изпълва с такъв ужас.
Рейнбърд беше огромен като великан — висок почти два и десет, и носеше лъскавата си коса прибрана в стегната конска опашка. Преди десет години, при второто си отиване във Виетнам, се бе натъкнал на противопехотна мина, която се беше взривила почти под носа му и бе обезобразила лицето му. Лявото му око липсваше. На мястото му зееше само една дупка. Той се бе отказал от пластична операция и изкуствено око, за да може, по неговите думи, да покаже бойните си белези, като отиде в Щастливите ловни полета. Човек не знаеше да вярва ли, или не на такива приказки — не беше ясно сериозен ли е, или се занася по някакви си свои причини.
С годините Рейнбърд се бе оказал учудващо добър агент — отчасти защото последното, на което приличаше, бе агент, а най-вече защото зад физическата маска се криеше жив, жесток и невероятно остър интелект. Той говореше свободно четири езика и разбираше още три. Учеше руски по сънния метод. Гласът му бе плътен, а говорът — мелодичен, културен.
— Приятен следобед, Кап.
— Следобед ли е вече? — попита Кап учуден.
Рейнбърд се усмихна и показа голям набор от съвършено бели зъби — зъби на акула, помисли си Кап.
— От четиринайсет минути — отговори той. — От черния пазар във Венеция си взех електронен ръчен часовник „Сейко“. Не мога да откъсна очи от него. Малки черни цифрички, които постоянно се менят. Често си мисля, Кап, че водихме война във Виетнам, за да постигнем не победа, а технически прогрес. Бихме се, за да създадем евтиния електронен часовник, домашната игра на пинг-понг, която се включва в телевизора, джобния калкулатор. Гледам новия си ръчен часовник в мрака на нощта. Той ми казва, че се приближавам към смъртта с всяка изминала секунда. Това е добра новина.
— Седни, стари приятелю — покани го Кап. Както винаги, когато разговаряше с Рейнбърд, устата му бе пресъхнала и трябваше да възпира ръцете си, които искаха да се вкопчат една в друга върху полираната повърхност на бюрото. При това вярваше, че Рейнбърд го харесва — ако изобщо харесваше някого.
Той седна. Беше облечен със стари дънки и избеляла кенарена риза.
— Какво става с Венеция? — попита Кап.
— Потъва — отвърна Рейнбърд.
— Имам една работа за теб, ако я искаш. Дребна е, но може да доведе до нещо значително по- интересно.
— Казвай.
— Съвсем доброволна е — упорстваше Кап. — Ти си още в отпуска.
— Казвай — повтори меко Рейнбърд и Кап му каза. Прекара с него само петнайсет минути, но те му се видяха като час. Когато големият индианец излезе, Кап дълбоко си пое дъх. Среща и с Уонлес, и с Рейнбърд в една сутрин можеше на всеки да отрови деня. Но сутринта вече мина, много неща бяха свършени, а не се знае какво можеше да му донесе следобедът. Той звънна на Рейчъл.
— Да, Кап?
— Ще хапна тук, мила. Би ли ми взела нещо от барчето? Няма значение какво. Благодаря ти, Рейчъл.
Най-после остана сам. Шифровият телефон лежеше мълчалив върху дебелата си основа от интегрални схеми, микрочипове и Бог знае още какво. Когато звънне пак, сигурно ще се обажда Албърт или Норвил, за да му съобщи, че момиченцето е хванато, а баща му е мъртъв. Това щеше да е добра новина.
Кап отново затвори очи. В съзнанието му лениво се понесоха като големи хвърчила откъслечни мисли и фрази. Хипнотично внушение. Теоретиците твърдяха, че възможностите са огромни. Представи си някой като Макджий да проникне до Кастро или до Аятола Хомейни. Представи си как се приближава до онзи левичар Тед Кенеди и с авторитетния шепот на непоклатимото убеждение му подсказва, че самоубийството е най-добрият изход. Представи си как се прикрепя по един такъв човек към водачите на различните въстанически групировки. Жалко, че се налагаше да го загубят. Но… това, което е предизвикано веднъж, може да бъде предизвикано отново.
Малкото момиченце. Думите на Уонлес: „…силата някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище…“ — нелепо, разбира се. Уонлес беше откачил като момченцето от разказа на Д. Х. Лорънс, което можело да избира победителите на хиподрума. „Серия шест“ бе подействала като киселина на Уонлес, прояждайки няколко големи дупки в здравия му разум. Ставаше дума за едно малко момиченце, а не за оръдие на Страшния съд. И те не трябваше да го изпускат, поне докато не проучат какво представлява и какви възможности крие. Само това щеше да е достатъчно, за да се възобнови програмата за опити със „Серия шест“. А ако успееха да го убедят да използва силите си за доброто на страната, толкова по-добре.
Толкова по-добре, помисли си Кап.
Внезапно шифровият телефон нададе дългия си дрезгав вик.
Сърцето на Кап подскочи и той грабна слушалката.
ПРОИЗШЕСТВИЕ ВЪВ ФЕРМАТА МАНДЪРС
1
Докато Кап разискваше бъдещето й с Ал Стайнович в Лонгмънт, Чарли Макджий седеше на ръба на мотелското легло в номер шестнайсет на „Слъмбърланд“, прозяваше се и се протягаше. През прозореца струеше ярка утринна светлина от безоблачното, бездънно синьо есенно небе. Всичко изглеждаше толкова по-хубаво на добрата дневна светлина!
Тя погледна към баща си — една неподвижна издутина под одеялата. Навън стърчеше само кичур черна коса. Чарли се усмихна. Той бе много грижовен баща. Ако и двамата огладнееха, а имаха една-единствена ябълка, той си отхапваше само веднъж и я караше да изяде останалото. Когато е буден, той е много грижовен.
Но когато спи, задига всички одеяла.
Тя отиде в банята, съблече се и пусна душа. Изчака да дойде по-топла вода, влезе под струята, затвори очи и се усмихна. Няма нищо по-приятно на света от първите една-две минути под горещ душ.
(ти беше лоша снощи)
В челото й се вряза бръчка.
(Не. Татко каза, че не.)
(подпали обувките на онзи човек, лошо момиче, много лошо, харесва ли ти мечо такъв очернен?)
Бръчката се задълбочи. Сега тревогата доби отенък на страх и срам. Мисълта за плюшеното мече не проникна в съзнанието й; тя бе подсъзнателна и както често се случва, чувството за вина я завладя под формата на миризма — миризма на изгорено и овъглено, на тлеещ плюш и пълнеж. И тази миризма извика мъглявите образи на майка й и баща й, надвесени над нея, огромни като великани. Изплашени, сърдити, те викаха и гласовете им гърмяха като свличащи се планински канари във филм.
(лошо момиче! много лошо! не бива Чарли! никога! никога! никога!)
На колко ли годинки е била? На три? На две? Откога най-рано човек може да има спомени? Веднъж попита татко, но той не знаеше. Спомнял си как един път го ужилила пчела, а майка му твърдяла, че тогава е бил на годинка и три месеца.
Нейният първи спомен бе от гигантските лица, надвесени над нея, гласовете, гърмящи като свличащи се планински канари и миризма на изгорени вафли. Миризмата идваше от косата й. Тя беше подпалила собствената си коса и я бе изгорила почти до корен. След този случай татко бе заговорил за „помощ“, а мама бе започнала да се държи странно, първо се смя, после плака, пак се смя, толкова кресливо и неестествено, че татко й удари плесница. Запомни го, защото дотогава не беше виждала баща си да прави подобно нещо на майка й. „Може би трябва да потърсим «помощ» за нея“ — така каза татко. Намираха се в банята и главата й беше мокра, защото той я бе пъхнал под душа. „О, да — отговори майка й, — хайде да отидем при доктор Уонлес, той ще ни осигури много «помощ», както едно време…“ После смехът, плачът, още смях и плесницата.
