То

Ричи полазиха тръпки, когато осъзна, че тъкмо затова е създаден. Какво друго можеш да правиш с пистолет? Да си палиш цигарите ли?

Като гледаше да държи колкото може по-настрани от спусъка, той завъртя цевта към себе си. Един поглед в черното изцъклено око на Валтера му стигаше, за да разбере напълно странната усмивка на Бил. Спомни си какво казваше баща му: Ако запомниш, че няма незаредена пушка, цял живот ще се разбираш с огнестрелните оръжия, Ричи. Върна пистолета на Бил, доволен, че се е отървал от него.

Бил пак прибра Валтера в джоба на канадката. Изведнъж Ричи усети, че къщата на Нийбълт стрийт не е чак толкова страшна… но за сметка на това вероятността да се пролее кръв сега му изглеждаше доста по- голяма.

Погледна към Бил, може би с намерение отново да оспори начинанието, ала видя изражението на лицето му, разбра го и само запита:

— Готов ли си?

13.

Както винаги, щом Бил отлепи и втория си крак от земята, Ричи бе уверен, че само след миг ще рухнат и ще си строшат тъпите тикви върху коравия бетон. Грамадният велосипед се люшкаше застрашително насам-натам. Единичните изстрели на картите за игра по спиците прераснаха в картечен огън. Пиянските залитания на колелото станаха още по-силни. Ричи затвори очи и зачака неизбежното.

После Бил изрева:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕЕЕД!

Велосипедът набра скорост и най-сетне прекрати люшкането, от което човек можеше да го хване морска болест. Ричи поотпусна отчаяната си хватка през кръста на Бил и прехвърли ръце върху багажника. Пресякоха по диагонал Канзас стрийт и с нарастваща скорост се стрелнаха по страничните улички, устремени в шеметен зигзаг към Уичъм. Изхвръкнаха като снаряд от тясната Страпъм стрийт и се понесоха по Уичъм с главоломна бързина. На завоя Бил рязко наклони Силвър и още веднъж изкрещя:

— Хай-йо, Силвър!

— Давай, Шеф Бил! — викна Ричи. Беше толкова изплашен, че всеки миг можеше да напълни гащите, ала същевременно се смееше като смахнат. — Настъпи педала!

Без да чака нова покана, Бил се надигна, приведе глава над кормилото и лудо завъртя педалите. Гърбът му беше учудващо широк за момче на единадесетгодишна възраст и гледайки как играят мускулите под канадката, как се надига ту едното, ту другото рамо, Ричи изведнъж усети твърдата увереност, че двамата са неуязвими… че ще живеят винаги и навеки. Е, може би не двамата, но Бил — непременно. Бил сам нямаше представа колко е силен, колко надежден и съвършен става понякога.

— Хай-йо, Силвър! — изкрещя Бил, а Ричи занарежда с тъничкия, писклив Глас на Негъра Джим:

— Хай-йо Силвър, убаво го рече, госдарю! Баш арно го караш туй ми ти колело! Леле Божке! Хай-йо, Силвърчо, НАПРРЕЕЕД!

Отминаващите край тях зелени ливади изглеждаха плоски и бездънни под сивото небе. В далечината Ричи зърна старата тухлена сграда на гарата. Вдясно от нея тъмнееха дълги полуцилиндрични складове. Силвър се раздруса, пресичайки един коловоз, после още един.

И ето я отдясно Нийбълт стрийт. ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО ДЕРИ, бе изписано на синя табелка под името на улицата. Табелката беше ръждясала и висеше накриво. Под нея имаше още един, по-голям надпис с черни букви на жълт фон. Двете думи сякаш изразяваха съдбата на самото депо: ЗАДЪНЕНА УЛИЦА.

Бил свърна по Нийбълт стрийт, намали скоростта и стъпи на тротоара.

— П-по нататък ще вървим п-пеш.

Ричи се смъкна от багажника, изпитвайки едновременно облекчение и разочарование.

— Добре.

Тръгнаха напред по напукания, тревясал тротоар. В депото отпред някакъв дизелов двигател заработи на бавни обороти, заглъхна и пак забуча. От време на време отекваше металическият звън на буфери.

— Страх ли те е? — запита Ричи.

Тикайки Силвър, Бил се озърна за миг към него и кимна.

— Д-да. А тебе?

— И още как! — каза Ричи.

Бил разказа, че снощи разпитал баща си за Нийбълт стрийт. До края на Втората световна война тук живеели железопътни работници — инженери, кондуктори, стрелочници, машинисти, носачи. Но заедно с упадъка на депото бе западнала и улицата. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-уединени, порутени и мръсни ставаха къщите. Последните три-четири от двете страни бяха изоставени, със заковани прозорци и буренясали градини. Пред верандата на една от тях се кандилкаше никому ненужен надпис ЗА ПРОДАН. Ричи имаше чувството, че табелата виси тук поне от хиляда години. Тротоарът свърши и двамата продължиха по пътека, обрасла с анемични плевели.

Бил спря и посочи с ръка.

— Т-т-тука е.

Личеше, че някога на Нийбълт стрийт 29 е имало кокетна червена виличка с островърх покрив. Може би тук е живял инженер, помисли Ричи, ерген с чифт вехти джинси, куп дебели работни ръкавици и четири-пет защитни каски — един-два пъти месечно се е прибирал по за три-четири дни и е прекопавал градината, слушайки радио през отворения прозорец; хранел се е предимно с пържоли (и не е хапвал зеленчуци, макар че ги е отглеждал за приятели), а във ветровитите нощи си е мислил за Момичето, Което Вече не Го Чака.

Сега червената боя бе избеляла до мръсен бледорозов цвят и се лющеше на грозни, разядени петна. Закованите прозорци напомняха слепи очи. Керемидите бяха изпопадали. От двете страни избуяваха тлъсти плевели, а в градината отпред се полюшваха първите пухкави топчета на глухарчетата. Над усойните шубраци отляво се бе килнал като пиян висок дъсчен стобор, някога може би бял, ала сега мръсносив, почти в тон с притъмнялото ниско небе. Недалече от стобора Ричи забеляза гъсталак от чудовищни слънчогледи — най-високите достигаха към метър и половина. Не му се понравиха, изглеждаха някак грозно подпухнали. Вятърът шумолеше сред тях и те сякаш дружно кимаха: Дойдоха момчета, не е ли чудесно? Още момчета. Наши момчета. Ричи потръпна.

Докато Бил грижливо подпираше Силвър на един бряст, Ричи наблюдаваше къщата. Зърна от високата трева край верандата да стърчи колело и посочи към него. Бил кимна; това бе детското велосипедче, за което споменаваше Еди.

Огледаха се към двата края на улицата. В депото дизеловият двигател изрева, млъкна и пак заработи. Звукът сякаш увисваше като заклинание сред въздуха на мрачното утро. Улицата беше съвършено пуста. От време на време Ричи чуваше как по шосе № 2 преминават коли, ала не ги виждаше.

Дизеловият двигател кашляше и се давеше, кашляше и се давеше.

Огромните слънчогледи кимаха замислено. Пресни момчета. Хубави момчета. Наши момчета.

— Гъ-гъ-готов ли си? — запита Бил и Ричи едва не подскочи.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех, че днес май ми изтича срокът за връщане на книгите в билиотеката — каза Ричи. — Сигурно ще трябва…

— Сти-и-ига г-глупости, Р-р-ричи. Г-готов ли си или н-не?

— Мисля, че да — отвърна Ричи, макар да знаеше, че не е готов… че никога няма да е готов за това зловещо място.

Тръгнаха към верандата през буренясалата градина.

— Гле-е-едай т-там — каза Бил.

Върху гъстия храсталак отляво на верандата бе паднала решетка от тънки летвички. Момчетата видяха по ръба изтръгнатите ръждиви пирони. От двете страни на изкъртената решетка занемарените стари рози бяха отрупани с повехнали цветове, но около и пред нея стърчаха само мъртви черни вейки.

Бил и Ричи се спогледаха мрачно. Разказът на Еди изглеждаше верен от начало до край — след седем