както ти казах. Опитвах се да те защитя.
— От какво? Беше ли на погребението?
— Да, бях — въздиша той. — Раздавах канапета. Помагах. Подкрепях те.
— После какво стана?
— После аз… — той прочиства гърлото си.
— Какво?
— Изчуках една от сервитьорките. Бях подложен на емоционален стрес! — опитва се да се защити той. — В такива моменти човек върши какви ли не щуротии. Мислех, че съм заключил вратата…
— А аз съм влязла — промълвявам.
— Да. Не бяхме голи. Е, малко де…
— Млъквай! — Отдръпвам телефона.
Трябват ми няколко минути, за да преглътна чутото. Дишам с усилие, приклекнала на чакъла до стената, зареяла поглед към стадо овце. Не обръщам никакво внимание на виковете „Лекси! Лекси!“, които се разнасят от телефона.
Хванала съм Скапаняка Дейв да ми изневерява. Естествено. Защо ли не се изненадвам.
Най-сетне вдигам телефона към ухото си.
— И как реагирах? И не ми пробутвай приказките за розата и колко културно сме се разделили.
— Ами… — въздиша отново Скапаняка Дейв. — Честно казано, ти пощръкля. Разкрещя се за живота си. Трябвало да промениш целия си живот, защото бил скапан, била си ме мразила, мразеше всичко… казвам ти, Лекси, направо прекали. Опитах се да те успокоя, донесох ти сандвич със скариди, но ти не пожела и хукна нанякъде.
— После?
— Повече не се видяхме. Следващия път, когато те видях, те даваха по телевизията и беше коренно променена.
— Ясно. — Наблюдавам две птици в небето. — Трябваше да ми кажеш истината още първия път.
— Знам. Съжалявам.
— Съмнявам се.
— Наистина съжалявам. — Струва ми се искрен, както никога досега. — Съжалявам, че изчуках момичето. Съжалявам за онова, което ти каза. Беше грозно.
Изпъвам гръб.
— Какво ми е казала?
— Не помниш ли? — пита бързо той. — А, нищо… И аз съм забравил.
— Казвай! Казвай веднага, Скапаняко Дейв.
— Трябва да затварям. Успех при лекаря. — Той прекъсва. Аз веднага набирам отново, но дава заето. Гадно влечуго!
Връщам се в къщата. Джон е седнал на канапето и чете брой от „Уипет Уърлд“.
— Здрасти! — грейва той. — Как беше?
— Как ме е нарекла сервитьорката на погребението?
Усмивката на Джон се стопява.
— Не знам. Слушай. Ти чела ли си „Уипет Уърлд“? — Той ми подава списанието. — Неочаквано добро е…
— Знаеш. — Сядам до него и обръщам брадичката му, за да ме погледне. — Знам, че съм ти казала. Говори.
Джон въздъхва.
— Лекси, това е незначителна подробност. Какво значение има?
— Просто… има. Значи така, Джон, можеш да наставляваш мама, а сега не искаш да ми кажеш какво се е случило, макар да знаеш, че имам право да знам. Кажи веднага как ме е нарекла сервитьорката. Веднага! — нареждам вбесена.
— Добре! — Джон вдига ръце. — След като държиш… Нарекла те е… Дракула.
Дракула ли? Макар да е минало, макар да знам, че зъбите ми наистина бяха криви, макар вече да не са — аз цялата пламвам от унижение.
— Лекси… — Джон очевидно е силно притеснен.
— Не — клатя глава. — Добре съм.
Лицето ми още гори, когато ставам и се приближавам до прозореца. Опитвам се да си представя сцената, да преживея отново последните мигове на смачканата Лекси, която не носи високи токове. Годината е 2004. Не получих премия. Погребението на татко бе на следващия ден. Съдия-изпълнителите са дошли, за да ни разорят. Спипвам гаджето си да чука сервитьорка… а тя ме поглежда и ме нарича Дракула.
Добре. Вече всичко се връзва.
Осемнайсета глава
По пътя към Лондон и двамата мълчим. Аз стискам синята папка, да не би да избяга. Покрай нас профучават полята. От време на време Джон поглежда към мен.
Прехвърлям всичко научено в главата си и се опитам да подредя фактите. Все едно че проучвам Лекси Смарт, за да пиша научен труд за нея.
— Не мога да повярвам, че татко ни е изоставил така — заговарям най-сетне. — Нито ни е предупредил, нито нищо.
— Така ли? — На Джон очевидно не му се говори. Изритвам обувките, качвам си краката на седалката и подпирам брадичка на коленете.
— Всички обичаха татко. Беше толкова красив мъж, толкова забавен, лъчезарен, а и ни обичаше. Въпреки че няколко пъти ни е зарязвал… той наистина ни обичаше. Наричаше ни трите ми момичета.
— Трите му момичета. — Гласът на Джон е по-сух от обикновено. — Една луда по кучетата жена, която не приема очевидното, тормозителка тийнейджърка и млада госпожа с амнезия, която не знае какво става около нея. И трите са потънали в дългове. Браво, Майкъл! Добре си се справил.
Поглеждам го.
— Май нямаш много високо мнение за баща ми, а?
— Прекарвал си е добре и ви е оставил да се оправяте с разрухата, която е оставил след себе си — отвръща Джон. — Според мен е бил пълен егоист. Но пък аз не го познавам. — Дава мигач и рязко се престроява. Стиснал е здраво волана. Май е много ядосан.
— Поне научих още нещо. — Започвам да гриза палеца си. — Говорила ли съм често за погребението?
— Веднъж или два пъти — усмихва се Джон.
— Ясно — изчервявам се аз. — Сигурно съм те отегчила до смърт.
— Не ставай глупава! — Той пуска волана и стиска ръката ми. — Един ден, още в началото, когато все още бяхме просто приятели, всичко излезе наяве. Цялата история. Разказа ми как този ден е променил живота ти. Поела си дълга на семейството, на следващия ден си записала час при зъболекар, започнала си драстична диета и си решила да промениш всичко. Когато си се включила в предаването, нещата станали още по-крайни. Изстреляла си се нагоре в кариерата, запознала си се с Ерик и си решила, че той е отговорът. Той бил стабилен, богат, изискан. Много различен от… — той млъква.
— Баща ми — довършвам аз.
— Не съм психолог. Но по всичко личи, че е така.
Наблюдавам малък самолет, който се издига все по-високо и оставя двойна следа дим.
— Когато се събудих, имах чувството, че съм попаднала в живота мечта — признавам аз. — Мислех, че съм Пепеляшка. Не, чувствах се по-добре от Пепеляшка. Мислех си, че съм най-щастливото момиче на света… — Прекъсвам мисълта си, защото Джон клати глава.
— Живееше под огромно напрежение. Постигнала беше прекалено много за изключително кратко време, не знаеше как да се справяш, допускаше грешки… — Той се колебае. — Отчуждила се беше от приятелките си. А това беше най-трудното.
