Фи е истински гений!
— Значи си се оправила? — промълвява той, когато отварям вратата на кабинета си. — Всичко ли е наред?
— И още как! Оправих се. — Натиквам Ейми вътре и трясвам вратата. Броя до три, след това се показвам отново. — Клер, кафе! И едно за стажантката ми Ейми. Фи, я ела и ти.
Фи затваря вратата и аз се тръшвам на канапето напълно изтощена.
— Трябва да играеш на сцената! — възкликва Фи. — Беше велика! Точно така беше.
Все още потръпвам. Не мога да повярвам, че казах всички тези неща.
— Сега остава да чакаме до десет и трийсет. — Фи поглежда часовника си и се настанява на бюрото ми. — Точно десет е.
— Беше пълна гаднярка — възхищава се Ейми. Извадила е спирала и си слага нов пласт. — И аз ще се държа така, когато вляза в света на бизнеса.
— Тогава няма да имаш никакви приятели.
— Не ми трябват приятели. — Тя отмята глава назад. — Искам да изкарвам пари. Знаеш ли какво казваше татко? Все разправяше…
Изобщо нямам желание да чуя какво е казвал татко.
— Ейми, ще поговорим по-късно — прекъсвам я аз. — За татко ще говорим после. — На вратата се чука и аз замръзвам на място.
— Бързо! — нарежда Фи. — Сядай на бюрото. Прави се на ядосана и нетърпелива.
Хвърлям се на стола, а тя придърпва стола срещу мен.
— Влез — провиквам се с най-изпълнения с досада глас, който мога да си представя. Вратата се отваря и влиза Клер с поднос кафета. Без да крия раздразнението си, кимвам към бюрото. — И така, Фи… вече ми дойде до гуша от отношението ти! — импровизирам, докато Клер оставя чашките. — Това не се търпи. Имаш ли нещо да кажеш?
— Извинявай, Лекси — мрънка тя с наведена глава. В този момент разбирам, че едва потиска кикота си.
— Точно така — съскам и се опитвам да остана сериозна. — Аз съм шефът. Няма да търпя… — Господи, главата ми е празна. Какво е направила? — Няма да те търпя да седиш… на онова бюро.
Фи изсумтява.
— Извинявай — хълца тя и притиска кърпичка към очите си. Клер ми се струва напълно ужасена.
— Ъъъ… Лекси — осмелява се да каже тя, докато отстъпва към вратата. — Не искам да ви прекъсвам, но Лусинда е тук. С бебето.
Сега пък Лусинда.
Коя е тази Лусинда?
Фи се изправя и вече не се киска.
— Лусинда, която работеше за нас миналата година ли? — пита бързо тя и ме поглежда. — Нямах представа, че ще дойде днес.
— Купили сме на бебето подарък и се питахме дали Лекси не иска да й го поднесе. — Клер посочва към вратата и аз забелязвам малка група, скупчена около руса жена с количка. Тя вдига поглед и ми маха.
— Лекси! Ела да видиш бебето!
По дяволите! Няма как да се измъкна. Не мога да откажа да видя бебето, защото ще излезе доста странно.
— Ами… добре — отвръщам. — Само минутка.
— Лусинда бе с нас около осем месеца — шепне Фи, докато излизаме от кабинета. — Занимаваше се със счетоводството в чужбина. Седеше до прозореца, обича чай от мента…
— Ето — Клер ми подава огромен пакет със сатенена панделка. — Бебешка вана.
Пристъпвам, а останалите се отдръпват. Честно казано, не мога да им се сърдя.
— Здрасти, Лекси! — Лусинда вдига поглед, грейнала, че всички й обръщат внимание.
— Здрасти, малкото — кимам на бебето, облечено в бял гащеризон. — Поздравления, Лусинда. Момче или момиче?
— Казва се Маркъс! — отвръща обидената Лусинда. — Срещали сте се и преди.
Намирам сили да свия незаинтересовано рамене.
— Не се падам много по бебетата.
— Тя ги схрусква за закуска! — чувам нечий шепот.
— Както и да е. Този подарък е от името на отдела. — Подавам й пакета.
— Реч! — обажда се Клер.
— Не е нужно — поглеждам я зверски. — Всички да се връщат на…
— Напротив! — обажда се дръзко Дебс. — Също като по времето, когато излезе в отпуска. Не може без реч.
— Реч! — провиква се някой. — Реч! — Няколко човека започват да тропат по бюрата.
Господи! Не мога да откажа. Шефовете изнасят речи пред подчинените си. Така си е.
— Разбира се — примирявам се най-сетне и прочиствам гърлото си. — Много сме радостни от раждането на Маркъс. Искрено съжаляваме, че се налага да се сбогуваме с толкова ценен член на екипа.
Забелязвам, че Байрън също се е присламчил към групата и ме оглежда внимателно над чашата си с надпис „Изгубени“.
— Лусинда винаги е била… — Отпивам глътка кафе, за да спечеля време. — Винаги беше до прозореца и пиеше ментов чай, докато се грижеше за счетоводството в чужбина.
Вдигам поглед и виждам Фи да ми дава отчаяни знаци.
— Няма да забравим колко много обичаше Лусинда… карането на колело — продължавам неуверено.
— Колело ли? — зяпва ме Лусинда. — Искаш да кажеш ездата.
— Точно така. Ездата — поправям се бързо. — Благодарим ти за усилията с… френските ни клиенти.
— Аз не се занимавах с френските клиенти — побеснява тя. — Ти изобщо забелязала ли си какво правех?
— Разкажи историята за Лусинда и масата за снукър! — провиква се някой отзад и се разнася кикот.
— Стига! — срязвам ги аз. — И така… за Лусинда. — След тези думи вдигам чашата кафе.
— Помниш ли случката, Лекси? — разнася се гласът на Байрън. Поглеждам го и усещам празнота в гърдите си. Той се е досетил.
— Много добре си я спомням — съскам зловещо. — Само че сега не е моментът за глупави случки, които нямат нищо общо с работата. Би трябвало да сте на работните си места. Всички да се връщат на бюрата си.
— Господи, каква гад — чувам гласа на Лусинда. — Още по-зле е отпреди!
— Чакайте! — надига глас Байрън над недоволното мърморене на колегите. — Забравихме другия подарък на Лусинда. — Донася някакъв лист и ми го подава доволно ухилен. — Просто трябва да се напише името на Лусинда, Лекси. Напиши го ти, нали си шеф на отдела.
— Добре. — Посягам за химикалка.
— Трябва да напишеш и презимето — настоява той, докато махам капачката. Очите му доволно блестят.
Мама му стара. Спипа ме.
— Разбира се — отвръщам остро. — Лусинда, напомни ми кое име използваш в момента.
— Същото като преди — отвръща недоволно тя и прегръща бебето. — Моминското си име.
— Така.
Възможно най-бавно изписвам името на Лусинда на обозначеното място.
— Ами фамилията? — пита Байрън също като мъчител. Вдигам поглед към Фи, която ми подсказва нещо като Добсън. Дали не е Доджсън?
Притаявам дъх и внимателно написвам Д. След това протягам ръка.
— Имам проблеми с китката. Понякога мускулите ми се схващат…
