защото тогава никога не бихме могли да засегнем някого, за да облекчим болката си; трябва да потърсим друг начин, а никой от останалите начини не е толкова прост и не може да ни удовлетвори. Искам да му кажа, че не е имало зла умисъл. Искам да го попитам дали няма да оттегли онова, което е направил… с надеждата, че е по силите му да го направи. Но струва ми се, че онова, което искам да направя повече от всичко, е просто да се извиня. Заради себе си… заради тебе… заради целия Феървю. Вече знам много повече за циганите. Навярно би могла да кажеш, че съм прогледнал. И мисля, че почтеността изисква да ти кажа още нещо, Хайди — ако може да го оттегли и ако се окаже, че пред мене все оше има някакво бъдеще, няма да прекарам това бъдеще във Феървю. Откривам, че са ми дошли до гуша пивницата на Анд, Лантърн драйв, градският клуб и целият мръсен лицемерен град. Ако наистина имам такова бъдеще, надявам се, че ти и Линда ще дойдете и ще споделите с мене живота в някое друго, по-чисто място. Ако не искате или не можете да дойдете, аз все пак ще тръгна. Ако пък Лемке не иска или не може да стори нещо, за да ми помогне, поне ще знам, че съм направил всичко, каквото съм могъл. Тогава ще мога да се върна вкъщи и с готовност да постъпя в клиниката „Гласман“, ако все още искаш да го направя.
Нямам нищо против да покажеш това писмо на Майк Хюстън или на лекарите в „Гласман“, ако искаш. Мисля, че всички ще се съгласят, че това, което правя, може и да е много подходящо лечение. В последна сметка, ще разсъждават те, ако той си причинява това като наказание (все говорят за психологическа анорексия нервоза и очевидно мислят, че ако се чувствуваш достатъчно виновен, можеш да ускориш метаболизма си така, че да изгаряш не знам си колко калории на ден), срещата му с Лемке може да му осигури тъкмо онова изкупление, от което има нужда. Ще си кажат, че съществуват две други възможности — едната е Лемке да се изсмее и да каже, че никого не е прокълнавал през живота си и така да разруши психологическата опорна точка, върху която се гради натрапчивата ми идея; може да им хрумне също, че Лемке ще види възможността да поспечели, като се съгласи, че ме е прокълнал, а после ще ми вземе пари за привидно „лечение“ — но ще решат, че фиктивното лечение за едно фиктивно проклятие може да се окаже от голяма полза!
Чрез Кърк Пенчли наех детективи и установих, че циганите се движат все на север успоредно на магистрала 95. Надявам се да ги открия в щата Мейн. Ако се случи нещо важно, ще кажа първо на теб; междувременно ще се постарая да не те измъчвам. Но мисля, че те обичам най-искрено.
Постави писмото в плик, надписа го за Хайди и го подпря на кухненската маса. После извика такси, което да го отведе до агенцията за коли под наем „Херц“ в Уестпорт. Излезе пред къщата да изчака таксито, като все още се надяваше, че Хайди ще дойде преди него и ще могат да поговорят за нещата, които й бе писал.
Чак когато колата дойде и Били се настани на задната седалка, той призна пред себе си, че това едва ли щеше да е най-доброто за момента, — разговорите с Хайди бяха част от миналото, част от ония дни, когато живееше в земята на дебелаците… във всички възможни отношения, без дори да го съзнава. Това беше минало. Ако го очакваше някакво бъдеще, то се намираше покрай магистралата, някъде в Мейн, и той трябваше да се втурне след него преди да се е стопил напълно.
Глава 17
61
Тази вечер спря в столицата на Роуд Айланд, Провидънс. Обади се до кантората и остави в автоматичния телефонен секретар съобщение за Кърк Пенчли — да му изпрати, ако обича, всички налични снимки на циганите, както и данни за превозните им средства, като регистрационни номера и модели, до хотел „Шератън“ в Саут Портланд, Мейн.
Автоматът повтори съобщението му правилно — малко чудо според Били — и той си нае стая в мотела. Пътят от Феървю до Провидънс беше малко повече от двеста километра, но се чувствуваше изтощен. Спа, без да сънува нищо, за първи път от седмици насам. На другата сутрин откри, че в мотелската баня няма кантарче. Благодаря на Бога, помисли си Били Халек, и за малките добрини.
Облече се бързо, като спря само веднъж, връзвайки обувките си, защото съвършено изненадан откри, че си подсвирква. Беше отново на магистралата в осем и половина, а в шест и половина следобед вече се регистрираше в „Шератън“, който се намираше срещу огромен търговски център. Завари и съобщение от Пенчли: Информацията е изпратена, но има трудности. Ще дойде след ден-два.
Хотелът „Шератън“ в Саут Портланд беше кръгъл и стаята на Били имаше форма на резен от торта. Претовареното му съзнание, което досега се бе справяло с всичко, откри, че е почти невъзможно да възприеме спалня, чийто ъгъл се събира в една точка. Беше уморен от пътя и го болеше глава. Ресторантът, помисли си, вече щеше да му дойде прекалено… особено ако и той се събираше в точка. Вместо това си поръча вечеря в стаята.
Току-що бе спрял душа, когато сервитьорът почука. Облече си халата, в чийто джоб управата предвидливо бе поставила картичка с Божията заповед НЕ КРАДИ, пресече стаята и викна:
— Сега идвам!
Халек отвори вратата… и за първи път в живота си почувствува неудоволствието, което сигурно изродите от цирковите спектакли изпитват. Сервитьорът беше момче на не повече от деветнайсет години с щръкнала коса и изпити бузи — като имитация на английските рокери пънкари. Самият той не беше кой знае какво. Погледна към Били незаинтересувано като човек, който всяка смяна вижда стотици хора в хотелски халати; интересът би се появил за малко само когато погледнеше към банкнотата, за да види колко ще е бакшишът, но това беше всичко. Сега очите на севитьора се разшириха стреснато, почти с ужас. Беше само за миг, а после незаинтересуваният вид отново се върна. Но Били го беше видял.
Ужас. Беше почти ужас.
А стреснатият израз оше бе там — прикрит наистина, но беше там. Били си помисли, че го долавя, тъй като имаше и нов елемент — интересът.
Двамата за миг останаха неподвижни, сковани от неприятната и нежелана връзка на зяпач и зяпан. Били смътно се досети за Дънкан Хоупли, който седеше в приятния си дом на Рибънмейкър лейн със загасени светлини.
— Добре, дай го тука — отсече той, като сложи край на взирането прекалено рязко. — Цяла вечер ли ще стоиш тук?
— О, не, сър — отговори сервитьорът, — извинявайте.
Лицето му се изчерви и Били изпита съжаление към него. Не беше рокер пънкар, нито някой злобен малолетен престъпник, дошъл в цирка да види живите крокодили — беше само момче от колежа, което работи през лятото, и бе изненадано от изпития човек, който бе дошъл да страда, или не, от някаква болест.
Момчето не беше виновно, че Били Халек, доскоро от Феървю, Кънетикът, бе отслабнал така, че почти да става за показване в цирка. Даде му един долар повече към бакшиша и се отърва от него, колкото можа по-бързо. После отиде в банята и се огледа като бавно разтвори халата си — приличаше на прастар артист, който се упражнява в уединението на стаята си. По начало беше вързал халата си хлабаво, така че по- голямата част от гърдите му и част от корема му бяха открити. Удивлението на сервитьора беше лесно обяснимо, след като бе видял и толкова. Ставаше още по-обяснимо, когато целият халат се отвореше и можеше да се види в цял ръст пред огледалото.
Всяко ребро изпъкваше отчетливо. Ключиците му представляваха ясно очертани ръбове, покрити с
