болната му глава), написа „Обединена американска компания за автомати“. И под формата на заплащане отбеляза: „в брой“. Отвън мина друга кола.
Администраторът парафира бланката и я прибра.
— Седемнайсет долара и петдесет цента.
— Имате ли нещо против да ви платя с дребни? — попита Анди. — Не успях да ги сменя и разнасям десет кила метал. Така да ги мразя тези обиколки из провинцията.
— Нямам нищо против. И те се харчат толкова лесно.
— Благодаря.
Анди бръкна в джоба на якето си, избута с пръсти встрани петдоларовата банкнота и извади пълна шепа четвъртинки, десетачета и петачета. Преброи четиринайсет долара, извади още малко монети и допълни остатъка. Чиновникът ги подреждаше в спретнати купчинки и ги помиташе към съответните отделения в касата.
— Слушай! — затвори чекмеджето той и с надежда погледна към Анди. — Ще ти отбия пет долара от сметката за стаята, ако можеш да ми оправиш автомата за цигари. От една седмица не работи.
Анди отиде до автомата в ъгъла, престори се, че го оглежда, и се върна обратно.
— Не е от нашите марки — извини се той.
— Пфу, жалко. Добре. Лека нощ, приятелю. Ще намериш допълнително одеяло на рафта в гардероба, ако ти потрябва.
— Добре.
Той излезе навън. Ушите му забучаха от хрущенето на чакъла под краката му, сякаш дъвчеше каменно жито. Стигна до вечнозелените храсти, където бе оставил Чарли, но не я намери.
— Чарли?
Никакъв отговор. Той прехвърли ключа за стаята от едната ръка в другата. Дланите му внезапно се бяха изпотили.
— Чарли?
Все още никакъв отговор. Той се замисли и взе да му се струва, че колата, която мина, докато попълваше регистрационната бланка, бе намалила скорост. Може да е била зелената кола.
Ударите на сърцето му зачестиха, запращайки болезнени трусове към черепа му. Опита се да помисли какво ще прави, ако Чарли е изчезнала, но главоболието не му позволи. Той…
Откъм дълбините на храсталака долетя тихо, мъркащо похъркване. Звук, който Анди много добре познаваше. Той се хвърли към него, изпод обувките му изхвърча чакъл. Острите клонки на вечнозелените храсти одраскаха краката му и закачиха кадифеното му яке.
Чарли лежеше на една страна, до самата морава на мотела, със свити до брадичката колене и ръце между тях. Спеше дълбоко. Анди остана за миг със затворени очи, а след това я разтърси, за да я събуди, както се надяваше, за последен път тази нощ. Тази дълга, безкрайна нощ.
Клепачите й затрептяха и тя погледна към него.
— Тате? — изломоти неясно, все още полузаспала. — Аз се скрих, както ми поръча.
— Зная, миличка, зная. Хайде. Отиваме да си легнем.
22
Двайсет минути по-късно и двамата се намираха в двойното легло на номер 16 — Чарли, дълбоко заспала, дишаше равномерно, Анди, на път да заспи, го държеше буден само постоянното думкане в главата му. И въпросите.
Бягаха от около година. Почти не беше за вярване, може би защото не бе изглеждало толкова като бягство, например в Порт Сити, Пенсилвания, където водеше курс за отслабване. Чарли бе тръгнала на училище в Порт Сити, а какъв беглец си, ако имаш работа и дъщеря ти е първокласничка? За малко щяха да ги хванат в Порт Сити, и то не защото бяха особено добри (макар че бяха ужасно упорити и това много плашеше Анди), а защото той бе допуснал фатална грешка — позволил си бе временно да забрави, че бягат.
Вече нямаше такава опасност.
Колко ли са близо? Все още в Ню Йорк? Ех, ако можеше да е така — да не са взели номера на таксито и все още да търсят следите им. По-вероятно беше да са в Олбъни и да се ровят из летището, като червеи в купчина месни отпадъци. Хейстингс Глен? Може би на сутринта. А може би не. Хейстингс Глен се намираше на петнайсет километра от летището. Не си струваше да оставя параноята да погълне здравия му разум.
Заслужавам си го! Заслужавам да падна между колите, задето подпалих онзи човек!
И собственият му глас отговаря: Можеше да бъде и по-зле. Можеше да бъде лицето му.
Гласове в обитавана от духове стая.
Хрумна му нещо друго. Беше излъгал, че е пристигнал с вега. Когато на сутринта нощният администратор не видеше паркирана вега, дали щеше просто да предположи, че неговият човек от „Обединената американска компания за автомати“ си е тръгнал? Или щеше да провери? По този въпрос вече нищо не можеше да се направи. Той беше изтощен докрай.
Помислих си, че има нещо съмнително в него. Изглеждаше блед, болен. И плати сметката си с дребни. Каза, че работи в компания за автомати, но не можа да поправи автомата във фоайето.
Гласове в обитавана от духове стая.
Той се обърна настрани и се вслуша в дълбокото равномерно дишане на Чарли. Беше помислил, че са я хванали, а тя само се била пъхнала навътре в храстите. Скрита от погледа. Чарлин Робърта Макджий, Чарли, откакто… е, открай време. Ако те хванат, Чарли, не зная какво ще правя.
23
Един последен глас, гласът на съквартиранта му Куинси, отпреди шест години.
Чарли тогава беше на годинка и, разбира се, те знаеха, че не е като всички. Знаеха го от първата й седмица, когато Вики я пренесе в тяхното легло, защото, като я оставила в детското креватче, възглавничката започнала да… да тлее. Онази нощ, в която изхвърлиха завинаги детското креватче. без да промълвят думица от уплаха, защото тя бе твърде голяма и странна, за да бъде изказана. Възглавничката се бе нагорещила достатъчно, за да направи мехур на бузката й. През по-голямата част на нощта тя бе пищяла въпреки мехлема против изгаряния, който Анди бе намерил в аптечката. Каква лудница бе тази първа година, никакъв сън, безкраен страх. Пламъци в кошчетата за боклук, когато млякото й закъсняваше; веднъж бяха избухнали в пламъци завесите и ако Вики не се бе оказала в стаята…
Това, което го подтикна да се обади на Куинси, беше падането й по стълбите. Тя пълзеше тогава и се справяше много добре с изкачването и слизането по тях на четири крака. Този ден я гледаше Анди: Вики бе отишла на пазар с една приятелка. Тя се колебаеше дали да ходи и Анди почти насила я изхвърли навън. Напоследък видът й беше прекалено изтощен, прекалено уморен. Погледът й бе станал някак втренчен и го караше да си спомня онези истории за нервни разстройства от много преживени битки, които човек чува по време на война.
Той четеше във всекидневната, близо до стълбите. Чарли се качваше и слизаше. На едно от стъпалата имаше плюшено мече. Той трябваше да го премести, разбира се, но при всяко качване детето го заобикаляше и Анди се бе успокоил — до голяма степен, както се бе успокоил в Порт Сити от привидно нормалния им живот.
Като слизаше за трети път, крачето на Чарли се закачи за мечето и тя падна с трополене чак додолу, хленчеща от ярост и страх. Стълбите бяха покрити с килим и тя дори не се одраска — Бог се грижи за пияните и малките деца, по израза на Куинси, който го наведе на първата съзнателна мисъл за него този ден, — но Анди се втурна към нея, грабна я, гушна я и гальовно й наприказва сума ти глупости, докато набързо я оглеждаше за кръв, неправилно увиснал крайник или признаци за сътресение на мозъка. И…
И я усети да минава покрай него — невидимата, невероятна смъртоносна мълния от мозъка на дъщеря му. Почувства я като обратната ударна вълна топъл въздух от профучал в метрото влак през лятото, ако застанеш твърде близко до линията. Беззвучна вълна от топъл въздух… и плюшеното мече пламна. Мечо бе
