То

— Ще и-ххи-змислим не-е-ещо д-друго — каза Бил. — Н-няма к-къде да се денем.

Той отметна глава и се разкиска като смахнат. След кратко колебание Ричи му заприглася. Просто не можеше да се удържи.

Отправиха се по калдаръма към верандата. Маги им бе приготвила огромни чаши леден чай с плаващи ментови стръкчета и чиния ванилови вафли.

— С-с-съгласен ли си?

— Никак даже — каза Ричи. — Но ще дойда.

Би го тупна с всичка сила по гърба и от това страхът сякаш стана малко по-поносим, ала Ричи внезапно си помисли (и не грешеше), че тази вечер няма да заспи до късно.

— Момчета, вие май имахте някакъв сериозен спор — каза мисис Тозиър, сядайки с книжка в едната ръка и чаша леден чай в другата. Огледа ги изпитателно.

— А, на Денброу му е бръмнало в главата, че „Ред сокс“ ще се измъкнат в първа дивизия — отвърна Ричи.

— А-аз и т-т-т-т-татко мислим, ч-че имат г-големи ша-а-ансове — каза Бил и отпи от чая. — М-много е вку-хху-усно, ми-мисис Тозиър.

— Благодаря, Бил.

— Абе пелтек, „Ред сокс“ ще влязат в първа дивизия когато спреш да заекваш подхвърли Ричи.

— Ричи! — изписка смаяно мисис Тозиър.

От възмущение тя едва не изтърва чашата си. Но Ричи и Бил Денброу се смееха истерично, до припадък. Тя се взря в сина си, в Бил и пак в сина си, изпълнена с изненада — всъщност обикновено недоумение, но с примес на тъй тънък и остър страх, че чувството се вряза в сърцето й с едва доловима вибрация като камертон от прозрачен лед.

Не разбирам нито единия, нито другия, помисли тя. Къде ходят, какво правят, какво искат… и какво ще излезе от тях. Понякога, о, понякога очите им са диви и ту се боя за тях, ту се страхувам от тях…

Замисли се — за кой ли вече път — колко хубаво би било, ако можеха с Уент да си имат момиченце, красиво русо момиченце, та да си го облича с роклички, да му връзва панделки, а в неделя да му обува черни лачени обувчици. Красиво малко момиченце, което след училище ще иска да пече мънички питчици и ще си играе с кукли вместо да чете книжки за вентрилокизъм и да събира модели на състезателни коли.

Красиво малко момиченце, с което всичко да е ясно.

12.

— Носиш ли го? — тревожно запита Ричи.

Беше десет часа на следващото утро и двамата бутаха велосипедите си нагоре по Канзас стрийт. Отгоре надвисваше мътносиво небе. За следобед по радиото предсказваха дъжд. Ричи бе заспал чак по малките часове, а и Бил не изглеждаше да е прекарал спокойна нощ; под очите на Шеф Бил се издуваха синкави торбички — какви ти торбички, същински дисаги.

— Н-нося го — отвърна Бил и потупа джоба на зелената си канадка.

— Дай да видя — примоли се Ричи.

— Не сега — усмихна се Бил. — М-може д-да види и някой друг. Обаче г-гледай какво нося о-о- още.

Той бръкна под канадката и измъкна от задния си джоб фабрична алуминиева прашка.

— Мама му стара, сега вече я закършихме — разсмя се Ричи.

Бил се престори на засегнат.

— Их-их-хидеята б-беше твоя, Т-т-тозиър.

Прашката му беше подарък за миналия рожден ден. С нея Дзак бе опитал да постигне компромис между молбите на Бил за флоберка и категоричния отказ на майка му да допусне огнестрелно оръжие в ръцете на невръстно дете. В приложената инструкция пишеше, че след придобиване на известно умение прашката може да бъде чудесно ловно оръжие. „В умели ръце тя става точна и ефикасна като лък и дори като малокалибрен пистолет“ — обявяваше брошурката. След съвестното изброяване на достоинствата инструкцията не по-малко съвестно предупреждаваше, че прашката представлява определена опасност; собственикът й не бивало да стреля срещу хора с някое от двадесетте приложени стоманени топчета — това било като да се цели със зареден пистолет.

Бил все още не беше много точен (и тайничко предполагаше, че никога няма да овладее прашката както трябва), но вярваше в предупрежденията на брошурата — дебелият ластик се опъваше трудно, а топчетата пробиваха страхотни дупки в консервни кутии… разбира се, когато успееше да улучи.

— Напредваш ли със стрелбата, Шеф Бил? — запита Ричи.

— Мъ-мъ-мъничко — каза Бил.

Не беше съвсем искрен. След дълго изучаване на картинките в инструкцията (наречени кой знае защо фиги — фиг 1, фиг 2 и тъй нататък) и изнурителни тренировки в градския парк, той бе стигнал горе-долу до три попадения от всеки десет изстрела по хартиената мишена, която също бе включена в комплекта. А веднъж бе улучил центъра. Почти.

Ричи придърпа ластика, пусна го и върна прашката на Бил. Не каза нищо, но дълбоко се съмняваше дали ще помогне срещу чудовището, ако пистолетът на Дзак Денброу не свърши работа.

— Тъй, а? — рече той. — Добре де, носиш си прашката, чудо голямо! Гледай аз какво нося, Денброу.

И той измъкна от джоба на якето си пакетче с нарисуван на него плешив мъж, който издува бузи като жаба и казва: Ап-ЧХИИИ! Под картинката беше написано: КИХАВИЧНИЯТ ПРАХ НА ДОКТОР УОКИ. ЩЕ СИ ПАДНЕТЕ ОТ СМЯХ.

Двамата се спогледаха, помълчаха, после изведнъж избухнаха в бурен кикот и взеха да се тупат по раменете.

— Гххо-о-тови с-сме за вси-си-сичко — избъбри накрая Бил през смях, бършейки очите си с ръкава на канадката.

— Цуни ми задника, Пелтек — заяви Ричи.

— Ми-ххи-ислех, ч-че ти се к-к-каниш д-да ми го цунеш — рече Бил. — Слушай сега. Ще скри-ххи-ием твоето к-колело долу в Пу-у-щинака. Дето п-прибирам Силвър, когато играем. Ще те в-возя на б-б- багажника, за в случай, ч-че се н-наложи да б-бягаме бързо.

Ричи кимна без никакво намерение да спори. Неговият петдесет и пет сантиметров „Рали“ (понякога си удряше коленете в кормилото, щом завъртеше педалите по-силничко) беше същински пигмей в сравнение с мършавия и титаничен като подемен кран Силвър. Знаеше, че Бил е по-силен и Силвър е най-бързото колело на света.

Отидоха до мостчето и Бил помогна на Ричи да прибере велосипеда си отдолу. После седнаха, чувайки как над главите им от време на време преминават коли. Бил разкопча канадката и извади пистолета на баща си.

— Хху-у-убавичко д-да внимаваш — каза той и го подаде на Ричи след възторженото му подсвирване. — Тха-а-кива пи-пистолети нямат п-п-предпазител.

— Зареден ли е? — запита Ричи със страхопочитание. Пистолетът (немски Валтер, спомен на Дзак Денброу от Окупацията) му се стори невероятно тежък.

— О-о-още н-не — каза Бил, после се потупа по джоба. — Па-хха-а-троните с-са тук. Обаче та-та-татко казва, ч-че понякога п-пистолетът може да р-р-реши, че си не-е-предпазлив и сам да се за-за-зареди. За да те у-хху-убие.

На лицето му се появи странна усмивка, която би трябвало да подсказва, че не вярва в подобни глупости, но всъщност разкриваше, че ги смята за чиста истина.

Ричи го разбираше. Дълбоко в това оръжие се спотайваше смъртна заплаха, каквато не бе долавял нито в двата пистолета на татко си, нито дори в ловната пушка (макар че и в ловната пушка имаше нещо, нали? — нещо в начина, по който висеше наклонена, безмълвна и мазна в гаража; сякаш ако умееше да говори, би казала: Мога да стана много зла, само да ми хрумне; страшно зла, ха на бас). Но този Валтер… той сякаш беше създаден само с една цел — да убива хора. По гърба на