— За потенциала на разрушение. За един талант, неразделно свързан с хипофизата — жлеза, която е почти бездейна в дете на възрастта на Чарли Макджий. Какво ще стане в пубертета, когато тази жлеза се пробуди и за двайсет месеца стане най-мощната сила в организма й, ръководеща всичко, от бурното съзряване на първостепенните и второстепенни полови характеристики до качествени изменения в ретината на окото? Представи си, че имаш дете, способно да предизвика атомна експлозия само със силата на своята воля?
— Това е най-смахнатото нещо, което съм чувал някога.
— Така ли? Тогава позволи ми да стигна до върха на лудостта, капитан Холистър. Представи си, че някъде из страната сега броди едно малко момиченце, което носи в себе си временно спяща сила някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище.
Те се гледаха един друг мълчаливо. И изведнъж секретарската уредба изжужа.
След мигновено забавяне Кап се надигна и натисна бутона.
— Да, Рейчъл?
Проклятие, за малко старецът да го накара да повярва. Тази ужасна прокобна врана — още една причина да не го обича. Самият Кап бе предприемчив човек и ако имаше нещо, което да не може да понася, то беше песимизмът.
— Търсят те на шифровия телефон — съобщи Рейчъл. — От оперативната зона.
— Добре, скъпа. Благодаря. Задръж го за минутка, ако обичаш.
— Да, сър.
Той пак се отпусна на стола.
— Трябва да приключваме, Уонлес. Можеш да бъдеш сигурен, че много внимателно ще обмисля този разговор.
— Дали? — попита Уонлес. Неподвижната страна на устата му сякаш се кривеше цинично.
— Да.
Уонлес отново настоя:
— Момиченцето… Макджий… и този Ричардсън… те са последните три отговора на едно мъртво уравнение, капитан Холистър. Изтрий ги. Опомни се. Детето е много опасно.
— Ще обмисля всичко, което каза.
— Направи го.
Най-после Уонлес започна с усилие да се изправя на крака, като си помагаше с бастуна. Това му отне дълго време. Накрая стана.
— Идва зимата — извини се той на Кап. — Старите ми кокали се боят от нея.
— В Лонгмънт ли ще останеш тази вечер?
— Не, във Вашингтон.
Кап се поколеба.
— Отседни в Мейфлауър. Може да поискам да вляза във връзка с теб.
Нещо се мярна в очите на стареца… признателност…? Да, почти със сигурност.
— Добре, капитан Холистър — той закрета обратно към вратата, подпирайки се на бастуна си — старецът, който някога бе отворил кутията на Пандора и сега искаше да застреля всичко, излетяло от нея, вместо да го впрегне в работа.
Щом вратата се затвори зад него, Кап въздъхна с облекчение и вдигна слушалката на шифровия телефон.
7
— С кого разговарям?
— Орв Джеймисън, сър.
— Хванахте ли ги, Джеймисън?
— Не още, сър, но на летището открихме нещо интересно.
— Какво е то?
— Всички телефонни апарати са празни. Намерихме няколко монети върху пода на една от кабинките.
— Разбити ли са?
— Не, сър. Затова и се обаждам. Не са разбити, просто са празни. От телефонната компания ще откачат.
— Добре, Джеймисън.
— Това ни улеснява. Според нас мъжът може да е скрил момиченцето някъде отвън и да се е регистрирал сам. Но във всички случай смятаме вече да търсим човек, който се е разплащал с купища монети.
— Ако са в мотел, а не в бунгало на някой летен курорт.
— Да, сър.
— Продължавайте търсенето, О. Дж.
— Да, сър. Благодаря ви.
В гласа му прозвуча абсурдно задоволство, че прякорът му е бил запомнен.
Кап остави слушалката. Поседя пет минути с притворени очи, замислен. Меката есенна светлина падаше през еркерния прозорец и осветяваше кабинета, затопляше го. Кап се приведе и пак се свърза с Рейчъл.
— Джон Рейнбърд там ли е?
— Да, Кап.
— След пет минути ми го прати. Междувременно искам да говоря с Норвил Бейтс от оперативната зона. Той е тарторът, докато Ал стигне там.
— Да, сър — Рейчъл се поколеба. — Ще се наложи да използваме връзка с портативна радиостанция. Не е много…
— Няма значение — нетърпеливо я прекъсна той.
Свързването отне две минути. Бейтс се чуваше слабо и с пращене. Той беше добър агент — не много изобретателен, но упорит. Кап искаше точно такъв човек да удържа фронта до пристигането на Албърт Стайнович. Най-после Норвил се обади и докладва, че са се пръснали из околните градчета — Оуквил, Тремънт, Месалонсет, Хейстингс Глен, Лутън.
— Чудесно, Норвил — одобри Кап.
Той си помисли за думите на Уонлес: „Вие го принуждавате да превъзпитава дъщеря си.“ Спомни си и съобщението на Джеймисън, че всички телефони са били изпразнени. Макджий не го е направил. Детето го е направило. А след това, все още възбудено, е подпалило обувките на онзи войник, вероятно случайно. Уонлес щеше да се зарадва, ако разбереше, че Кап смята все пак да послуша петдесет процента от съвета му — дъртата гнида беше удивително красноречива тази сутрин.
— Нещата се промениха — каза Кап. — Ще се наложи да отстраним бащата. Крайни мерки. Ясно ли е?
— Крайни мерки — равнодушно повтори Норвил. — Да, сър.
— Отлично, Норвил — приключи с тих глас Кап, остави слушалката и зачака влизането на Джон Рейнбърд.
Миг по-късно вратата се отвори и той се изправи на прага, в целия си невъобразим ръст и още по- невъобразимата си грозота. Той бе половин чероки и стъпваше така безшумно, че ако човек се е навел над бюрото да чете или да отговаря на писма, изобщо няма да разбере, че някой е влязъл. Кап знаеше колко рядка е тази дарба. Повечето хора усещат присъствието на друг човек в стаята: Уонлес веднъж нарече тази способност не шесто чувство, а чувство от самия предел на възможностите, едно знание, породено от безкрайно слабите сигнали на петте нормални сетива. Но с Рейнбърд то не работеше. Нито една от тънките като котешки мустачки жички на сетивните капани дори не трепваше при неговата поява. Ал Стайнович бе намерил сполучливо описание над чаша портвайн във всекидневната на Кап: „Не съм срещал друго човешко същество, освен Рейнбърд, което да не тласка въздуха пред себе си, като се движи.“ И Кап се радваше, че Рейнбърд е на тяхна страна, защото от своя страна не бе срещал друго човешко същество, което да го
