— Знам, че е така, но не го чувствам. Просто не знам. — Притискам юмрук към гърдите си и усещам, че сълзите напират отново. — Ако можех да си спомня поне едно нещо. Ако имах един-единствен спомен, една нишка, за която да се хвана… — Така и не довършвам изречението. Джон е преместил поглед към слънчогледите, сякаш всяко листенце е важно.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам… И аз не знам какво! Просто не знам. Трябва ми време… Трябва ми… — безпомощно млъквам.
Усещам първите капки дъжд. Порив на вятъра накланя слънчогледите и те се превиват, сякаш кимат. Накрая Джон нарушава мълчанието.
— Да те закарам ли до вас? — поглежда ме и вече не забелязвам гняв.
— Да. — Изтривам очи и прибирам косата си. — Закарай ме, ако обичаш.
Стигаме за петнайсет минути. Не си говорим. Аз стискам синята папка, а Джон сменя скоростите, стиснал зъби. Паркира мерцедеса на моето място и в първия момент никой от двамата не помръдва. Дъждът барабани по покрива и блясва светкавица.
— Трябва да изтичаш — казва той и аз кимам.
— Как ще се прибереш?
— Няма страшно. — Подава ми ключовете, без да ме поглежда в очите. — Успех с това — кима към папката. — Стискам палци.
— Благодаря. — Прокарвам ръка по твърдата папка и прехапвам устни. — Нямам представа как ще накарам Саймън Джонсън да поговорим по този въпрос. Вече съм отстранена. Никой не ми вярва. Той изобщо няма да се заинтересува.
— Ще измислиш нещо.
— Ако успея да вляза при него, за да му обясня, всичко ще бъде наред. Знам обаче, че няма да ме допуснат. За мен никой няма време. — Въздишам и посягам да отворя вратата. Дъждът е проливен, но не мога повече да остана вътре.
— Лекси…
Усещам нервните движения на Джон.
— Нека да… поговорим — подканвам го аз. — Някой път.
— Добре. — Той задържа за момент погледа ми. — Някой път. Става. — Слиза и вдига ръце над главата си, но така и не успява да се заслони от дъжда. — Ще си хвана такси. Хайде, ти върви. — Той се поколебава, след това ме целува по бузите и тръгва.
Хуквам през дъжда към входа и за малко да изпусна безценната папка, след това заставам под навеса, подреждам листата и усещам въодушевление, когато си припомням подробностите. Лошото е, че онова, което казах, е истина. Ако не успея да се видя със Саймън Джонсън, всичко е напразно.
Неочаквано се отчайвам, когато осъзнавам колко е сериозно положението. Къде ми е умът? Каквото и да има в тази папка, той няма да ми даде втори шанс, нали? Аз вече не съм Кобрата. Не съм детето чудо Лекси. Аз нямам памет, аз съм срам за фирмата, просто един некадърен товар. Саймън Джонсън няма да ми отдели дори пет минути, за да ме изслуша.
Не съм в настроение за асансьора. За най-голямо изумление на портиера тръгвам към стълбите, отварям стъклената врата, която не е докосвана от нито един жител на сградата. Щом влизам вкъщи, пускам огъня с дистанционното и се опитвам да се сгуша на кремавото канапе. Само че възглавниците са лъскави и неудобни и се страхувам, че влажната ми от дъжда коса ще остави петна по дамаската, затова ставам и отивам в кухнята, за да си направя чай.
След изпълнения с адреналин ден идва ред на разочарованието. И така, научих няколко неща за себе си. Какво от това? Напълно изпуснах нещата и с Джон, и със сделката, и с всичко. Целият ден бе просто една неосъществена мечта. Никога няма да успея да спася отдела. Саймън никога няма да ме покани в кабинета си и да ме попита за мнението ми, камо ли да изслуша плановете ми за някаква сделка. Това просто няма да се случи. Освен ако…
Освен ако… Невъзможно! Не мога. Я стига!
Цялата тръпна от вълнение, когато се сещам за усложненията, а гласът на Саймън Джонсън звъни в ушите ми.
Ако си върнеш паметта, Лекси, тогава ще бъде съвсем различно.
Ако си върна паметта, тогава всичко ще бъде различно. Чайникът ври, но аз не забелязвам. Сякаш насън вадя мобилния и набирам.
— Фи — започвам аз. — Не казвай нищо, просто слушай.
Деветнайсета глава
Мисли като гаднярка, мисли като адско изчадие в ролята на шефка, мисли като Кобрата.
Поглеждам се в огледалото и си слагам червило. Оттенъкът е бледо сиво-розов, спокойно може да бъде наречена „адско изчадие в ролята на шефка“. Опънала съм коса на кок и съм избрала най-строгия костюм, който открих в гардероба — най-тясната права пола и най-острите обувки. Бялата риза е със сиво райе. Посланието на тоалета ми е повече от ясно. Готова съм да отвърна на удара.
Вчера прекарах два часа с Джеръми Нортпул в офиса му в Рийдинг и всеки път като се замисля, усещам тръпка на вълнение. Всичко си идва на мястото. И двамата искаме сделката да се осъществи. Сега всичко зависи от мен.
— Не изглеждаш достатъчно гадна. — Фи е застанала до мен в тъмносин костюм с панталони и ме оглежда критично. — Намръщи се повече.
Сбръчквам нос, но май имам вид на човек, който ще кихне.
— Не става — клати глава Фи. — Просто не е това. Имаше наистина вледеняващ поглед, Лекси. Все едно казваше: „Ти си нищожество, разкарай се от пътя ми.“ — Тя присвива очи и заговаря грубо: „Аз съм шеф и ще вършите нещата, както аз съм наредила.“
— Много добре! — обръщам се възхитена. — Ти трябва да си на мое място. Дай да се сменим.
— Как ли пък не! — Тя ме побутва. — Хайде, пробвай отново. Намръщи си.
— Разкарай се от пътя ми, нищожество — съскам като Злата вещица от Запада. — Аз съм шеф и ще вършите нещата, както аз съм наредила.
— Браво! — пляска тя. — Така вече е по-добре. Плъзваш очи по хората, сякаш нямаш никакво намерение да се занимаваш с тях.
Въздъхвам и се тръшвам на леглото. Това гаднярско държание е просто изтощително.
— Била съм абсолютна отврат, нали?
Фи ме обучава вече двайсет и четири часа. Вчера си взе отпуск по болест и дойде у нас, донесе закуска. Накрая така се запалихме, че тя остана и през нощта. А пък се справя великолепно. Вече знам всичко. Знам какво се е случило на миналогодишното коледно тържество. Знам, че по време на събрание миналата година Байрън изфучал и ме нарекъл арогантна никаквица. Знам, че продажбите ми са се покачили с два процента миналия март благодарение на поръчка за училище в Уокингъм, които после се оплакали, че цветът не бил какъвто са поръчали и се опитали да ни съдят.
Главата ми е така натъпкана с факти, че е готова да се пръсне. А това дори не е най-важното.
— Когато влизаш в офиса, винаги трясваш вратата — продължава да ме инструктира Фи. — След това излизаш и питаш къде ти е кафето. Това е редът, в който действаш.
Най-важното е да се представя като мръсницата Лекси, за да заблудя всички. Оставям червилото и посягам към куфарчето.
— Донеси ми кафе — излайвам. — Веднага!
— Присвий повече очи… — Фи ме оглежда и кима. — Готова си.
— Фи… благодаря. — Обръщам се и я прегръщам. — Ти си невероятна.
— Ако номерът мине, ти ще си невероятната. — Тя се колебае, след това добавя с дрезгав глас. — Дори да не се получи, няма страшно. Не е нужно да се напъваш чак толкова, Лекси. Знам, че ти предлагат добра работа, дори ако закрият отдела.
— Да, знам — потривам притеснено носа си. — Не е там работата. Хайде, да действаме.
