Той изпусна пликчето с банкнотата върху бюрото си, сякаш пареше, и се облегна назад, премигвайки.
— И ти ли го видя? — попита Ал.
— Господи, нямам думи! — възкликна Кап и се пресегна към керамичната кутийка, в която държеше хапчетата си против киселини. — За секунда това не приличаше на еднодоларова банкнота.
— Но сега прилича, нали?
Кап се взря в банкнотата.
— Да, определено. Това е Джордж, цял-целе… Господи!
Този път той така буйно се дръпна назад, че за малко не удари тила си в тъмната дъбова ламперия зад бюрото. Вдигна поглед към Ал.
— Лицето… сякаш за секунда се промени. Все едно изникнаха очила на носа му. Това някакъв номер ли е?
— О, дяволски добър номер — Ал пак взе банкнотата. — Аз също го видях, макар че вече не го виждам. Предполагам, че съм се приспособил… но проклет да съм, ако знам как. То не е там, разбира се. Просто се получава някаква налудничава халюцинация. Но аз дори познах лицето. То е на Бен Франклин.
— От шофьора на таксито ли я взехте? — Кап гледаше омаяно банкнотата в очакване на нова промяна. Но там си оставаше само Джордж Вашингтон.
Ал се засмя.
— Да. Взехме банкнотата и му дадохме чек за петстотин долара. Той направи добра сделка наистина.
— Защо?
— Бен Франклин не е на петстотинте, а на стоте. Очевидно Макджий не е знаел.
— Дай пак да я видя.
Ал подаде еднодоларовата банкнота на Кап и той я гледа съсредоточено почти цели две минути. Точно когато щеше да я върне, образът отново просветна… неустойчиво. Но този път Кап поне почувства, че промяната определено е в мозъка му, а не в банкнотата или върху нея, или където и да било другаде.
— Има още нещо — отбеляза Кап. — Не съм сигурен, но ми се струва, че Франклин е без очила на банкнотите. Иначе е… — той се запъна, търсейки с какво да завърши изречението си. Наум му идваше само проклетото „свръхестествено“, което не му трябваше.
— Мда — проточи замислено Ал. — Каквато и да е природата на ефекта, той се разсейва. Тази сутрин показах банкнотата на около шест души. Двама от тях видяха нещо, но не колкото онзи шофьор на такси и момичето, с което живее.
— Затова ли смяташ, че е тласнал прекалено силно?
— Да. Съмнявам се, че е в състояние да се държи на крака. Възможно е да са преспали сред дърветата или в някой извънградски мотел. Може да са се вмъкнали и в някоя вила из околността. Но аз смятам, че са наоколо и ще успеем да ги спипаме без кой знае какви проблеми.
— От колко души имате нужда, за да свършите работата?
— Разполагаме с колкото е необходимо. Като броим и щатската полиция, в това малко забавленийце участват повече от седемстотин души. Ползваме първостепенно предимство. Вървят от врата на врата и от къща на къща. Вече сме проверили всички хотели и мотели непосредствено около Олбъни — повече от четирийсет парчета. Сега се разпростираме към съседните градове. Мъж и малко момиченце… това се набива в очи. Ще го хванем. Или поне детето, ако той е мъртъв. — Албърт се изправи. — И смятам, че трябва лично да се включа. Искам да съм там при падането на завесата.
— Разбира се, Ал. Доведи ми ги.
— Ще ти ги доведа — Албърт се запъти към вратата.
— Албърт?
Той се обърна — дребен мъж с нездрав, жълт тен.
— Кой е на петстотинте? Провери ли?
Албърт Стайнович се усмихна.
— Маккинли. Бил е убит.
Ал излезе, като тихо затвори вратата след себе си и остави Кап на размишленията му.
5
Десет минути по-късно Кап отново натисна бутона на секретарската уредба.
— Рейнбърд върна ли се от Венеция, Рейчъл?
— Вчера — отвърна тя и на Кап му се стори, че долавя антипатия дори в нейните внимателно култивирани тонове на шефска секретарка.
— Тук ли е или в Санибел?
Арсенала поддържаше една почивна база на остров Санибел, Флорида.
Последва пауза, докато Рейчъл проверяваше с компютъра.
— Лонгмънт, Кап. От осемнайсет часа, вчера. Вероятно си отспива умората от часовата разлика.
— Имай грижа някой да го събуди — нареди Кап. — Бих искал да го видя, след като си тръгне Уонлес… ако, разбира се, Уонлес е още тук.
— Беше, допреди петнайсет минути.
— Добре… Рейнбърд, да кажем… по обяд.
— Да, сър.
— Ти си добро момиче, Рейчъл.
— Благодаря, сър — прозвуча трогнато. Кап я харесваше, много я харесваше.
— Изпрати ми доктор Уонлес, ако обичаш, Рейчъл.
Той се отпусна назад, събра пред себе си длани и мислено се помоли: „За греховете ми.“
6
Доктор Джоузеф Уонлес получи удар в същия ден, в който Ричард Никсън обяви оттеглянето си от президентския пост — 8 август 1974. Мозъчният кръвоизлив бе със средна сила и остави необратими физически последици. Както и умствени, според Кап. Едва след удара интересът на Уонлес към експеримента със „Серия шест“ и резултатите от него беше станал постоянен и маниакален.
Той влезе в стаята, подпирайки се на бастун, а светлината от еркерния прозорец се отрази в кръглите му очилца и те блеснаха безизразно. Пръстите на лявата му ръка бяха свити като нокти на орел. Лявата страна на лицето му бе изкривена в неизменно ледено презрение.
Рейчъл съчувствено погледна Кап над рамото на Уонлес и той й кимна, че може да си върви. Тя излезе и тихо затвори вратата.
— Добрият доктор — посрещна го Кап без настроение.
— Има ли новини около експеримента? — попита Уонлес и седна, като изсумтя.
— Нали знаеш, че са секретни, Джо. Какво мога да направя за теб днес?
— Забелязах оживление тук — пренебрегна въпроса Уонлес. — Какво друго можех да правя, докато си убивах времето цяла сутрин?
— Като идваш без уговорка…
— Ти пък си мислиш, че са ти в ръцете, щом викаш онзи професионален убиец Стайнович. Е, може и да успееш. Може. Но ти си го мислил и преди, нали?
— Какво искаш, Джо? — Кап не обичаше да му се напомня за минали провали. Те действително бяха разполагали за малко с момиченцето. Мъжете, взели участие в залавянето му, все още не бяха годни за работа и може би никога нямаше да бъдат.
— Каквото искам винаги! — натърти Уонлес, изгърбил се над бастуна. О, Господи, помисли си Кап, дъртият глупак възнамерява да държи реч. — Защо продължавам да живея? За да те убедя да ги ликвидираш и двамата. Да ликвидираш и Джеймс Ричардсън. И онези в Мауи. Ликвидирай ги веднъж завинаги, капитан Холистър. Заличи ги. Изтрий ги от лицето на земята.
Кап въздъхна.
