То

— Затваряй си човката, Ричи — изсъска той и сам не повярва, че е казал подобно нещо.

— Вярно, Ричи — потвърди Бевърли и го изгледа нежно. — Би-бип.

— Добре де — каза Ричи. — Ами сега какво ви се прави, момчета? Сигур ще речете да потърсим Хенри Бауърс и да го питаме играе ли му се „Монопол“.

— Пепел ти на езика — каза Бев.

— Ъ? Туй пък какво значи?

— Зарежи — махна с ръка Бев. — Някои момчета са толкова невежи.

Изчервен до уши, Бен запита колебливо:

— Заболя ли те косата одеве, Бевърли?

Тя се усмихна топло и в този миг окончателно се увери в нещо, което бе подозирала и преди — че Бен Ханском е подателят на пощенската картичка с чудесното хайку.

— Не, само мъничко — каза тя.

— Дайте да идем в Пущинака — предложи Ричи.

И те отидоха… или по-скоро избягаха в Пущинака. По-късно Ричи щеше да мисли, че така са положили начало на събитията през цялото предстоящо лято. Пущинакът се превърна в тяхно царство. Също като Бен преди боя с големите момчета, Бевърли никога не бе слизала долу. Докато крачеха в индийска нишка по пътеката, тя вървеше между двамата. Полата й се полюшваше прекрасно и втренчен в нея Бен усещаше как го връхлитат мощни вълни на чувство, мъчително като стомашни спазми. Пак беше с гривничка на глезена. Лъчите на следобедното слънце играеха върху позлатата.

Пресякоха по камъните ръкава на Кендъскиг малко под мястото, където бяха изградили бента (потокът се раздвояваше седемдесет метра по-нагоре, а двеста метра по-надолу по пътя си към града двете течения отново се сливаха), откриха нова пътека и накрая излязоха пред източния ръкав, който беше много по- широк от западния. Реката искреше в мекия следобед. Отляво Бен забеляза два от познатите бетонни цилиндри с железни капаци на върха. Малко по-надолу над водата стърчаха широки бетонни тръби. От ръбовете им се стичаха мътни струйки. Някой дриска в центъра и всичко стига дотук, помисли Бен като си спомни обяснението на мистър Нел за канализационната система на Дери. Обзе го някакъв тъп, безсилен гняв. Навярно някога в тази река бяха плували риби. Сега едва ли имаше шанс да хванеш пъстърва по тия места. Виж, колкото до парче мръсна тоалетна хартия — гарантирано.

— Колко е хубаво тук — въздъхна Бев.

— Да, бива си го — кимна Ричи. — Конските мухи са се запилели нейде, а ветрецът прогонва комарите. — И той я огледа с надежда. — Да ти се намират цигари?

— Не — отвърна тя. — Имах две, ама ги изпуших вчера.

— Язък — промърмори Ричи.

Отекна сирена и тримата видяха как по насипа отвъд Пущинака с грохот прелита дълъг товарен влак, отиващ към депото. Ех, де да беше пътнически, през прозорците щеше да се разкрива страхотна гледка, помисли Ричи. Първо бедняшките къщурки на Олд кейп, после бамбуковите мочурища по отсрещния бряг на Кендъскиг и накрая, преди да напуснат Пущинака — пушеците над старата кариера, където е градското сметище.

Само за миг отново му мина мисълта за разказа на Еди — за прокажения под изоставената къща на Нийбълт стрийт. Прогони я от ума си и погледна Бен.

— Кое ти беше най-хубавото парче, Камара?

— Ъ? — виновно се завъртя Бен. Докато Бевърли се взираше отвъд Кендъскиг, унесена в някакви свои мисли, той пък бе гледал профила й… и синината по бузата.

— От филмите бе, тъпчо. Кое парче ти хареса най-много?

— Когато доктор Франкенщайн взе да мята трупове на крокодилите под къщата — каза Бен. — Там беше най-интересно.

— Гнусно беше — обади се Бевърли и потръпна. — Мразя такива неща. Крокодили, пирани и акули.

— Тъй ли? — веднага се заинтересува Ричи. — Какви са тия пирани?

— Мънички рибки — обясни Бевърли. — И зъбките им са мънички, обаче ужасно остри. Влезеш ли в река, дето ги има, изяждат те до кокал.

— Еха!

— В един филм гледах как туземците искат да пресекат някаква река, обаче мостът беше паднал — продължи тя. — Тогава пуснаха във водата вързана крава, и пресякоха докато пираните се занимаваха с нея. Като издърпаха въжето, от кравата беше останал само скелетът. После цяла седмица сънувах кошмари.

— Ей, де да имах от тия риби — радостно възкликна Ричи. — Щях да ги пусна във ваната на Хенри Бауърс.

Бен се изкиска.

— Той сигурно не се къпе.

— Не знам дали се къпе, обаче ще трябва да се пазим от тия типове — каза Бевърли. Пръстите й неволно докоснаха посинялата буза. — Онзи ден татко щеше да ми отнесе главата задето строших куп чинии. Един пердах седмично ми стига.

Настана кратко мълчание, което при други обстоятелства щеше да бъде неловко, ала сега не беше. Ричи го наруши с изявление, че най му харесало как младият върколак видял сметката на злия хипнотизатор. Побъбриха за двата филма, после за други филми на ужаса, за „Алфред Хичкок представя“ по телевизията… и така мина около час. Бев зърна край реката маргаритки и откъсна една. Погъделичка с нея първо брадичката на Ричи, после и на Бен — така се познавало дали обичат масло. Каза, че и двамата обичат. Докато проверяваше този съществен въпрос, и двамата усещаха лекото докосване на другата й ръка и аромата на косите й. Тя сближи лице с Бен само за секунда или две, ала през нощта той сънува очите й както ги бе видял в тая нищожна и същевременно безкрайна частица от времето.

Разговорът постепенно замираше, когато чуха пращене съчки и нечии стъпки по пътеката. Тримата бързо се завъртяха натам и Ричи изведъж ясно осъзна, че отзад е реката. Нямаха път за отстъпление.

Гласовете наближиха. Тримата скочиха на крака, Бен и Ричи без колебание застанаха пред Бевърли.

Храстите в края на пътеката се разклатиха… и изведъж от тях изникна Бил Денброу. С него имаше още едно момче, което Ричи бе виждал сегиз-тогиз. Казваше се Брадли някой-си-там и ужасно фъфлеше. Сигурно заедно са ходили в Бангор на говорна терапия, помисли Ричи.

— Шеф Бил! — възкликна той и веднага подхвана с Гласа на Тудълс: — Щастие е за нас да ви видим, благородни сър, мистър Денброу.

Бил ги огледа, ухили се… и докато погледът му се прехвърляше към Бен, към Бевърли и накрая към Брадли някой-си-там, в душата на Ричи се прокрадна странна увереност. Бевърли беше свой човек. Личеше си по очите на Бил. Брадли някой-си-там — не. Днес можеше да постои тук, можеше даже и друг път да дойде в Пущинака — никой нямаше да го спре, много съжаляваме, че Клубът на Неудачниците е пълен и вече си имаме експерт по говорни проблеми — но никога нямаше да стане част от него. Нямаше да стане част от тях.

Тази мисъл породи внезапен и необясним страх. За миг Ричи изпита чувството, което те спохожда когато осъзнаеш, че си отплувал прекалено навътре и водата вече те залива. В главата му проблясна догадка: Въвличат ни в нещо. Подбират ни най-внимателно. Нито едно от тия събития не е случайно. Дали вече сме се събрали всички?

Сетне догадката повлече хаотични, объркани мисли — като трясък на разбито стъкло върху тротоара. Пък и нямаше значение. Бил беше тук, Бил щеше да се погрижи за всичко; Бил нямаше да изтърве контрола над събитията. Той беше най-високият и без съмнение най-красивият от цялата компания. Ричи го осъзна изведнъж — стигаше му само да се озърне към Бев и да я види как зяпа Бил, а после да забележи и взора на Бен, вперен към нея с печално разбиране. Бил беше и най-силният — при това не само физически. В него имаше нещо повече, но тъй като Ричи не знаеше нито думата обаяние, нито пълния смисъл на думата магнетизъм, можеше само да се досеща, че силата на Бил е вкоренена дълбоко и е способна да се проявява по безброй начини, най-често съвсем неочаквани. Подозираше, че ако Бевърли се прехласне по него, или „му хвърли мерака“, или нещо подобно, Бен няма да ревнува (както би ревнувал, помисли Ричи, ако тя се захласне по