— Благодаря на всички — промълвявам аз, цялата поруменяла. — Вие сте… чудесни сте.
До един ще останат без работа. Те нямат никаква представа. Купили са кифлички и подарък.
— Искаш ли кафе? — Фи ми подава чаша. — Дай тази папка…
— Не! — стисвам папката още по-силно. — Това е поверително…
— Да не би да са премиите? — хили се Дебс и ме сръчква. — Гледай да са хубави, Лекси! Имам нужда от нова чанта!
Успявам да се усмихна. Това е просто някакъв кошмар.
Когато най-сетне си тръгвам от работа, кошмарът не е приключил. Разполагам с цял уикенд, за да спася отдела. Не само че не познавам проблема, ами нямам представа какъв отговор да дам. Докато чакам асансьора, се приближава Байрън.
— Вкъщи ли ще работиш? — той извива вежди, когато вижда натъпканото ми куфарче.
— Трябва да спася отдела. Ще работя целия уикенд, за да намеря разрешение.
— Това майтап ли е? — Байрън клати глава. — Лекси, не чете ли предложението? Така ще бъде по- добре и за мен, и за теб. Създават нов стратегически екип, който ще ни даде повече власт и по-голям размах…
— Не е там работата! — изкрещявам, обзета от заслепяваща ярост. — Какво ще стане с приятелите ни, които нямат нищо?
— Ред сълзи, ред сополи. Да те предупредя, че чистачката вече си е тръгнала и няма кой да бърше след теб — подиграва ми се Байрън. — Ще си намерят работа. — Той се поколебава и ме поглежда. — Преди не ти пукаше.
Трябват ми няколко секунди, за да разбера смисъла на думите му.
— Как така?
— Преди катастрофата ти пусна мухата да се разформирова отделът. Така сме щели да имаме повече власт, повече пари. Защо не?
Усещам как се вледенявам.
— Не ти вярвам — гласът ми трепери. — Никога не бих предала приятелите си.
Байрън ме поглежда жално.
— Напротив. Не си светица, Лекси. А и защо да бъдеш? — Вратата на асансьора се отваря и той се качва.
Пристигам в магазин „Ландриджес“ като насън. Имам среща със стилистката си Ан в шест. Според наръчника двете с нея се срещаме всеки три месеца и тя ми избира дрехи, които да са подходящи за съответния сезон и събития.
— Лекси? Как си? — посреща ме глас, когато приближавам рецепцията. Ан е дребна, с късо подстригана тъмна коса, тесни черни панталони и особен парфюм, от който веднага ми прилошава. — Много се притесних, когато научих за катастрофата!
— Добре съм, благодаря. Вече се оправям — опитвам се да се усмихна.
Трябваше да отложа тази среща. Нямам представа какво търся тук.
— Така! Набелязала съм ти изключителни неща. — Ан ме води към една кабинка и ми показва редица дрехи. — Има нови модели, нови стилове, но според мен ще ти стоят добре…
Какви ги говори тя? Какви модели, какви стилове? Всичките са костюми в неутрални цветове. И без това вкъщи имам пълен гардероб със същите дрехи.
Ан ми показва сако след сако, обяснява за джобове и дължини, но аз не чувам нито дума. Нещо жужи в главата ми като насекомо и става все по-шумно…
— Предложи ми нещо по-различно — прекъсвам я остро. — Имаш ли нещо по-живо…
— Живо ли? — повтаря обърканата Ан. Колебае се, след което посяга към друго бежово сако. — Това е раздвижено…
Излизам от кабинката и имам чувството, че ще се задуша. Кръвта бумти в ушите ми. Чувствам се като малоумна.
— За нещо такова ти говоря — дръпвам пурпурна минирокля с ярки точки. — Тази е чудесна. С нея мога да отида в някой клуб.
Ан е готова да припадне.
— Лекси — успява да каже най-сетне тя. — Това съвсем не е твоят стил.
— Напротив — предизвикателно дръпвам роклята. — И тази.
Точно такива дрехи бих си избрала едно време, само че тези са поне един милион пъти по-скъпи.
— Лекси! Лекси… — Тя притиска пръсти в основата на носа си и си поема дълбоко дъх. — Аз съм ти стилистка. Знам какво ти отива. Ти си си изработила изключителен професионален стил и двете с теб отделихме много време, докато…
— Скучен е. Задушава ме. — Дръпвам бежова рокля без ръкави от ръцете й и я налагам на себе си. — Аз не съм жена за такава рокля. Просто не съм.
— Напротив, Лекси.
— Не съм. Искам да се забавлявам. Искам цветове.
— Колко години вече носиш бежово и черно? — Ан е много напрегната. — Лекси, ти ме предупреди на първата ни среща, че ти трябват дрехи за работа в неутрални цветове.
— Това е било едно време, нали? — опитвам се да потисна нетърпението си, но май събитията от деня си казват думата. — Много неща се промениха. Аз съм се променила.
— Виж тази — Ан ми подава нова рокля в бежово с малки плисета. — Тази е типично в твой стил.
— Не е.
— Напротив.
— Не е за мен. Не обичам бежово. Не искам да бъда жена, която се облича в бежово! — В очите ми бликват сълзи.
Започвам да вадя фиби от кока, защото нямам търпение да се отърва от него.
— Не съм от жените, които носят бежови костюми! Не съм от жените, които всеки ден си вдигат косата на кок. Не съм от жените, които профукват хиляди за вино. Не съм от жените, които… предават приятелите си…
Вече хлипам неудържимо. Кокът ми не иска да се разпадне и кичури коса стърчат от главата ми като на плашило. Лицето ми е мокро от сълзи. Бърша ги с опакото на ръката и ужасената Ан бърза да вземе роклята.
— Да не изцапаш „Армани“ — сопва се тя.
— Ето ти я — натъпквам я в ръцете й аз. — Дръж си я! — Без да кажа и дума повече, си тръгвам.
Слизам в кафенето на първия етаж, поръчвам си горещ шоколад и го пия, докато вадя фибите от косата си. След това си поръчвам още един с поничка. След известно време, когато въглехидратите са напълнили стомаха ми като топла успокояваща възглавница, се чувствам по-добре. Трябва да има някакъв начин, разбира се, че трябва да има. Ще работя целия уикенд, ще открия разрешение, ще спася отдела.
Откъм джоба ми се разнася пиукане. Вадя телефона и виждам, че съм получила есемес от Ерик.
Поглеждам думите трогната. Наистина съм изключително трогната. Ерик държи на мен. Мисли за мен.
Прибирам се — пиша аз. Днес ми липсваше.
Не е точно така, но звучи добре.
И ти ми липсваше! — отвръща веднага той.
Знаех си аз, че бракът има смисъл. Това е. Някой да държи на теб, когато всичко друго се скапва. Някой да те развеселява. Дори само есемесът на Ерик ме кара да се чувствам един милион пъти по-затоплена от шоколада. Докато съчинявам отговор, телефонът отново сигнализира. Какво ще кажеш за Мон Блан?
Пак ли този Мон Блан? Това пък какво е? Сигурно някой коктейл.
Очевидно за Ерик означава много. Има един-единствен начин да разбера.
Супер! — отговарям аз. Нямам търпение.
Грабвам си чантата, излизам от „Ландриджес“ и спирам такси.
