То

трупаше в душата си гняв и злоба. Ричи неволно се запита колко ли хора по света таят подобни чувства. Хенри Бауърс беше направо тъпкан със злоба, обаче не си правеше труда да я крие.

Бевърли седеше между момчетата, взимаше пуканки от техните кутии, пищеше, закриваше очи, от време на време се смееше. Когато върколакът дебнеше момичето, което играе гимнастика в спортната зала след часовете, тя притисна лице към рамото на Бен и Ричи чу изненаданата въздишка на дебелака въпреки писъците на двеста хлапета в салона под тях.

Най-сетне върколакът бе убит. Във финалната сцена едно ченге замислено каза на колегата си, че това би трябвало да убеди хората да не си играят с неща, които е по-добре да се оставят Богу. Завесата закри екрана и лампите светнаха. Гръмнаха ръкопляскания. Рики се чувствуваше съвсем доволен въпреки лекото главоболие. Сигурно пак трябваше да ходи при очния доктор да му сменят очилата. Мрачно си помисли, че додето завърши училище, май ще носи шишета от Кока Кола.

Бен го дръпна за ръкава.

— Видяха ни, Ричи — прошепна той с пресъхнало от ужас гърло.

— Ъ?

— Бауърс и Крис. Докато излизаха, погледнаха нагоре. Видяха ни!

— Добре де, добре — каза Ричи. — Спокойно, Камара. Спокоооойно. Ще излезем през задната врата. Няма нищо страшно.

Слязоха по стълбите — Ричи начело, Бевърли в средата, а в ариергарда Бен на всяка втора крачка се озърташе през рамо.

— Ония типове наистина ли ти имат зъб, Бен? — запита Бевърли.

— Да, така изглежда — кимна Бен. — През последния учебен ден се сбих с Хенри Бауърс.

— Преби ли те?

— Не чак колкото му се щеше. Сигурно затова още беснее.

— Ханк-танк също си поизпатил от нашия човек — прошепна Ричи. — Поне така разправят хората. Не вярвам да му е било много сладко.

Той отвори задната врата и тримата излязоха в тесния проход между „Аладин“ и Закусвалнята на Нан. Откъм кофите за боклук някаква котка изсъска и хукна покрай тях. В края на прохода имаше дъсчен стобор. Котката се изкатери по него и изчезна. Нейде издрънча тенекиен капак. Бев трепна, сграбчи Ричи за рамото и се разсмя нервно.

— Май още съм наплашена от филмите — каза тя.

— Няма защо… — започна Ричи.

— Здрасти, скапаняк — обади се изотзад Хенри Бауърс.

Тримата стреснато се завъртяха. На входа на прохода стояха Хенри, Виктор и Бълвоча. Зад тях имаше още две момчета.

— Мама му стара, знаех си аз — изстена Бен.

Ричи мигом се обърна към „Аладин“, но вратата вече беше затворена и нямаше начин да я отворят отвън.

— Кажи последно сбогом, скапаняко — изрева Хенри и изведнъж се втурна към Бен.

Както тогава, така и след време, Ричи имаше чувството, че събитията са се развили като на кино — подобни неща просто не могат да се случат в реалния живот. В реалния живот по-малките деца ядат пердах, събират си зъбите и хукват към къщи.

Но този път не стана така.

Бевърли пристъпи напред и леко настрани, като че искаше да посрещне Хенри, може би даже да му стисне ръката. Ричи чу как тракат подкованите му ботуши. Подир него се задаваха Виктор и Бълвоча; другите две момчета останаха да пазят изхода.

— Остави го на мира! — изкрещя Бевърли. — Що не си намериш някой от твоята категория?

Без капчица джентълменско чувство Хенри изръмжа:

— Че той е голям колкото камион ма, курво. А сега ми се махай от…

Ричи протегна крак. Не че имаше подобно намерение. Кракът се раздвижи сам, също както понякога от устата му съвсем самички изскачаха не твърде здравословни майтапи. Хенри се натъкна на него и полетя напред. Тухленото покритие на уличката беше хлъзгаво, обсипано с боклуци от препълнените кофи зад закусвалнята. Хенри се пързулна като повален хокеист.

Когато след миг взе да се надига, ризата му беше облепена с мляно кафе, кал и прогнили листа от маруля.

— О, сега вече ще УМРЕТЕ! — изкрещя той.

До този момент Бен трепереше от ужас. Сега нещо в него се скъса. Нададе рев и грабна една от кофите за смет. Както я бе вдигнал над главата си, обилно поръсен с боклук, той за миг наистина заприлича на Кълаун Камарата. Лицето му беше бледо и изкривено от ярост. Запокити кофата. Тя се стовари върху кръста на Хенри и отново го просна по очи.

— Да се махаме! — викна Ричи.

Хукнаха към изхода. Виктор Крис им препречи пътя. Бен изрева, наведе глава и се заби като таран в корема на Виктор.

— Ууууф! — изпъшка Виктор и тупна по задник.

Бълвоча сграбчи с пълна шепа косата на Бевърли и жестоко я завъртя към тухления зид на „Аладин“. Бевърли отскочи от стената и продължи да тича, разтривайки рамото си. Ричи побягна подир нея, като мимоходом грабна капака от една кофа за смет. Бълвоча Хъгинс замахна насреща му с юмрук почти колкото свински бут. Ричи тласна напред кръглото парче поцинкована ламарина. Юмрукът на Бълвоча се стовари върху капака. Раздаде се гръмко, едва ли не мелодично бонннгг! Ричи усети как силата на удара пробягва по ръката му чак до рамото. Бълвоча изпищя и заподскача, стискайки премазаната си китка.

— Натам са шатрите на отеца мой — съобщи му доверително Ричи с твърде сносен Глас на Тони Къртис и хукна след Бен и Бевърли.

Край изхода едно от момчетата бе хванало Бевърли. Бен се боричкаше с него. Другото момче го риташе по задника без особен резултат. Ричи замахна с крак и на свой ред улучи задника на ритащия. Оня зави от болка. Ричи протегна едната си ръка на Бевърли, другата — на Бен.

— Бягайте! — викна той.

Момчето, с което се боричкаше Бен, пусна Бевърли и замахна с юмрук. За миг ухото на Ричи сякаш избухна от болка, после загълхна и пламна. В главата му зазвънтя тъничка нотка. Подобен звук чуваш, когато медицинската сестра в училище ти слага слушалки за проверка на слуха.

Бягаха по Сентър стрийт. Хората се обръщаха да ги гледат. Търбухът на Бен подскачаше нагоре-надолу. Косите на Бевърли се развяваха. Ричи пусна Бен и притисна здраво очилата си с лява ръка, за да не ги загуби. Главата му още кънтеше, ухото му сигурно щеше да се подуе, ала въпреки всичко се чувствуваше великолепно. Разсмя се. Бевърли му заприглася. Бен не закъсня да се присъедини към смеха им.

Пресякоха по Корт стрийт и рухнаха на една пейка пред полицейския участък — за момента това им се струваше единственото що-годе безопасно място в Дери. Бевърли преметна ръце през раменете на Бен и Ричи. Стисна ги с всичка сила.

— Беше велико! — очите й искряха. — Видяхте ли ония типове? Видяхте ли ги?

— Че как да не съм ги видял? — изпухтя Бен. — Видях ги и не ща повече да ги виждам.

От тия думи и тримата отново избухнаха в истеричен смях. Ричи все още очакваше бандата на Хенри да изникне иззад ъгъла на Корт стрийт и да им види сметката независимо от полицейския участък. Ала не спираше да се смее. Бевърли имаше право. Беше велико.

— Клубът на Неудачниците пуска Една По-Якичка! — възторжено закрещя Ричи. — Трака-трака-трак! — Той сбра длани край устата си и включи Гласа на Бен Бърни: — Ух-ха, УХ-ха, УХА-ЛА, дечица!

Някакъв полицай подаде глава през отворения прозорец на втория етаж и кресна:

— Ей, хлапета, да се махате оттук! Незабавно! Марш на разходка!

Ричи отвори уста да изрече някоя мъдрост — може би с новичкия си Глас на Ирландското ченге — но Бен го ритна по глезена.