Проклятието

кожа. Скулите му стърчаха. Гръдната му кост се бе свила на възел, вместо корем имаше дупка, а ханшът му приличаше на жалък, прикачен ядец. Краката му бяха каквито си ги спомняше — дълги и все още доста мускулести, костите му не личаха. Там, така или иначе, никога не бе надебелявал особено. Но над кръста вече наистина се превръщаше в циркаджийско плашило — човека-скелет.

Петдесетина килограма, помисли си. Това е всичко, което е нужно, за да се извади скритият човек от слонова кост от килера. Вече знаеш колко крехка е разликата между онова, което винаги си приемал за сигурно и си мислел, че винаги ще го има, и тази пълна лудост. Ако пък някога си се чудил, вече го знаеш. Все още изглеждаше нормален — е, почти нормален — с дрехите си, но докога си мислиш, че ще минаваш без погледи като този на сервитьора дори и с дрехи? До следващата седмица? До по-следващата?

Главоболието му се усили и макар че преди малко се чувствуваше гладен като вълк, сега едва-едва побутна вечерята си. Спа лошо и стана рано. Този път не си подсвиркваше, докато се обличаше.

Реши, че Кърк Пенчли и следователите от „Бартън“ имаха право — циганите щяха да си останат по крайбрежието. През лятото животът беше в Мейн, защото там бяха и туристите. Идваха да плуват в прекалено студената вода, да се пекат (много дни оставаха мъгливи и дъждовни, но тях туристите изглежда никога не запомняха), да ядат омари и миди, да си купуват пепелници с изрисувани чайки, да ходят на летен театър в Оугънкуит и Брънзуик, да снимат фаровете в Портланд и Пимакуид или просто да се мотаят из околните курорти като Рокпорт, Камдън и, разбира се, Бар Харбър.

Туристите бяха по крайбрежието заедно с доларите, които с такова желание вадеха от портфейлите си. Там щяха да бъдат и циганите — но къде по-точно?

Били си приготви списък на повече от петдесет крайбрежни града, а после слезе на партера. Барманът беше пришълец от Ню Джързи и не знаеше друго място освен парка Асбъри, но Били откри една сервитьорка, която бе живяла единствено в Мейн, познаваше крайбрежието и обичаше да говори за него.

— Търся едни хора и съм доста сигурен, че са в някой крайбрежен град, но не кой знае колко блестящ. По-скоро…

— Някой евтин град? — попита тя. Били кимна.

Тя се наведе над списъка му.

— Олд Орчард бийч. Той е най-евтиният от всички. Нещата там до началото на септември са такива, че приятелите ви може и да имат по три глави и никой няма да ги забележи.

— Някой друг?

— Ами… на повечето от крайбрежните градове през лятото им пада класата — започна тя. — Например Бар Харбър. Всеки, който някога е чувал за него, наистина си представя, че Бар Харбър е блестящ… изискан… пълен с богаташи, които ходят насам-натам с ролс-ройс.

— А не е ли така?

— Не. Френчманс Бей може би, но не и Бар Харбър. През зимата той е просто замрял градец, където най-вълнуващото събитие е фериботът в десет и двайсет и пет всеки ден. Но през лятото Бар Харбър пощръклява. Става като Форт Лодърдейл през пролетната ваканция — пълен е с бръснати глави, чудаци и застарели хипита. Можеш да застанеш в края на Портийст Харбър, да поемеш дълбоко дъх и да се упоиш от наркотика, който се пуши в Бар Харбър, ако вятърът духа към тебе. А улиците му — до началото на септември там е непрекъснат карнавал. Повечето от градовете в списъка ви са все такива, господине, но Бар Харбър, ще знаете, е върхът.

Разбирам ви — усмихна се Били.

— По-рано се мотаех там през юли или през август, но вече не го правя. Прекалено стара съм за това.

Усмивката на Били стана замислена. Сервитьорката не изглеждаше на повече от двайсет и три години.

Били й даде пет долара; тя му пожела приятно прекарване и успех при търсенето на приятелите му. Били й кимна, но за първи път не се почувствува така убеден, че ще сполучи.

— Бих ли могла да ви посъветвам нещо, господине?

— Разбира се — отговори Били, като си мислеше, че тя ще му предложи място, откъдето е най-добре да започне — а това той вече бе решил и сам.

— Би трябвало малко да позагладите косъма — посъветва го тя. — Яжте спагети. Това би ви предложила майка ми. Яжте много спагети. Наддайте някой и друг килограм.

Халек получи плика със снимките и данните за автомобилите на третия си ден в Саут Портланд. Погледна снимките бавно, като се взираше във всяка. Ето го младежа, който жонглираше с фигурите; името му също бе Лемке, Самюъл Лемке. Беше погледнал към обектива с безкомпромисна откритост — изглеждаше едновременно готов за удоволствия и приятелство или за гняв и враждебност. Ето я и хубавата девойка, която нагласяше мишената си за стрелба с прашка, когато пристигнаха ченгетата — да, тя беше точно толкова красива, колкото Халек бе преценил в парка. Казваше се Анджелина Лемке. Постави снимката й редом до оная на Самюъл Лемке. Брат и сестра. Дали са внуци на Сузана Лемке, чудеше се той. Правнуци на Тадъз Лемке?

Ето го и по-възрастния мъж, който бе раздавал хвърчилата — Ричард Кроксил. Посочени бяха и други с. това име. И още Станчфилд, Старбърд. А после… някъде към края…

Беше той. Очите, оградени от двоен ред бръчици, бяха тъмни и спокойни, видимо интелигентни. На главата си бе сложил кърпа, вързана до лявата му буза. В дълбоко напуканите устни бе закрепена цигара. Носът му бе влажна и открита страхотия — скапан и ужасен.

Били гледаше снимката като хипнотизиран. В образа на стареца имаше нещо почти познато — някаква връзка, която съзнанието му все още не можеше да направи. После се досети. Тадъз Лемке му напомняше за старците в рекламите за кисело мляко „Данон“, онези от съветска Грузия, които пушеха цигари без филтър, пиеха силна водка и живееха до такава зашеметяваща възраст като сто и трийсет, сто и четиридесет, сто и седемдесет години. А после му хрумна един стих от песента на Джери Джеф Уокър за господин Боуджангълс: Видът му бе за мен очи на възрастта…

Да. Тъкмо това виждаше той в лицето на Тадъз Лемке — той бе самите очи на възрастта. В тях Били съзираше дълбокото познание, което караше целия двайсети век да прилича на сянка. Тогава потрепери.

Тази вечер, когато стъпи на кантарчето в банята до клиновидната си спалня, тежеше вече 61 килограма.

Глава 18Търсенето

Олд Орчард бийч, беше казала сервитьорката. Той е най-евтиният от всички. Служителят от рецепцията се бе съгласил. Също и момичето от гишето за туристическа информация шест километра надолу по пътя, макар че не искаше да се изрази с такова явно неодобрение. Били се отправи с наетата кола към Олд Орчард бийч, който беше на двайсет и шест-седем километра на юг.

Движението се забави до пълзене броня до броня още на два километра от крайбрежието. Повечето коли от процесията имаха канадски регистрационни номера. Много от тях изглеждаха като приспособени микробуси, достатъчно големи да превозват цели футболни отбори. Повечето хора, които Били видя, и в пълзящия поток коли, и пеша покрай пътя, изглеждаха облечени в най-малкото, допускано от закона, а понякога и по-малко — имаше много бикини, привързани с лентичка, множество едва крепящи се бански гащета, голямо количество предоставена за показ плът, намазана с крем.

Били бе облечен в сини дънки, лятна бяла риза с отворена яка и спортно сако. Седеше зад волана на колата си и изнемогваше от жега, въпреки че климатичната инсталация работеше с пълна сила. Но не бе забравил погледа на сервитьора от хотела. Това беше минимумът дрехи, с които можеше да се движи, дори и ако в края на деня се озовеше с маратонки, пълни с пот.

Пълзящата колона прекоси солените езера, мина покрай двайсетина закусвални за омари и миди, а после се изви през район, пълен с наблъскани една до друга вили. Хора, облечени по подобен начин, седяха