забелязал.
— Ми-ми-мислех, ч-че ухх-ху-мираш или нещо п-п-подобно — каза Бил.
Ричи бавно седна и се хвана за главата.
— Какво ста… — изпъшка той.
После си спомни. Внезапно очите му се разшириха от смайване и ужас. Дишайки тежко, дрезгаво, той се надигна на колене.
— Не-не-недей — каза Бил. — Н-н-няма го вече, Р-р-ричи. Няма го вече.
Ричи съзря пустата улица, по която не помръдваше нищо и изведнъж се разрида. Бил го погледа за момент, после разпери ръце и го прегърна. Ричи здраво се вкопчи в шията на Бил. Искаше да подметне някой майтап, например че е трябвало да обстрелят върколака и с прашката, ала от гърлото му не излиташе нищо. Нищо освен ридания.
— Н-недей, Р-ричи — каза Бил. — Нъ-нъ-нъ-ъ…
Сетне сам се разплака и двамата продължиха да се прегръщат, коленичили на улицата край падналия велосипед, а сълзите чертаеха бели вадички сред въглищния прах по бузите им.
Девета глава
Почистване
1.
Нейде високо над щата Ню Йорк в късния следобед на 29 май 1985 година Бевърли Рогън отново започва да се смее. От страх да не я сметнат за луда, тя затиска устата си с две ръце, ала няма сили да спре.
Мъжът до нея е млад, дългокос и симпатичен. Започнал е да й хвърля възхитени погледи още след излитането от Милуоки в два и половина (а летят вече повече от два часа с междинни кацания в Кливланд и Фили), но се примирява с явно изразеното й нежелание да разговаря; след един-два опита за беседа, на които тя е отвърнала с хладна любезност, мъжът е измъкнал от сака си криминален роман от Робърт Лъдлъм.
Сега той пъха пръст между страниците, притваря книжката и пита с лека тревога:
— Наред ли е всичко?
Тя кимва, опитвайки да придаде на лицето си сериозно изражение, после прихва отново. Озадаченият съсед се усмихва въпросително.
— Няма нищо — казва тя като се мъчи да бъде сериозна, ала усилията са безполезни; колкото повече се бори със смеха, толкова по-палаво става лицето й. Както някога. — Просто изведнъж открих, че не знам с коя авиолиния летя. Помня само, че отс-с-страни имаше грамадна п-п-патица…
Тук вече тя не издържа и избухва в звънлив, весел смях. Наоколо хората се обръщат към нея, някои даже се мръщят.
— „Рипъблик“ — казва съседът.
— Моля?
— Носите се из въздуха със седемстотин и петдесет километра в час благодарение на „Рипъблик Еърлайнс“. Пише го на диплянката ЦМЗС в джобчето пред вас.
— ЦМЗС ли?
Тои изважда от джобчето пред нея диплянката (на която наистина пише, че авиолинията е „Рипъблик“). Вътре са дадени подробни указания къде се намират аварийните изходи и спасителните жилетки, как да се използуват кислородните маски, какво да се прави при аварийно кацане.
— Диплянка „цуни ми задника и сбогом“ — обяснява съседът и този път се разсмива заедно с нея.
Внезапно й хрумва, че той наистина изглежда симпатичен — мисълта е нова и някак бистра, такава мисъл очакваш след пробуждане, когато умът ти още не е затлачен с ежедневни баналности. Облечен е с пуловер и избелели джинси. Тъмнорусата му коса е пристегната зад тила с кожено ремъче и това й напомня, че в детството честичко си връзваше косата на конска опашка.
Отново избухва в смях, безпомощна и неспособна да престане. Открива, че няма дори кърпичка за да избърше просълзените си очи и това само засилва веселието.
— Овладейте се, че инак стюардесата ще ви изхвърли от самолета — зловещо предупреждава съседът, но тя само поклаща глава през смях; вече е останала без дъх, в стомаха и ребрата й се врязва остра болка.
Той й подава чиста бяла кърпичка и тя си избърсва очите. Кой знае защо, това й помага най-сетне да се овладее. Ала не млъква веднага. Кискането просто затихва до немощно пъхтене и охкане. От време на време се сеща за голямата патица, изрисувана отстрани на самолета и от гърдите й бликва нова порция тъничък смях.
След малко тя връща кърпичката.
— Благодаря.
— Божичко, госпожо, какво е станало с ръката ви? — пита той разтревожен и я хваща леко за китката.
Тя свежда очи и вижда ноктите, които е пречупила докато събаряше тоалетката срещу Том. Споменът е болезнен, по-болезнен от самите рани и това окончателно слага край на смеха. Тя лекичко отдръпва ръка.
— Ударих се с вратата на колата докато слизах пред аерогарата — отвръща тя и си мисли колко пъти е трябвало да лъже за синините, оставени от Том, колко пъти е лъгала някога за синините, оставени от баща й. Последна ли е тази лъжа? Би било чудесно… прекалено чудесно, за да е истина. Представя си доктор, който идва при смъртно болен пациент и казва:
— Сигурно е боляло ужасно! — възкликва съседът.
— Глътнах няколко аспирина — казва тя и разгръща бордовото списание, макар и на двамата да е ясно, че го е прегледала вече два пъти.
— Накъде пътувате?
Тя затваря списанието и усмихнато се обръща към съседа.
— Много сте мил, но не съм в настроение за разговори. Рабрахме ли се?
— Разбрахме се — отвръща той с усмивка. — Но ако искате в Бостън да пийнем за здравето на голямата нарисувана патица, аз черпя.
— Благодаря, само че трябва да хвана още един полет.
— Ех, как ме е излъгал хороскопът тая сутрин — въздъхва той и пак разтваря романа. — Обаче имате великолепен смях. Направо да се влюби човек.
Тя разгръща списанието, но открива, че вместо в статията за увеселителните заведения на Ню Орлийнс се вглежда в нащърбените си нокти. Под два от тях са се събрали пурпурни кървави мехурчета. Мислено чува отново как Том крещи откъм стълбата: „Ще те убия, шибана кучко!“. Потреперва. Кучка за Том, кучка за шивачките, които са допуснали някоя глупост преди важно ревю и попадат под бясната ярост на Бевърли Рогън, кучка за баща си много години преди Том и нещастните шивачки да станат част от живота й.
Кучка.
Кучко.
Шибана кучко.
Тя притваря очи.
Болят я не толкова пръстите, колкото кракът, порязан на строшено шишенце от парфюм докато бягаше от спалнята. Кей й услужи с лепенки, чифт обувки и чек за хиляда долара, който Бевърли побърза да осребри веднага след отварянето на Първа чикагска банка.
