Въпреки протестите на Кей, Бевърли също написа чек за хиляда долара върху парче обикновена машинописна хартия. „Веднъж четох, че банките са длъжни да приемат чека, независимо на какво е написан — обясни тя. Имаше чувството, че гласът й долита отдалече. Напомняше глухото звучене на радио в затворена стая. — Някакъв тип осребрил чек, написан на артилерийски снаряд. Мисля, че го пишеше в «Книгата на рекордите». — Тя помълча, после нервно се разсмя. Кей я гледаше сериозно, дори печално. — Но на твое място бих го осребрила бързо, преди Том да замрази сметките.“
Макар да не се чувствува изморена (ала отлично знае, че в момента я крепят само здравите нерви и черното кафе на Кей), събитията от миналата нощ й се струват далечни като неясен сън.
Спомня си как я преследваха трима тинейджъри, които подвикваха и свиркаха, но не се осмеляваха да посегнат. Спомня си какво облекчение я изпълни когато видя на едно кръстовище да се леят по тротоара белите луминесцентни светлини на денонощно кафе. Влезе вътре, остави пъпчивия продавач да наднича в деколтето на старата й блуза и успя да измоли четиридесет цента за телефон. Не беше трудно — гледката заслужаваше и повече.
Най-напред набра по памет номера на Кей. Сигналът прозвуча десетина пъти и тя взе да се тревожи, че Кей е заминала за Ню Йорк. Тъкмо се канеше да затвори телефона, когато сънлив глас избъбри в слушалката:
— Който и да си, тежко ти, ако звъниш за глупости.
— Бев се обажда, Кей — каза тя, поколеба се и решително продължи: — Трябва ми помощ.
Настана кратко мълчание, после Кей заговори отново, но вече със съвсем разбуден глас:
— Къде си? Какво е станало?
— Обаждам се от едно денонощно кафе на ъгъла на Стрийланд авеню и някаква друга улица. Аз… Кей, аз напуснах Том.
Кей тутакси възкликна възторжено:
— Добре! Най-сетне! Ура! Идвам да те взема! Копелето му с копеле! Лайно гадно! Идвам да те прибера с Мерцедеса, мама му стара! Ще наема духов оркестър! Ще…
— По-добре да взема такси — прекъсна я Бев, стискайки в потната си длан останалите две монети по десет цента. В отсрещното огледало видя, че продавачът е зяпнал задника й с израз на съсредоточение и дълбок унес. — Само че ще трябва да платиш на шофьора като пристигна. Нямам пукната пара.
— Ще му платя, че и пет долара бакшиш ще му бутна отгоре — провикна се Кей. — Мама му стара, ами че това е най-добрата новина откакто Никсън си подаде оставката! Размърдай си задника и идвай насам, момиче. И… — Тя помълча. Когато заговори отново, гласът й беше сериозен и пълен с толкова обич и нежност, че Бевърли едва не се разплака. — Благодаря на Бога, че най-сетне го стори, Бев. Истина ти казвам. Благодаря на Бога.
Кей Маккол е бивша моделиерка, сключила изгоден брак, сетне разведена още по-изгодно и влязла в движението на феминистките през 1972, около три години преди да се запознае с Бевърли. В разцвета на скандалната си популярност е била обвинявана, че прегърнала идеите на феминизма чак след като използувала архаичните мъжкарски закони, за да изкопчи от нещастния си съпруг-фабрикант всичко възможно — до последния цент.
„Тъпотии! — бе възкликнала тя веднъж пред Бевърли. — Тия, дето го разправят, никога не са лягали със Сам Чакович. Два тегела, боц още веднъж и пръс-пръс, това му бяха подвизите на Сами. Само веднъж успя да го надърви за повече от седемдесет секунди, ама и то беше на ръка, под душа. Не съм му изневерявала; значи просто си прибрах компенсациите със закъснение.“
Беше написала три книги — една за феминизма и трудовата жена, втора за феминизма и семейството, трета за феминизма и душевността. Първите две спечелиха значителна популярност. През трите години след написването на последната Кей поизлезе от мода и Бевърли имаше чувството, че това донякъде я облекчава. Капиталовложенията й вървяха добре („Слава Богу, капитализмът и феминизмът не са несъвместими“ — бе заявила веднъж Кей) и днес тя беше богата жена с градски дом, селска вила и двама- трима любовници — достатъчно мъжествени, за да устоят на креватните й атаки, но не чак толкова мъжествени, че да я бият на тенис. „Напреднат ли в тениса, веднага ги зарязвам“ — твърдеше тя и макар че го казваше явно на шега, Бевърли се питаше дали не е сериозна.
Бевърли си поръча такси. Когато колата пристигна, тя съобщи адреса и побърза да се настани с куфара на задната седалка, доволна, че се измъква от лепкавия поглед на продавача.
Кей я чакаше пред дома си, наметната с манто от норка върху фланелената нощница. На краката й имаше пухкави розови чехли с грамадни помпони. Слава Богу, помпоните не бяха оранжеви — иначе Бевърли пак би хукнала с писъци из мрака. Пътуването към дома на Кей беше безумно преживяване — всичко се завръщаше, заливаше я потоп от тъй стремителни и ясни спомени, че тя изтръпваше от страх. Имаше чувството, че в главата й някой е захванал да разкопава с огромен булдозер гробище, за което не е и подозирала. Само че от гробовете изскачаха не трупове, а имена — имена, забравени преди много години: Бен Ханском, Ричи Тозиър, Грета Бауи, Хенри Бауърс, Еди Каспбрак… Бил Денброу. Най-вече Бил — Бил Пелтека, както го наричаха с оная детска откровеност, наричана ту невинност, ту жестокост. Някога той й се струваше толкова висок, толкова съвършен (разбира се, стига да не опитваше да говори).
Имена… места… случки.
Обливана от ледени и горещи вълни, тя си спомни за гласовете от канала… и за кръвта. Спомни си как изпищя и баща й я зашлеви. Баща й… Том…
Беше готова да се разплаче… но ето че Кей вече плащаше сметката и явно бакшишът бе доста солиден, защото шофьорът възкликна:
— Еха-а! Благодаря, госпожо!
Кей я въведе в къщата, бутна я под душа, после й даде пеньоар, свари кафе, огледа синините, дезинфекцира порязания крак и му сложи лепенка. Във втората чаша кафе сипа щедра порция бренди и настоя Бев да изпие всичко, до последната капка. После приготви две пържоли а л’англе и задушени гъби за гарнитура.
— Е, добре — каза тя накрая. — Разправяй какво стана. На ченгетата ли ще се обаждаме или отиваш да се заселиш в Невада?
— Не мога да ти разкажа — отвърна Бевърли. — Ще ти прозвучи съвсем смахнато. Но в общи линии вината бе моя…
Кей стовари длан върху полираната махагонова маса. Звукът напомняше изстрел на малокалибрен пистолет.
— Да ги нямаме такива! — възкликна тя. По бузите й изби трескава руменина, очите й пламнаха. — От колко време сме приятелки? Девет години? Десет? Чуя ли те още веднъж да речеш, че ти си виновна, ще се издрайфам. Разбра ли? Ще се
Бевърли я гледаше с широко разтворени очи.
— И сама щеше да бъдеш виновна, поне отчасти, задето стоиш и го оставяш да върши каквото му скимне. Но най-после избяга. Слава Богу поне за това. Обаче като те гледам с изпочупени нокти, срязан крак и насинени от каиша рамене, хич не ми разправяй, че е било по твоя вина.
— Не ме е бил с каиша — каза Бев.
Лъжата се отрони от устата й автоматично… и също тъй автоматично по бузите й плъзна руменината на дълбок срам.
— Щом си зарязала Том, време е да зарежеш и лъжите — тихо каза Кей и се взря в лицето й с толкова обич, че Бев не издържа и сведе очи. Усети в гърлото си соления вкус на сълзи. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? — все тъй тихо запита Кей. Посегна и я хвана за ръцете. — Тъмните очила, блузите с високи яки и дълги ръкави… може да си измамила някой и друг наивник. Но приятелите си не можеш да излъжеш, Бев. Не можеш да излъжеш ония, които те обичат.
И тогава Бевърли се разплака. Плака дълго и отчаяно, а Кей я прегръщаше и по-късно, малко преди да си легне, Бев й разказа каквото можеше: че от градчето Дери в щата Мейн, където е израсла, се обадил един стар приятел и й напомнил за обещание, дадено преди много години. Казал, че е дошло време да изпълни обещанието. Запитал я дали ще дойде. Тя потвърдила. А после почнали неприятностите с Том.
— Какво беше това обещание? — запита Кей.
