Зад прозореца няма никой. Там няма нищо.
Но нервите му бяха обтегнати и когато клончето отново зачука неумолимо, той побягна, без да си прави труд да затваря вратата зад себе си. Хукна по тесния коридор и изведнъж наистина го подгониха стъпки, ехо от собствения му тропот. Слезе по стълбите, скачаше през две стъпала и стигна до фоайето задъхан, с блъскаща в слепоочията му кръв. Дъхът бодеше в гърлото му като слама.
Пазача го нямаше. Анди излезе, затвори едната от големите остъклени врати на фоайето и тръгна по алеята през двора, прокрадвайки се като беглец, какъвто щеше да стане.
17
Пет дни по-късно Анди се пребори с нежеланието на Вики Томлинсън и я завлече до Джейсън Гирни Хол. Тя бе решила никога повече да не мисли за експеримента. Взела си беше чека от факултета по психология и го бе осребрила, а сега се стараеше да забрави откъде са дошли парите.
Той я придума да тръгне с красноречие, каквото не бе подозирал, че притежава. Използваха междучасието от три без десет: камбаните в Харисънската църква изпълняваха нежна мелодия в дремещия майски въздух.
— Нищо не може да ни се случи посред бял ден — увещаваше я той, като смутено отказваше дори пред себе си да признае от какво точно се страхува. — И пред десетки свидетели.
— Просто не ми се ходи, Анди — протестираше тя, но все пак тръгна.
От залата за лекции излизаха неколцина студенти с учебници под мишница. Слънцето оцветяваше прозорците в по-прозаични нюанси от диамантения прах на лунната светлина, който Анди си спомняше. Двамата с Вики влязоха заедно с няколко от студентите на път за семинара по биология от три часа. Един от тях заговори тихо и сериозно на други двама за предстоящата демонстрация срещу ККЗО в края на седмицата. Никой не обръщаше внимание на Анди и Вики.
— Добре — изхриптя нервно Анди. — Да видим ти какво ще кажеш.
Той дръпна схемата за пръстена. Пред погледите им се откри човешкото тяло без кожа, с надписани органи. Мускулите приличаха на пресукани гранки от червена прежда. Някакъв шегобиец го бе кръстил Оскар Велики.
— Господи! — възкликна Анди.
Вики сграбчи ръката му над лакътя с влажна от напрежението длан.
— Моля те, Анди, да си вървим! Преди да ни е познал някой.
Да, той беше готов да си тръгне. Фактът, че са подменили схемата, някак си го изплаши повече от всичко друго. Рязко дръпна шнура и го пусна. Хартията се нави със същото плющене.
Друга схема. Същият звук. Дванайсет години по-късно Анди все още го чуваше… когато го отпуснеха болките в главата. Кракът му повече не стъпи в стая №70 на Джейсън Гирни Хол, но споменът за онзи звук си остана.
Чуваше го постоянно в сънищата си… и виждаше онази търсеща, давеща се, окървавена ръка.
18
Зелената кола изпъпли от шосето за служебно ползване край летището върху рампата, която се вливаше в Северния път. Норвил Бейтс стискаше здраво волана в позиция „десет и десет“. От радиото се носеше класическа музика в приглушен, равен поток. Сега косата му беше още по-къса и сресана назад, но малкият полукръгъл белег на брадичката му бе непроменен — на това място се бе порязал с назъбено парче от бутилка кока-кола като дете. Ако беше още жива, Вики щеше да го познае.
— По пътя има наш човек — каза мъжът с костюма „Ботани 500“. Неговото име бе Джон Мейо. — Кореспондент. Освен за нас, работи и за РУО.
— Значи просто курва — заключи третият и всички се разсмяха, но някак нервно и насила. Знаеха, че са близо, можеха почти да надушат следата. Името на третия беше Орвил Джеймисън, но той предпочиташе да му викат О. Дж. или още по-добре — Скоросмъртницата. Всичките си служебни писма подписваше с О. Дж. Едно бе подписал Скоросмъртницата и оня тиквеник Кап го беше наказал с мъмрене. Не само устно, а и писмено, в досието.
— Мислиш, че са на Северния път, а? — попита О. Дж.
Норвил Бейтс вдигна рамене.
— Или са на Северния път, или са тръгнали към Олбъни. Хотелите в града ги оставих на местния селяндур, защото това си е неговият град, нали така?
— Точно така — подкрепи го Джон Мейо.
Той и Норвил се разбираха добре. Бяха минали заедно дълъг път. Целият път от стая №70 на Джейсън Гирни Хол до днес, а там, приятел, ако някой някога те попита, там беше напечено. Джон не би искал никога повече да преживява нещо толкова напечено. Той беше човекът, който бе подложил на електрошок хлапака с инфаркта. В началото на войната във Виетнам бе служил като лекар и поне на теория знаеше как да се оправи с дефибрилатора. На практика обаче не бе потръгнало чак толкова гладко и бяха изтървали момчето. Дванайсет хлапета получиха „Серия шест“ тогава. Две от тях умряха — онова с инфаркта и едно момиче, което шест дни по-късно бе починало в общата спалня очевидно от внезапна мозъчна емболия. Други две бяха полудели безнадеждно — момчето, което си бе извадило очите, и едно момиче, получило по-късно пълна парализа от врата надолу. Уонлес твърдеше, че е на психологична основа, но кой, по дяволите, можеше да е сигурен? Хубава работа бяха свършили за един ден, да.
— Местният селяндур ще води и жена си със себе си — не спираше Норвил. — Уж да търси внучката си. Синът й избягал с малкото момиченце. Неприятна бракоразводна история и така нататък. Не й се иска да уведомява полицията, ако не се наложи, но се страхува, че синът й може да полудява. Ако го изиграе както трябва, няма нощен администратор в града, който би ги укрил, ако са се регистрирали.
— Ако го изиграе както трябва обаче — промърмори О. Дж. — С такива помощници човек никога не може да бъде сигурен.
Джон попита:
— Отиваме до най-близката включваща се рампа, нали?
— Да — отговори Норвил. — След три-четири минути сме там.
— Дали са имали достатъчно време да слязат?
— Имали са, ако са си размърдали задниците. Може да ги спипаме, както си чакат за автостоп до рампата. А може да са минали и напряко и да са се прехвърлили отсреща, върху платното за спиране. И в двата случая трябва само да обикаляме наоколо, докато се натъкнем на тях.
— Накъдето и да си се запътил, приятелче, скачай тук — разсмя се Скоросмъртницата. Под лявята му мишница, в раменен кобур, се намираше един „Магнум 375“. Той му викаше Самохвалкото.
— Ако вече са спрели нещо, значи страхотно не ни върви, Норв — отбеляза Джон.
Норвил вдигна рамене.
— Въпрос на шанс. Сега е един и четвърт. При тия ограничения на бензина движението е по-слабо от всякога. Какво ли ще си помисли мистър Бизнесмен, като види голям мъж и малко момиченце да чакат за автостоп?
— Ще си помисли, че тука нещо не е наред — отвърна Джон.
— И ще бъде дяволски прав.
Скоросмъртницата отново се разсмя. Високо пред тях в тъмнината блестеше мигащата светлина, която сочеше рампата към Северния път. О. Дж. сложи ръка върху ореховата дръжка на Самохвалкото. Просто за всеки случай.
19
Пикапът ги отмина, лъхна ги хладен въздух… и изведнъж стоповете му блеснаха по-ярко и той сви в платното за спиране на трийсетина метра от тях.
— Слава Богу — прошепна Анди. — Остави ме аз да водя разговора, Чарли.
— Добре, тате.
