приятелки, Лекси. Знам, че нещата се промениха. Би трябвало да дойдеш.
— Ами… благодаря — измънквам най-сетне. — Обръщам поканата и прокарвам пръст по буквите. — Как накара майка си да се съгласи на още гости?
— За малко да ме убие — заявява направо Дебс и аз избухвам в смях.
— Да не те е заплашила, че ще ти спре издръжката?
— Именно! — възкликва Дебс и този път и трите започваме да се смеем. Майката на Дебс я заплашва да й спре издръжката, откакто се помня — въпреки че спря да й я дава още преди десет години.
— Донесохме и кифлички — намесва се Фи. — За да се извиним за вчера… — Някой чука на вратата и тя се обръща, прага е застанал Саймън Джонсън.
— Саймън! — стряскам се аз. — Не те забелязах.
— Лекси — усмихва се той. — Може ли да поговорим?
— Ние тръгваме — заявява бързо Фи и трите се изнизват. — Благодаря за… информацията, Лекси. Много ни помогна.
— Чао, Фи! — усмихвам се с благодарност.
— Няма да ти отнемам време — отвръща Саймън и затваря вратата след тях. — Просто исках да споделя с теб как мина събранието в понеделник. Не е нужно да се разчува. От този отдел единствено вие с Байрън знаете. — Той пристъпва към бюрото и ми подава папка.
— Разбира се — кимам. — Благодаря.
Поемам папката от него и виждам на корицата написано „Юни ’07“ и ме бодва някакво предчувствие. Все още нямам представа какво означава това. Вчера прерових всички файлове, но така и не успях да открия някаква информация. Няма нито компютърни файлове, нито документи, абсолютно нищо.
Знам, че трябваше да попитам Байрън, само че човек си има гордост. Исках да разбера сама.
— Нямам търпение да се заема! — потупвам папката с надеждата да съм достатъчно убедителна.
— Добре. Значи в понеделник, в дванайсет точно, те чакам в заседателната зала.
— Ще бъда там — отвръщам със самоуверена усмивка. — Благодаря, Саймън.
В мига, в който Саймън затваря вратата, аз отварям папката. На първа страница е напечатано обобщение и аз преглеждам текста. „Юни ’07… преструктуриране… преразпределение на пазара… цялостна преработка…“
След няколко секунди се отпускам на стола и не знам какво да направя. Нищо чудно, че всичко се пази в тайна. Ще префасонират цялата компания. Ще въведем нови технологии… ще слеем няколко отдела… Продължавам надолу.
„…заради недостатъчно доброто представяне… планове за разпускане…“ Какво?
Прочитам напечатаното отново. След това отново.
Усещам студени тръпки. Имам чувството, че замръзвам на стола, докато препрочитам написаното. Не е възможно… не може да е това, което си мисля…
Прилив на адреналин ме кара да скоча, да се втурна към вратата, да изскоча навън и да хукна по коридора. Саймън е застанал до асансьорите и разговаря с Байрън.
— Саймън! — дишам дълбоко, за да потисна паниката. — Може ли няколко думи набързо?
— Лекси — вдига поглед и забелязвам, че е подразнен.
— Здрасти. — Оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не подслушва. — Просто исках… да… уточним някои неща. Тези планове да се ликвидира отдел „Подови покрития“… — посочвам папката. — Това не може да… нали нямаш…
— Най-сетне зацепи. — Байрън скръства ръце и клати глава. Толкова му е забавно, че ми идва да го ударя. Значи е знаел?
Саймън въздиша.
— Лекси, говорих по този въпрос милион пъти, както ти е добре известно. Пазарът се е свил. Ти направи истински чудеса и ние сме ти безкрайно задължени. Ще бъдеш възнаградена. Само че отделът не ни върши работа.
— Не можеш да отрежеш целия отдел и дейността с подовите покрития. Нали така е започнала фирмата!
— Не викай! — срязва ме Саймън и се оглежда. Вече не е приятният човек, когото познавам. — Лекси, не мога да позволя подобно разхищение. Крайно непрофесионално е.
— Ама…
— Няма защо да се притесняваш. Вие с Байрън ще запазите постовете си в управлението. Всичко е много внимателно премислено. Сега нямам време за подобни разговори. — Асансьорът пристига и той се качва.
— Ама, Саймън… — продължавам отчаяно. — Не можеш просто така да уволниш цял отдел…
Прекалено късно е. Вратата на асансьора се затваря.
— Не се нарича уволнение — прозвучава подигравателният глас на Байрън. — Нарича се съкращение. Научи се да се изразяваш правилно.
— А ти как можеш да стоиш безучастен? — врътвам се към него. — Защо не знам нищо по този въпрос?
— Не съм ли ти казал? — Байрън цъка с език и се преструва на засрамен. — Много съжалявам, Лекси, просто ми е трудно да разбера кое помниш и кое не помниш… А ти не помниш нищичко.
— Къде са папките? Защо не съм ги виждала преди?
— Може да съм ги взел за известно време — той свива рамене и се отправя към кабинета си. — Чао.
— Почакай! — влизам след него и затварям вратата. — Просто не разбирам. Защо ликвидират отдела?
— Ти да си погледнала последните числа от продажбите? — извива очи Байрън.
— Покачили са се! — отвръщам, преди да успея да се спра, макар да знам, че е грешка.
— С три процента ли? — подсмива се Байрън. — Лекси, мокетите вече не вървят. Така и не успяхме да си извоюваме място при другите подови покрития. Приеми нещата. Партито приключи.
— Не можем да ликвидираме отдела. Оригиналният дизайн е класика. Ами килимите?
Байрън ме зяпва, след това избухва в смях.
— Да знаеш, че си смешна.
— Какво?
— Повтаряш се. Каза същото и на първото съвещание. „Ще превърнем мокетите в килими!“ — имитира ме той. — Откажи се.
— Но те всички ще останат без работа! Целият отдел!
— Колко жалко. — Той сяда на бюрото и посочва вратата. — Чака ме работа.
— Ти си мръсник — заявявам разтреперана. Изфучавам от офиса и хлопвам вратата. Все още стискам папката и дишам с усилие. Кръвното ми се е качило. Трябва да прочета всичко. Трябва да помисля.
— Лекси! — Завъртам се по посока на гласа и притискам папката към гърдите си. Фи е застанала на вратата на главния офис и ме чака. — Хайде! Ела да си вземеш кифличка.
В първия момент просто я наблюдавам и не казвам нищо.
— Хайде! — смее се тя. — Саймън Джонсън си тръгна, нали?
— А, да… — отговарям с прегракнал глас. — Тръгна си.
— Хайде. Всички те чакаме.
Не мога да откажа. Трябва да се държа нормално, приятелски, въпреки че съм готова всеки момент да се пръсна.
Фи ме хваща за ръката и щом влизам в офиса, едва не получавам шок. Те са подготвили плаката, на който пише ДОБРЕ ДОШЛА, ЛЕКСИ!!! Върху един от шкафовете е поставена кошница с кифлички и пликче с подарък.
— Така и не те посрещнахме — започва Фи, леко поруменяла. — Освен това искахме да ти кажем, че се радваме, че се оправяш след катастрофата. — Тя се обръща към останалите. — За онези от вас, които не познаваха Лекси преди… просто искам да кажа, че катастрофата промени нещата. Сега тя ще бъде най- страхотният шеф и трябва да я подкрепяме. За теб, Лекси!
Тя вдига чашата с кафето и всички започват да ръкопляскат.
