— Лекси, признай си — клати глава Байрън. — Пантомимата свърши.
— Нищо не е свършило. Ще го занеса в кабинета си…
— Я стига! — възмущава се той. — За бога! Да не би да си въобразяваш, че ще ни заблудиш…
— Гледайте! — пискливият глас на Ейми се разнася из офиса и привлича вниманието на всички. — Гледайте. Това е Джъд Лоу! Без риза е.
— Джъд Лоу ли?
— Къде е?
Никой не обръща внимание на Байрън и всички се скупчват на прозореца. Дебс избутва Каролин и дори Лусинда се надига пръсти, за да види.
Обичам малката си сестричка.
— Така — заявявам като забързана бизнес дама. — Трябва да вървя. Клер, довърши, ако обичаш — побутвам ваучера към нея.
— Това е Джъд Лоу! — продължава да настоява Ейми. — Видях го как целува Сиена! Трябва да се обадим на списание „ОК“!
— Не помни абсолютно нищо! — възмущава се вбесеният Байрън и се опитва да накара всички да го чуят. — Това е някакво тъпо представление.
— Имам среща със Саймън. Всички на работа! — Врътвам се на пети и по най-подходящия за Лекси начин се връщам в кабинета си.
Вратата към кабинета на Саймън Джонсън е затворена, когато се качвам, и Наташа ми посочва да седна. Настанявам се на едно канапе, все още притеснена от сблъсъка с Байрън.
— И двете ли ще влезете при Саймън Джонсън? — пита изненадана тя и гледа Фи.
— Не. Фи е тук просто…
Не мога да кажа „за морална подкрепа“.
— Лекси трябва да ми даде напътствия за документите за продажба — отвръща, без да се колебае Фи и извива вежди към Наташа. — Май си е припомнила всичко.
— Разбрах. — Наташа също извива вежди.
След минутка телефонът й звъни и Наташа вдига.
— Добре, Саймън — отвръща след малко тя. — Ще й предам. — Затваря и ме поглежда. — Лекси, Саймън е със сър Дейвид и някои от другите директори.
— Сър Дейвид Олбрайт ли? — повтарям аз.
Сър Дейвид Олбрайт е председател на борда. Той е голяма клечка, още по-голяма дори от Саймън. Освен това е много зъл, поне така разправят всички.
— Именно — кима Наташа. — Саймън каза да влезеш, да останеш при тях, за да се видиш с всички. След около пет минути. Става ли?
Обзема ме паника. Нямах намерение да се разправям и със сър Дейвид и директорите.
— Разбира се! Добре. Хм… Фи, трябва да си напудря носа. Ще продължим разговора в дамската тоалетна.
— Добре — поглежда ме изненадана Фи. — Както кажеш.
Влизам в празната тоалетна и сядам на един стол. Задъхана съм.
— Не мога.
— Какво?
— Не мога да го направя. — Прегръщам папката безпомощно. — Планът е тъп. Как да впечатля сър Дейвид Олбрайт. Никога не съм изнасяла презентация пред важни хора. Ще онемея…
— Ще се справиш! — отвръща Фи. — Лекси, изнасяла си речи пред цялата компания. Беше страхотна.
— Наистина ли?
— Не бих те излъгала — заявява тя. — На последната конференция по продажбите беше невероятна. Можеш да изнесеш реч дори ако си се изправила на главата си. Просто повярвай в себе си.
Няколко секунди мълча и се опитвам да си представя всичко. Лошото е, че не мога. То е все едно да кажа, че съм страхотна на акробатични номера в цирка.
— Не знам. — Потривам безпомощно лице и усещам как енергията ме напуска. — Май не ставам за шеф. Дали да не се откажа…
— В никакъв случай! Ти си родена за шеф.
— Как е възможно да го кажеш? — гласът ми трепери. — Когато са ме повишили, не съм могла да се справя, отчуждила съм се от вас, не съм се справяла достатъчно добре… Прецакала съм всичко. И те го знаят — соча с глава към директорския кабинет. — Затова ме махнаха. Защо изобщо си правя труд? — Отпускам глава.
— Лекси, не си прецакала нищо — обяснява бързо Фи. — Ти беше добър шеф.
— Да, сигурно — извивам очи.
— Наистина. — Бузите й са поруменели. — Ние не бяхме… не бяхме справедливи. Всички ти бяхме ядосани, затова ти създавахме главоболия. — Тя се поколебава и навива парче тоалетна хартия на пръста си. — Понякога беше прекалено нетърпелива. Но имаше страхотни попадения. Умееше да мотивираш хората. Всички се чувстваха жизнени. Хората имаха желание да те впечатлят. Възхищаваха ти се.
Попивам казаното от нея и усещам как напрежението се оттича. Само че не мога да повярвам на чутото.
— Но ти ме накара да повярвам, че съм била истинска мръсница. Не само ти, останалите също.
— Понякога беше — кима Фи. — Понякога ти се налагаше да бъдеш. — Тя се поколебава и навива ново парче тоалетна хартия. — Каролин прекаляваше с разходите. Заслужаваше скандала. Да знаеш, че не съм ти го казала аз — добавя бързо и се ухилва, аз не се сдържам и също се усмихвам.
Вратата на тоалетната се отваря и влиза чистачката с парцал.
— Може ли да ни оставите за две минути — казвам с нетърпящ възражение глас. — Благодаря. — Вратата се затваря отново.
— Работата е там, Лекс… — Фи захвърля парчето тоалетна хартия. — Завиждахме ти. — Тя ме поглежда откровено.
— Завиждали сте ми?
— Както беше Зъбатка, така се сдоби с прекрасна коса и зъби, извоюва си кабинет, стана шефка и ни казваше какво да правим.
— Знам — въздишам аз. — Шантава работа.
— Изобщо не е шантава. — За моя изненада Фи се приближава до мен. Прикляква и стисва раменете ми. — Навремето взеха добро решение, като те повишиха, Лекси. Ти можеш да си шеф, ще се справиш. Много по-добра си от прецакания Байрън.
Тя извива презрително очи.
Трогната съм от вярата й в способностите ми и не мога да промълвя и дума.
— Просто искам да бъда… една от вас — изричам най-сетне. — От екипа.
— Ще бъдеш. Ти си, но някой трябва да влезе в онзи кабинет. — Фи отново се изправя. — Лекси, помниш ли, когато бяхме в началното училище? Помниш ли надбягването с торби?
— Не ми напомняй. И това прецаках. Паднах по очи.
— Това не е важно — клати глава Фи. — Важното беше, че печелиш. Беше пред нас. Ако беше продължила, ако не ни беше чакала… щеше да спечелиш. — Тя ме поглежда ядно. Това са зелените очи, които познавам от шестгодишна. — Просто продължи. Не се замисляй, не се обръщай назад.
Вратата се отваря и двете трепваме.
— Лекси? — Наташа са намръщва, когато ни вижда двете с Фи. — Чудех се къде си. Готова ли си?
Поглеждам Фи за последно, изправям се и вирвам брадичка.
— Да, напълно.
Мога да се справя. Когато влизам в кабинета на Саймън, съм изпънала гръб и се усмихвам изкуствено.
— Лекси — грейва Саймън. — Радвам се да те видя. Заповядай, седни.
