Гласът й прозвуча апатично. Под очите й пак се бяха появили тъмните кръгове. Пикапът даде на заден, докато те вървяха към него. Анди усещаше главата си като бавно издуващ се оловен балон.
Пред очите му изплува видение от „Хиляда и една нощ“ и се изрисува отстрани на пикапа — халифи, девойки под газени воали, тайнствено плуващ във въздуха килим. Килимът явно трябваше да е яркочервен, но в светлината на неоновите лампи беше добил ръждивия оттенък на съсирена кръв.
Анди отвори вратата, качи Чарли и я последва.
— Благодаря, мистър — каза той. — Спасихте ни живота.
— Радвам се — отговори шофьорът. — Здравей, малка пътешественичке.
— Здравей — отвърна Чарли отпаднало.
Шофьорът погледна в страничното огледалце, набра скорост по платното за спиране и премина в съседното. Като хвърли поглед покрай приведената глава на Чарли, Анди усети лека вина: шофьорът беше тъкмо от онези младежи, които Анди винаги отминаваше, ако му вдигнеха ръка за стоп от банкета. Висок, но мършав, той имаше буйна черна брада, разляла се в къдри по гърдите му, и голяма филцова шапка с вид на реквизит от филм за вендета на кентъкски планинци. В ъгълчето на устата му бе забучена цигара, която изглеждаше ръчно завита, и от нея се виеше дим. Просто цигара според миризмата, без сладникавия дъх на марихуаната.
— Закъде сте се запътили, мой човек? — попита шофьорът.
— Два града по-нататък — каза Анди.
— Хейстнгс Глен?
— Точно така.
Шофьорът кимна.
— Бягате от някого, предполагам.
Чарли се напрегна и Анди успокоително сложи ръка на гърба й и нежно я потърка, докато отново се отпусна. В тона на шофьора нямаше заплаха.
— Щяха да ми връчат призовка на летището — обясни той.
Шофьорът се ухили — почти невидимо под буйната си брада, — извади цигарата от устата си и деликатно я подложи на вятъра, който смучеше точно покрай полутвореното му триъгълно прозорче. Въздушната струя я погълна.
— Заради малката пътешественичка, нали?
— Не сте далече от истината — отвърна Анди.
Шофьорът се умълча. Анди се облегна назад и се опита да надвие главоболието си. То сякаш бе достигнало максимално високата си степен. Бил ли е някога толкова зле преди? Не може да определи. Всеки път, когато прекалеше, му се струваше, че е по-зле от всякога. Нямаше да посмее отново да използва тласъка преди по-малко от месец. Знаеше, че два града по-нататък съвсем не е достатъчно далече, но не би могъл да издържи повече тази нощ. Беше изцеден. Хейстингс Глен трябваше да свърши работа.
— Ти за кого си, приятел? — питаше шофьорът.
— Ъ?
— Групите. „Падретата“ от Сан Диего в групите за световното — как ги виждаш?
— Никакви ги няма — съгласи се Анди. Гласът му дойде от много далече, една погребална подводна камбана.
— Добре ли си, приятел? Блед изглеждаш.
— Главоболие — измънка Анди. — Мигрена.
— От напрежение е — констатира шофьорът. — Представям си какво е. В хотел ли ще отседнете? Имате ли нужда от пари? Мога да ви отпусна петарка. Иска ми се да ви дам повече, но съм на път за Калифорния и трябва да съм пестелив. Точно като Джоудови в „Гроздовете на гнева“.
Анди признателно се усмихна.
— Няма страшно.
— Хубаво. — Погледна към Чарли, която беше задрямала. — Чудесно малко момиченце, мой човек. Отваряш ли си очите за нея?
— Старая се колкото мога.
— Само така! — одобри шофьорът. — Както се пее в песента.
20
Хейстингс Глен беше съвсем малък — няколко къщи край пътя; по това време всички светофари бяха превключени на мигащо жълто. Брадатият шофьор с планинарската шапка ги бе прекарал през спящото градче и нататък, по шосе 40, до мотел „Слъмбърланд“ — място, оградено със секвои, скелетни останки от ожънато царевично поле отзад и розовочервен неонов надпис отпред, който се запъваше на небивалицата СВО О НО в тъмнината. Потъвайки във все по-дълбок сън, Чарли се бе накланяла постепенно наляво и главата й беше легнала върху крака в сини дънки на шофьора. Анди предложи да я премести, но той поклати глава.
— Не я закачай, приятел. Остави я да спи.
— Имате ли нещо против да ни свалите малко по-нататък? — попита Анди. Трудно му беше да мисли, но тази предпазна мярка му хрумна почти несъзнателно.
— Не искаш нощният администратор да разбере, че нямате кола, а? — шофьорът се усмихна. — Естествено, приятел. Но на място като това пет пари не дават, дори да пристигнеш на циркаджийски велосипед.
Гумите на пикапа захрущяха по чакъления банкет.
— Сигурен ли си, че една петарка няма да ти свърши работа?
— Предполагам, че ще ми свърши — неохотно се съгласи Анди. — Би ли ми написал адреса си? Ще ти ги върна по пощата.
Усмивката на шофьора пак се появи.
— Адресът ми е: „на път“ — той извади портфейла си. — Но може пак да видите някъде ухилената ми физиономия, нали? Кой знае. Всичко става, приятел.
Той подаде на Анди петте долара и изведнъж Анди се разплака — не силно, но плачеше.
— Недей, приятел — каза сърдечно шофьорът и леко докосна Анди по рамото. — Животът е кратък, а мъките — много. Всички сме на тази земя, за да си помагаме един на друг. Комиксната философия на Джим Полсън — с две думи. Грижи се добре за малката пътешественичка.
— Непременно — избърса Анди очи и прибра петдоларовата банкнота в джоба на кадифеното си яке. — Чарли? Скъпа? Събуди се. Съвсем мъничко остана вече.
21
Три минути по-късно Чарли сънливо се облягаше на него, докато той наблюдаваше как Джим Полсън изкачи алеята към един затворен ресторант, обърна пикапа и се насочи обратно покрай тях към междущатския път. Анди махна. Полсън също. Стар пикап форд, с нарисувани отстрани джинове, велики везири и един тайнствен летящ килим от „Хиляда и една нощ“. „Надявам се Калифорния да е добра към теб, момко“ — помисли си Анди и двамата с Чарли закрачиха към мотел „Слъмбърланд“.
— Искам да ме чакаш скрита отвън — поръча Анди. — Разбра ли?
— Разбрах, тате — много сънливо.
Той я остави край вечнозелените храсти, продължи към администрацията и позвъни на нощния звънец. След около две минути се появи мъж на средна възраст, по хавлия, който си лъскаше очилата. Той отвори вратата и безмълвно пусна Анди вътре.
— Дали ще може да получа крайния номер в лявото крило? — подхвана Анди. — Там паркирах.
— По това време на годината можете да получите цялото западно крило, ако пожелаете — ухили се нощният администратор и в устата му грейнаха златни коронки. Той подаде на Анди бланка и химикалка с търговска реклама. Отвън мина кола — мълчаливи фарове, които блеснаха и изчезнаха.
Анди подписа бланката Брус Розъл. Брус караше вега, 1978-а, нюйоркска регистрация ЛМС 240. Той се вгледа за миг в графата за месторабота и тогава, в проблясък на вдъхновение (доколкото позволяваше
