Уонлес махна със сгърчената си ръка към библиотечната количка.
— Гледам, пак си прелиствал досието.
— Знам го почти наизуст — леко се усмихна Кап. От много месеци насам предъвкваше все „Серия шест“: постояна точка в дневния ред на всички срещи от две години. Така че може би Уонлес не беше единственият маниак на тази тема в околността.
Разликата е, че на мен за това ми плащат. А при Уонлес е хоби. Едно опасно хоби.
— Четеш го, но не извличаш поука — упрекна го Уонлес. — Позволи ми още веднъж да се опитам да ти отворя очите за истината, капитан Холистър.
Кап започна да протестира, след което се сети за Рейнбърд и обедната им среща, и лицето му се изглади. То стана спокойно, дори съчувствено.
— Добре. Стреляй, щом си готов, Гридли.
— Ти още смяташ, че съм смахнат, нали? Откачен?
— Ти го казваш, не аз.
— Хубаво ще е да си припомниш, че аз бях първият, който предложи програма за опити с лизергиновата киселина.
— Има дни, в които ми се иска да не го беше правил — отговори Кап. Ако затвореше очи, още можеше да види първия доклад на Уонлес, проучване от двеста страници, за един наркотик, известен отначало като ДЛТ, по-късно между участващите лаборанти като „подсилваща киселина“ и накрая — като „Серия шест“. Предшественикът на Кап му бе дал ход; този джентълмен беше погребан в Арлингтън с всички военни почести преди шест години.
— Само подсещам, че мнението ми би трябвало да има някаква тежест — Уонлес изглеждаше уморен тази сутрин; изричаше думите си бавно и с фъфлене. Презрително свитата лява страна на устата му не се движеше, докато говореше.
— Слушам те — въздъхна примирено Кап.
— Доколкото знам, аз съм единственият психолог и въобще лекар, когото все още изслушваш. Хората ти са заслепени само от едно: какво биха могли да означават този мъж и това момиченце за сигурността на Америка… и дори за бъдещото равновесие на силите. Съдейки по действията на Макджий, той е един великодушен Распутин, който…
Уонлес продължи да дърдори, но Кап временно спря да го слуша. Великодушен Распутин, помисли си той. Тази цветиста фраза доста му хареса. Зачуди се как ли би реагирал Уонлес, ако му съобщеше, че компютърът е дал вероятност едно към четири Макджий да се е самоликвидирал при напускането на Ню Йорк. Навярно щеше да се зарадва много. А ако му покажеше онази странна банкнота? Сигурно ще получи още един удар, помисли си Кап и прикри с ръка усмивката си.
— Тревожи ме преди всичко момиченцето — натякна Уонлес за двайсети, трийсети, петдесети път. — Женитбата на Макджий и Томлинсън… шанс едно на хиляда. Трябваше да бъде предотвратена на всяка цена. Но кой можеше да предвиди…
— Ти беше изцяло „за“ навремето — напомни му Кап и сухо добави: — Сигурен съм, че щеше лично да заведеш булката, ако те бяха помолили.
— Никой от нас не съзнаваше — промърмори Уонлес. — Трябваше да получа удар, за да прогледна. „Серия шест“ е само синтетично копие на един екстракт от хипофизата в края на краищата… един невероятно мощен обезболяващ халюциноген, който не разбирахме и продължаваме да не разбираме. Знаем… или сме поне деветдесет и девет процента сигурни, че естествената субстанция по някакъв начин е отговорна за случайните проблясъци на парапсихическите способности, които почти всички човешки същества проявяват от време на време. Те включват удивително разнообразни явления: предсказване на бъдещето, телекинеза, хипнотично внушение, изблици на свръхчовешка сила, временен контрол над вегетативната нервна система. Знаеш ли, че хипофизната жлеза показва неочаквано повишена активност едва ли не при всички биологически изследвания, реализиращи обратна връзка?
Кап знаеше. Уонлес бе повтарял изводите си безброй пъти. Но не беше нужно да отговаря; риториката на Уонлес беше в пълна сила, проповедта — добре подготвена. А Кап бе разположен да слуша… този единствен, последен път. Нека старецът на свой ред да получи главната роля. За Уонлес това беше смисълът на живота му.
— Да, така е — сам си отговори той. — Тя се активизира при обратна връзка и при сънища. Хора с увредена хипофиза рядко сънуват нормално. Хора с увредена хипофиза имат огромна склонност към тумор в мозъка и левкемия. Хипофизата, капитан Холистър, на езика на еволюцията, е най-старата жлеза с вътрешна секреция в човешкото тяло. По време на ранното юношество тя многократно изхвърля равни на собственото си тегло секреции в кръвния поток. Тя е една ужасно важна, ужасно тайнствена жлеза. Ако вярвах в човешката душа, капитан Холистър, щях да кажа, че тя обитава хипофизната жлеза.
Кап изсумтя.
— Тези неща са ни известни — продължи Уонлес, както ни е известно, че „Серия шест“ по някакъв начин е променила химическия състав на хипофизните жлези в подложилите се на експеримента. Дори и на твоя така наречен „тих“ Джеймс Ричардсън. И най-важното, от момиченцето можем да заключим, че е променила и структурите на хромозомите… и че промяната в хипофизната жлеза може да доведе до истинска мутация.
— Факторът „Х“ е бил наследен.
— Не — възрази Уонлес. — Това е едно от многото неща, които ти така и не успя да схванеш, капитан Холистър. Андрю Макджий стана фактор „Х“ след експеримента. Виктория Томлинсън стана фактор „Y“ — също засегната, но не по същия начин, както съпруга й. Жената запази телекинетична сила в ниска степен. Мъжът запази способност за хипнотично внушение на средно равнище. Малкото момиченце обаче… малкото момиченце, капитан Холистър… то какво е? На практика не знаем. То е фактор „Z“.
— Възнамеряваме да научим — подхвърли Кап.
Сега и двата края на устата на Уонлес се изкривиха презрително.
— Възнамерявате да научите… Да, с упорство може и да успеете… слепи, вманиачени глупаци такива.
Той затвори очи за миг и сложи длан върху тях. Кап спокойно го наблюдаваше.
Уонлес заговори отново:
— Едно нещо вече знаете. Тя може да пали.
— Да.
— Допускате, че е наследила телекинетичната способност на майка си. Всъщност силно подозирате това.
— Да.
— Като малко дете тя не е можела да контролира тези… да ги наречем тези таланти, поради липса на по-подходяща дума…
— Малкото дете е неспособно да контролира червата си и цапа гащичките си — приведе Кап един от примерите, заложени по-нататък в речта. — Но с порастването…
— Да, да, запознат съм с аналогията. Но и на по-голямото дете може да му се случи понякога.
Усмихнат, Кап отговори:
— Ще я държим в огнеупорна стая.
— Клетка.
Все още усмихнат, Кап се съгласи:
— Щом така предпочиташ.
— Хайде да поразсъждаваме — предложи Уонлес. — Тя не обича да използва способността, която притежава. Страхува се от нея и този страх й е бил внушен съвсем съзнателно. Ще ти дам подобен пример. С детето на брат ми. В къщата имаше кибрит. Фред искаше да си играе с клечките. Да ги пали и след това да ги хвърля. „Хубаво, хубаво“, радваше се той. И така, брат ми се зае да му създаде комплекс. Да го наплаши така, че никога повече да не си играе с кибрит. Той каза на Фреди, че главичките на клечките са отровни и от тях зъбките му ще изгният и изпопадат, че ако гледа в пламъка, ще ослепее. И накрая му стисна ръчичката за миг и го опари.
— Твоят брат — промърмори Кап — трябва да е голям цар.
— По-добре малко червено петънце върху ръчичката, отколкото детето да стигне до болница, с мокри
