То

неща, които сякаш допълваха ужаса. Якето на чудовището нямаше нито цип, нито копчета, а големи оранжеви помпони. Другото беше по-страшно. Точно от другото му се стори, че може да припадне или просто да се предаде и безропотно да зачака смъртта. Ня якето бе избродирано със златни нишки име — в ателието на Мейкън правеха такива бродерии за долар.

От лявата страна на окървавеното яке прозираха през тъмните петна две лъскави думи: РИЧИ ТОЗИЪР.

Звярът се хвърли към тях.

— Давай, Бил! — изпищя Ричи.

Силвър потегли, но мудно — прекалено мудно. Бил винаги губеше ужасно много време преди да набере скорост…

Докато излизаха в средата на Нийбълт стрийт, върколакът пресече утъпканата пътека. По избелелите му джинси капеше кръв и всяко озъртане през рамо вливаше в Ричи страховито, непреодолимо замайване, подобно на хипноза. Забеляза, че тук-там шевовете на джинсите се пропукват и през тях стърчат снопчета груба кафява козина.

Силвър се люшкаше бясно. Бил стоеше прав на педалите и стискаше дръжките изотдолу, отметнал глава към облачното небе, а по шията му стърчаха изопнатите жили. Ала картите по спиците все още издаваха само единични изстрели.

Косматата лапа посегна към Ричи. Той изпищя жално и се сви. Върколакът изръмжа и се ухили. Беше толкова близо, че Ричи виждаше жълтеникавата роговица на очите му, долавяше в дъха му сладникавия мирис на гнило месо. Зъбите бяха огромни, остри и криви.

Върколакът замахна отново и Ричи пак изпищя. Беше сигурен, че ще му откъсне главата… но лапата мина отпред, само на сантиметри от лицето му. Замахът бе толкова мощен, че потните кичури на Ричи се развяха назад.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изкрещя с всичка сила Бил.

Бяха стигнали до началото на късо, полегато надолнище. Слаба работа, но стигаше колкото да подкара Силвър. Игралните кърти забръмчаха. Бил лудо въртеше педалите. Силвър престана да лъкатуши и пое право по Нийбълт стрийт към шосе № 2.

Слава Богу, слава Богу, слава Богу, несвързано мислеше Ричи. Слава…

Върколакът изрева отново — о, Господи, та той сякаш е НА ПЕДЯ ОТ МЕН — сетне дъхът на Ричи спря, защото нещо го дръпна изотзад и яката на ризата се вряза в гърлото му. Нададе задавен, бълбукащ стон и успя да се вкопчи в кръста на Бил преди да изхвръкне от багажника. Бил залитна назад, но удържа кормилото на Силвър. За миг Ричи имаше чувството, че грамадният велосипед ще се преметне и ще ги изтърси на пътя. Сетне якето му, което и без това си беше вече за хвърляне, се раздра с гръмко пращене, напомнящо невероятно мощна пръдня. В гърлото на Ричи отново нахлу въздух.

Озърна се и срещна от упор погледа на помътнелите, кръвожадни очи.

— Бил! — опита да изкрещи той, ала нямаше сили да издаде нещо повече от шепот.

Все едно, Бил като че го чу. Натисна педалите още по-силно — по-силно от когато и да било през живота си. Вътрешностите му сякаш подскачаха, откъсваха се и напираха нагоре. Усещаше в гърлото си плътния металически вкус на кръв. Очите му изхвръкваха от орбитите. Гълташе въздух със зяпнала уста. И същевременно го обземаше безумно, неудържимо опиянение — нещо диво, свободно и само негово. Желание. Той натискаше педалите; ласкаеше ги; мачкаше ги.

Силвър продължаваше да набира скорост. Вече се сливаше с пътя, започваше да лети. Бил го усещаше как се развихря.

— Хай-йо, Силвър! — отново викна той. — Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!

Ричи чу бързото трополене на мокасини по асфалта. Завъртя глава. Лапата на върколака го перна по челото със зашеметяваща сила и за момент Ричи наистина повярва, че черепът му е разбит. Изведнъж всичко му се стори дребно, незначително. Звуците ту заглъхваха, ту се засилваха. Светът наоколо губеше цветовете си. Ричи се завъртя и отчаяно прегърна Бил през кръста. В дясното му око протече струйка топла, лютива кръв.

Лапата замахна пак и този път улучи задния калник. Ричи усети как велосипедът залитна безумно, за момент беше готов да се прекатури, но все пак запази равновесие. Бил отново изкрещя: „Хай- йо, Силвър, НАПРЕД!“, ала и този звук беше далечен и слаб като ехо миг преди да заглъхне.

Ричи затвори очи, вкопчи се в Бил и зачака края.

14.

Бил също чу тичащите стъпки и разбра, че клоунът още не се е отказал от преследването, но не смееше да се озърне. Все едно, щеше да разбере, ако чудовището ги настигнеше и събореше колелото. А друго не му и трябваше да знае.

Хайде, момче, помисли си той. Дай ми всичко! Цялата си сила! Давай, Силвър, ДАВАЙ!

И Бил Денброу още веднъж се впусна в надпревара с дявола, само че сега дяволът беше грозно ухилен клоун, по чието лице се стичаше бял грим, чиято кървава уста се кривеше в лакома вампирска усмивка, чиито очи бяха като лъскави сребърни монети. Клоун, навлякъл по някаква безумна причина гимназистко яке над сребристия си костюм с оранжево жабо и оранжеви помпони вместо копчета.

Давай, момче, давай… какво ще речеш, Силвър?

Нийбълт стрийт се размазваше от двете му страни. Силвър вече бръмчеше напевно. Наистина ли заглъхваха тичащите стъпки? Все още не смееше да се озърне. Ричи го стискаше с мъртвешка хватка, пречеше му да диша и Бил искаше да му викне, че трябва да поотпусне мъничко, ала не смееше да си хаби дъха за това.

Отпред като прекрасно видение се изпречи стопът на кръстовището между Нийбълт стрийт и шосе № 2. По Уичъм стрийт сновяха коли. Обгърнат от изнурение и ужас, Бил възприемаше това като същинско чудо.

След миг трябваше да натисне спирачките (или да предприеме нещо много изобретателно), затова той пое риска да се озърне през рамо.

Онова, което видя, го накара рязко да натисне контрата. Силвър се плъзна, размазвайки черна диря с блокираното си задно колело и челото на Ричи болезнено се вряза в дясното рамо на Бил.

Улицата беше съвършено пуста.

Но на около двадесет и пет метра зад тях, край първата от изоставените къщи, застинали като погребално шествие към депото, светлееше ярко оранжево петънце. Търкаляше се близо до изрязания в бордюра отвор на канална шахта.

— Ъхххх…

Бил осъзна едва в последния момент, че Ричи се свлича от багажника. Очите му бяха извъртени нагоре и изпод клепачите се подаваха само долните крайчета на ирисите. Счупената дръжка на очилата висеше накриво. По челото му пъплеше струйка кръв.

Бил го сграбчи за ръката, двамата залитнаха надясно и Силвър се прекатури. Рухнаха с трясък на платното, преплели ръце и нозе. Бил изкрещя от остра болка в лакътя. При този звук клепките на Ричи запърхаха.

— Ша ти показвам де го онуй съкровище, сеньор, ама онзи човек Добс много опасен — изпъхтя задавено Ричи.

Говореше с познатия Глас на Панчо Ваниля, но някак напевно, несвързано и Бил ужасно се изплаши. Забеляза няколко груби кафяви косъмчета, полепнали в плитката рана върху челото на Ричи. Бяха леко къдрави, като космите по слабините на баща му. Това го изплаши още повече и той жестоко зашлеви Ричи.

— Йяууу! — изрева Ричи. Очите му трепнаха, после се разтвориха широко. — Що ме биеш бе, Шеф Бил? Ще ми строшиш очилата. И без това са в окаяно състояние, ако случайно не си