Петнайсета глава
Бракът ми. Това е приоритет. Отсега нататък ще съсредоточа всичките си усилия над връзката с Ерик и няма да обръщам внимание на нищо друго.
На следващата сутрин, когато влизам в кухнята за закуска, съм все още потресена. Посягам към каната със зеления сок, оставена на хладилника. Сигурно снощи съм била напълно полудяла. Имам съпруг мечта, който ми е поднесен на тепсия. Защо ми е да поставям брака си на карта? Защо ми трябва да се целувам с някакъв тип в спалнята, независимо какви ми ги приказва?
Сипвам си малко сок в една чаша, за да изглежда така, сякаш съм пила, нещо, което свикнах да правя всяка сутрин. (Не мога да пия блатната течност. Но и не мога да разочаровам Ерик, който го пие със същата наслада, с която говори за любимите си еднообемни пространства.) След това вадя варено яйце от тигана и си сипвам чаша чай, приготвен по-рано от Джана. Май свиквам вече с тази закуска с ниско съдържание на въглехидрати. Всеки ден, без изключение, закусвам с варено яйце, бекон или омлет от белтък.
А понякога, на път към работа си купувам кроасан, но това е само в случаите, когато усещам, че умирам от глад.
Сядам на масата и в кухнята ми се струва спокойно и тихо. Въпреки това съм все още нервна. Ами ако нещата с Джон бяха стигнали по-далече? Ами ако бях съсипала всичко? Бракът ми съществува от няколко седмици, а аз вече рискувам всичко. Трябва да го ценя, трябва да се грижа за него, също както хората се грижат за юките си.
— Добро утро! — Ерик влиза в кухнята, облечен в синя риза и в чудесно настроение. Нищо чудно. Снощното представяне бе най-доброто, което някога е правил. — Наспа ли се?
— Да, благодаря.
Все още не спим заедно, не сме пробвали да правим и секс. Само че, ако ще се грижа за брака си, май е крайно време да опитам някаква близост. Ставам, за да си взема черен пипер и нарочно се отривам в Ерик.
— Изглеждаш супер тази сутрин — усмихвам му се аз.
— И ти!
Прокарвам пръсти по брадичката му. Той вдига учуден поглед към мен и покрива ръката ми със своята. Поглеждам часовника. Слава богу, няма време.
Не, това не си го помислих наистина.
Трябва да мисля положително. Сексът с Ерик ще бъде невероятен, сигурна съм. Може би просто трябва да го направим на тъмно и без да си говорим.
— Как се чувстваш? — пита той с крива усмивка.
— Супер! Малко бързам — усмихвам се и се отдръпвам, за да отпия от чая, преди да е предложил да го направим облегнати на печката. Добре че разбра какво се опитвам да му подскажа. — Налива си чаша чай, след това телефонът му изпиуква и той го изважда.
— Виж ти! — заявява доволно. — Току-що съм спечелил каса „Латиф Ротшилд“ ’88 на един търг.
— Иха! — възкликвам доволно. — Браво, мили!
— Единайсет хилядарки — продължава той. — Върхът!
Единайсет хилядарки ли?
— За колко бутилки? — питам аз.
— За каса. — Той се мръщи, сякаш е очевидно. — Дванайсет.
Не мога да кажа и дума. Единайсет хилядарки за дванайсет бутилки вино ли? Съжалявам, но това не е… не е нормално. Той има ли представа колко пари са единайсет хилядарки? Мога да купя сто бутилки за същата сума и пак ще бъдат супер. Да не говорим, че ще ми останат пари.
— Лекси, добре ли си?
— Разбира се — бързо се стягам. — Просто си мислех… че попадението е невероятно! — Отпивам последна глътка чай, обличам си сакото и посягам към куфарчето. — Чао, мили.
— Чао, любима — Ерик става, за да ме целуне. Тези целувки вече ми се струват съвсем естествени. Нагласявам сакото, когато си спомням нещо.
— Ерик — започвам небрежно. — Кажи ми… какво е Мон Блан?
— Мон Блан ли? — обръща се той слисан. — Шегуваш се, нали? Ти помниш Мон Блан?
Този път попаднах в капана. Не мога да му кажа „Не, Джон ми каза“.
— Не че помня — опитвам се да импровизирам. — Просто името Мон Блан ми се стори важно. Има ли някакво специално значение?
— Ще разбереш, мила. — Забелязвам удоволствието по лицето на Ерик. — Всичко ще си спомниш. Засега няма да ти кажа. Това е много добър знак.
— Може би! — Опитвам се да изглеждам въодушевена като него. — Добре… до довечера! — Излизам от кухнята и непрекъснато мисля за Мон Блан. Ски? Онези скъпарските химикалки. Снежни планини?
Нямам никаква представа.
Слизам от метрото на спирка „Виктория“, купувам си кроасан и отхапвам по малко, докато вървя. Приближавам към офиса и усещам, че вече не съм гладна. Стомахът ми е свит също като на дете, което няма никакво желание да отиде на училище.
Фи може отново да ми е приятелка, но никой от останалите не ме понася. Да не говорим, че се изложих пред Саймън Джонсън, а все още нямам понятие… Сградата е пред мен, а аз съм ужасена.
Хайде, казвам си. Ще бъде забавно.
Изобщо няма да бъде забавно.
Добре де, няма да е забавно, само че нямаш избор.
Стягам се, изхвърлям кроасана и бутам стъклената врата. Отправям се към кабинета си, без да се натъкна на никого, сядам зад бюрото и притеглям купчината документи. В същия момент забелязвам листчето, което съм написала вчера, за да ми напомни да обсъдя продажбите с Байрън. Защо да не се заема веднага? Вдигам слушалката на телефона, набирам вътрешния му номер, но след това затварям, защото някой чука на вратата.
— Да?
— Здрасти, Лекси — Дебс наднича в стаята. Облечена е в тюркоазна жилетка и дънкова пола и носи плик.
— А, здрасти, Дебс — отвръщам предпазливо.
— Как си? — пита тя притеснено.
— Добре. — Зад нея са застанали Фи и Каролин и те също се чувстват неловко. — Здрасти! — възкликвам изненадана. — Всичко наред ли е?
— Казах им каквото ми каза — отвръща Фи. — Снощи ходихме да пийнем по нещо и аз им казах.
— Просто не знаехме — обяснява все още притеснената Дебс. — Така и не ти дадохме възможност да ни кажеш. Предположихме, че все още си… — Тя не знае какво да каже.
— Кошмарното създание, жадно за власт — довършва вместо нея Каролин.
— Чувстваме се много виновни. — Дебс прехапва устни и поглежда другите. — Нали?
— Не се притеснявайте — насилвам се да се усмихна. Неочаквано, докато ги гледам, ме притиска непозната досега самота. Те ми бяха приятелки, открай време бяхме четирите. А през последните три години те са излизали сами, говорили са си, смели са се, а аз не съм била с тях. Те вече са трио, а аз съм единак.
— Просто исках да ти дам това — Дебс пристъпва към бюрото, цялата поруменяла, и ми подава плик. Отварям го и вадя картичка. Покана за сватба!
— Надявам се да дойдеш. — Дебс е натъпкала ръце в джобовете си. — И двамата с Ерик.
Какво унижение само. Езикът на тялото й е достатъчно красноречив. Последното, което иска, е да се появим на сватбата й.
— Виж, Дебс, не е нужно да ме каниш. Много мило… — Опитвам се да пъхна картичката в плика. И аз съм поруменяла. — Просто не е нужно да…
— Напротив. — Тя поставя ръката си върху моята, за да ме спре и аз вдигам поглед. Очите й са същите, каквито бяха преди — наситено сини, с дълги мигли с много спирала. — Ти беше една от най-добрите ми
