Докато пътуваме в таксито, стомахът ми се е свил от нерви и нямам сили да говоря за незначителни неща. Напълно луда съм, щом съм се заела с подобна задача. Само че това е единственото, което успях да измисля.
— Господи, имам сценична треска — шепти Фи пред сградата. — А още не сме започнали. Просто не знам как ще успея да се прикрия пред Дебс и Каролин.
Другите не знаят какво сме намислили. Преценихме, че колкото по-малко хора знаят, толкова по- добре.
— Фи, трябва да се постараеш, още ли не си разбрала? — сопвам се с гласа на новата стара Лекси и едва сдържам кикота си, когато тя се врътва шокирана към мен.
— Господи, беше страшничко. Много си добра.
Слизаме от таксито, аз плащам на шофьора и пробвам смразяващия си поглед, докато прибирам рестото си.
— Лекси? — чува се глас зад мен. Врътвам се, готова да пусна в действие намръщена физиономия на някой нищо неподозиращ колега, но застивам изумена.
— Ейми? Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Чакам те. — Тя приглажда косата си и заявява наперено: — Ще ти бъда стажантка.
— Какво?
Докато таксито се отдалечава, аз не мога да откъсна очи от нея. Тя е с ужасно високи токчета, с мрежести чорапи и минипола на райе, със сако от същия плат, а синята й коса е прибрана на опашка. На ревера е боднала значка с надпис: „Не е нужно да си луда, за да работиш тук, но ще бъде от полза, ако си шантава лесбийка.“
— Ейми… — Вдигам ръка към челото си. — Днес не е най-подходящият…
— Нали ти каза! — гласът й трепери. — Каза, че ще се оправиш. Направих огромно усилие да дойда. Станах рано и се приготвих. Мама остана безкрайно доволна. Каза, че и ти ще се зарадваш.
— Радвам се! Но точно днес ли…
— Така каза миналия път. Изобщо не те интересува. — Тя се врътва и дръпва ластика от опашката си. — Добре. И без това не ми е притрябвала тъпата ти работа.
— Тя може да ги разсейва — шепне в ухото ми Фи. — Няма да е чак толкова зле. Можеш ли да й имаш доверие?
— Да ми има доверие ли? — гласът на Ейми потръпва от любопитство. — Доверие за какво? — Тя пристъпва към нас с блеснали очи. — Вие да не замисляте нещо тайно?
— Добре. — Решението е взето. — Слушай, Ейми. — Снишавам глас. — Ела, но първо ме изслушай. Ще съобщя на всички, че съм си върнала паметта и съм същата като преди, за да мога да направя една сделка. Истината е, че не съм. Разбра ли?
На Ейми не й трепва окото. Виждам, че мисли трескаво. Има някои предимства, ако пази тайната на сестра си.
— Значи искаш да ти повярват, че си старата Лекси — заявява тя.
— Да.
— Значи трябва да се направиш на по-зла.
— И аз това й казвам — подкрепя я Фи.
— Дръж се така, като че ли всички са… червеи.
— Именно.
И двете са толкова уверени, че ме пронизва болка.
— Някога била ли съм мила? — питам жално.
— Ами… да — отвръща немного убедително Фи. — Много пъти. Хайде.
Отварям вратата на сградата и гледам зловещо. От двете ми страни са Фи и Ейми, докато крача към рецепцията. Започва се. Време е за шоу.
— Здрасти — ръмжа към Джени. — Това е временната ми стажантка, Ейми. Направи й, ако обичаш, пропуск. За твое сведение вече си възстанових паметта и ако имаш поща за мен, да ми се донесе горе веднага.
— Отлично — прошепва Фи.
— Няма нищо за теб, Лекси. — Джени ми се струва стресната, докато бърза да попълни пропуска за Ейми. — Значи… помниш всичко.
— Всичко. Хайде, Фи. И без това сме достатъчно закъснели. Трябва да поговоря с екипа. Само знаят да мързелуват.
Насочвам се към асансьорите. След секунда зад гърба си чувам развълнувания глас на Джени:
— Няма да повярваш! Лекси си е върнала паметта! — Обръщам се и както трябва да се предполага, тя е на телефона, за да докладва клюката на някого.
Вратата на асансьора се отваря, с Фи и Ейми влизаме вътре и избухваме в кикот.
— Супер! — Фи вдига ръка да я перна. — Беше велика!
Слизаме на осмия етаж и аз се приближавам към бюрото на Наташа пред кабинета на Саймън Джонсън, вирнала високомерно глава.
— Здрасти, Наташа — излайвам аз. — Предполагам, вече си чула, че паметта ми се е върнала. Трябва да се видя със Саймън веднага.
— Да, разбрах — кима Наташа. — Само че Саймън има неотложни срещи тази сутрин.
— Тогава ги размести! Отложи някоя, ако се налага! Важно е да го видя.
— Добре. — Наташа барабани по клавиатурата. — Мога да те вмъкна в десет и трийсет.
— Фантас… — Фи ме сръчква. — Може — примирявам се и поглеждам сърдито Наташа. — Хайде, Фи.
Господи, това съскане и зъбене е страшно изморително. Вече съм като претрепана, а съм на работа от нищо и никакви десет минути.
— Десет и половина — повтаря Ейми, когато се качваме отново в асансьора. — Супер. Сега какво ще правим?
— Отиваме в отдела. — Отново ставам нервна. — Ще издържа някак до десет и половина.
— Успех! — Фи стисва рамото ми секунда преди вратата на асансьора да се отвори.
Докато вървим към главния офис, усещам, че ми се гади. Ще се справя, повтарям си. Мога да бъда адско изчадие в ролята на шефка. Пристигам на вратата и оставам отпред няколко секунди, за да видя какво става вътре. След това си поемам дълбоко дъх.
— И така — заговарям с остър саркастичен глас. — Пак четем „Хелоу“ на работното място, а?
Мелани, която разлиства списанието, притиснала слушалката с рамо, подскача така, сякаш са я близнали адските пламъци.
— Аз просто… изчаквах да ме свържат със счетоводството… — Тя бързо затваря „Хелоу“.
— И с теб ще си поговоря след малко. — Оглеждам останалите в стаята. — Та това ми напомня… Не ви ли накарах да напишете пълни отчети за пътните разходи? Не беше ли това преди два месеца? Искам да ги видя веднага.
— Мислехме, че си забравила — обажда се слисаната Каролин.
— Както виждаш, спомних си — усмихвам й се злобно. — Спомних си всичко. И вие няма да е зле да си спомните, каквото трябва, ако искате препоръки.
Изфучавам навън и налитам на Байрън.
— Лекси! — той за малко да си изпусне кафето. — Какво, по дявол…
— Байрън! Трябва да говоря с теб за Тони Дюкс — тросвам се аз. — Как си се оправил с несъответствията в сметките ми? Всички знаем, че пипа. Да не би да си забравил октомври 2006 година?
Байрън ме зяпа като малоумен.
— Освен това искам да говорим за годишната конференция. Миналата година беше пълен провал. — Тръгвам към офиса си, след това се обръщам. — Та в тази връзка, къде е протоколът от последното събрание на производителите? Ти го пишеше, доколкото си спомням.
— Ще… да, ще ти го изпратя. — Той е напълно слисан. Всяка дума, която казвам, попадна точно където трябва.
