам очарована.

— Толкова е сладко! — наблюдавам го как си играе с кълбо прежда, побутва го с лапа и се търкаля. — А ще стане ли голяма котка?

— Не — усмихва се Ерик. — Ще си остане коте завинаги. През целия ти живот, ако искаш. Живеят по сто хиляди години.

— Ясно — кимам след малко. Шантава работа. Виртуално коте, което живее сто хиляди години.

Телефонът на Ерик изпиуква и той веднага го отваря, след това щраква отново с дистанционното и на екрана се появяват рибите.

— Мила, шофьорът ми е долу. Нали ти казах, че трябва да отскоча за малко до офиса. Розали е тръгнала насам, за да ти прави компания, докато ме няма. Дотогава, ако нещо те притеснява, просто ми звънни или пък ми пусни имейл през системата — подава ми правоъгълна бяла джаджа с екран. — Това е дистанционното. С него можеш да задействаш и отоплението, и вентилацията, и светлината, и вратите, и щорите… всичко тук е интелигентно. Предполагам, че няма да имаш нужда от него. Всичко е програмирано.

— Имаме къща, която се управлява с дистанционно? — избухвам в смях.

— Така е при еднообемните пространства! — Той отново прави познатия ми жест и аз кимам и се опитвам да не издам колко съм слисана.

Наблюдавам го как си облича сакото.

— А аз откъде познавам Розали?

— Тя е съпруга на партньора ми Клайв. С нея се разбирате чудесно.

— А тя излиза ли с мен и другите момичета от офиса? С Фи, Каролин? Заедно ли излизаме?

— С кого? — гледа ме недоумяващо Ерик. Да не би да е от мъжете, които нямат представа от социалния живот на съпругата си?

— Няма значение — бързам да отвърна. — Всичко ще разбера.

— Джана също ще дойде по-късно. Икономката ни. Ако имаш някакъв проблем, питай нея. — Той се приближава до мен, поколебава се, след това ме хваща за ръката. Кожата му е гладка, безупречно поддържана дори когато поглеждам отблизо и усещам чудесния му афтършейв с аромат на сандалово дърво.

— Благодаря, Ерик — поставям другата си длан върху неговата и я стисвам. — Много ти благодаря.

— Добре дошла отново, мила — изрича той с дрезгав глас. След това отдръпва ръка и се насочва към вратата.

Оставам сама. Сама съм в семейния си дом. Оглеждам огромното пространство, масичката за кафе във формата на куб, кожените столове, книгите, посветени на изкуството… и забелязвам, че няма нищо, което да напомня за мен. Няма шарени саксии, нито пък разноцветни светлини, нито купчини книжки с меки корици.

Нищо. По всяка вероятност двамата с Ерик сме искали да започнем на чисто, затова сме избрали обзавеждането заедно. Сигурно сме получили какви ли не страхотни подаръци за сватбата. Сините вази на плочата над камината сигурно са стрували малко състояние.

Прекрачвам до огромните прозорци и надничам към улицата. Не се чува нито шум, нито нищо. Наблюдавам как някакъв мъж качва пакет в едно такси, а една жена едва успява да удържи вързаното на каишка куче. Вадя телефона, за да напиша есемес на Фи. Трябва да обсъдя с нея всичко, от което съм заобиколена. Ще й звънна по-късно, двете ще се свием на канапето и тя ще ми разкаже за живота ми, най- вече за Ерик. Нямам търпение да се видя с нея.

Здрасти! Вкъщи съм — звънни! Нямам търпение да се чуем!!!

Изпращам същия есемес и на Каролин, и на Дебс. След това оставям телефона и се завъртам на лъскавия дървен под. Докато бях с Ерик, се опитвах да се държа небрежно, но сега съм сама и се оставям на възторга. Не съм и предполагала, че мога да живея на подобно място. Абсолютно никога.

В мен напира смях. Това е истинска лудост. Аз. В какъв апартамент съм само!

Завъртам се отново, след това отново, разперила ръце, се смея като луда. Аз, Лекси Смарт, живей в този ултрамодерен апартамент, в който за всичко има дистанционно управление.

Грешка. Вече съм Лекси Гардинър.

При тази мисъл кикотът напира отново. Та аз дори не знаех името си, когато се събудих. Ами ако беше Говедарова? Какво ли щях да кажа тогава? „Извинявай, Ерик, струваш ми се много приятен човек, но няма начин да…“

Прас! Звукът от счупено стъкло прекъсва мислите ми. Преставам да се въртя, обзета от ужас. Без да искам, съм закачила с ръка стъклен леопард, готов за скок, поставен на една от полиците. Сега е на пода, пръснат на хиляди парченца.

Счупила съм украшение, а съм в апартамента от нищо и никакви три минути.

По дяволите!

Навеждам се и докосвам едно от по-големите парчета, което се оказва опашката. Различни по големина остри късчета се търкалят по пода. Няма начин да го залепя.

Започвам да се паникьосвам. Какво ще правя? Ами ако се окаже, че и това струва десет бона в лири също като канапето? Ами ако е нещо, което е наследство на Ерик? Къде ми беше умът, та се въртях така?

Внимателно вдигам първото парче, след това посягам към следващото. Ще трябва да смета ситните парченца, а след това…