Джордж Денброу сега му изглеждаше по-далечно и незначително от когато и да било. Време бе да тръгва, да се срещне с Бен, но щеше да поседи още мъничко, докато Бевърли зяпа витрините, защото му беше приятно да я гледа, да бъде до нея.
9.
Хлапетата се тълпяха пред гишето на касиерката, подаваха по четвърт долар за билет и влизаха във фоайето. Като надникна през стъклената врата, Ричи зърна стълпотворение пред сладкарския щанд. Автоматът за пуканки работеше на пределни обороти, ръсеше царевица и капачето му подскачаше нагоре- надолу. От Бен нямаше и следа. Ричи запита Бевърли дали не го е зърнала. Тя поклати глава.
— Може вече да е вътре.
— Той каза, че няма пукната пара. А пък Дъщерята на Франкенщайн не пуска никого без билет.
Ричи посочи с палец към мисис Коул, която работеше като касиерка в „Аладин“ още от времето на немите филми. Ярко къносаната й коса беше толкова рядка, че през нея се виждаше кожата на черепа. Имаше огромни провиснали устни и ги мажеше с лилаво червило. По бузите й аленееха петна от руж. Веждите й бяха изрисувани с черен молив. Мисис Коул се държеше съвършено демократично. Мразеше всички деца поравно.
— Ама че работа, не искам да влизам без него, обаче киното ще започне — каза Ричи. — Къде се мотае, да го вземат мътните?
— Можеш да му оставиш билет на касата — логично предложи Бев. — Като дойде…
Но точно в този момент Бен изскочи иззад ъгъла на Сентър и Маклин стрийт. Пухтеше като локомотив и коремът му подскачаше под анцуга. Зърна Ричи и понечи да размаха ръка. Сетне зърна Бев и ръката му застина във въздуха. За миг очите му се разшириха. Той довърши жеста и бавно закрачи насреща им.
— Здрасти, Ричи — каза Бен и стрелна Бевърли с кратък поглед. Сякаш се боеше, че ако прекали с гледането, ще последва взрив. — Здрасти, Бев.
— Здравей, Бен — отвърна тя.
Помежду им натегна странно мълчание — не толкова неловко, колкото някак
— Здрасти бе, Камара! — възкликна той. — Бях си рекъл, че те е хванало шубето. Тия страхотии ще ти смъкнат поне пет кила от щедро надареното тяло. Еха-а, еха-а, ще ти побелее косата, момче. Тъй ще трепериш на излизане, че ще трябва да ти помагат с ритници.
Ричи тръгна към касата, но Бен го хвана за рамото. Опита да каже нещо, зърна усмивката на Бевърли, задави се и трябваше да започне отново.
— Отдавна съм тук — обясни той, — обаче се скрих зад ъгъла като дойдоха ония типове.
— Кои типове? — запита Ричи, но вече подозираше за кого става дума.
— Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс. И още неколцина.
Ричи подсвирна.
— Сигурно вече са в салона. Не ги видях да се редят за бонбони.
— Да, и аз тъй мисля.
— На тяхно място не бих си харчил парите за филми на ужаса — каза Ричи. — Просто щях да си стоя у дома и да зяпам в огледалото. Голяма икономия.
Бевърли избухна в безгрижен смях, но Бен се усмихна едва-едва. Може би миналата седмица Хенри Бауърс възнамеряваше само да го понабие, но сега твърдо се канеше да го очисти. Бен нямаше никакви илюзии по въпроса.
— Знаеш ли какво — каза Ричи. — Ще се качим на балкона. Те вече са седнали долу, на втори или трети ред, с крака на облегалките.
— Сигурен ли си? — запита Бен. Не знаеше дали Ричи разбира каква беля могат да си навлекат с ония типове… и естествено, най-вече с Хенри.
Ричи, който преди три месеца се бе разминал на косъм с жесток побой от страна на Хенри и смахнатите му приятелчета (беше успял да се укрие, представете си, в щанда за играчки на универсалния магазин), знаеше за веселата компания много повече, отколкото предполагаше Бен.
— Ако не бях сигурен, изобщо нямаше да вляза — отвърна той. — Обичам киното, Камара, но не ми се
— Освен това, ако ни закачат, ще викнем Фокси да ги изхвърли — добави Бев.
Фокси беше управителят на „Аладин“ мистър Фоксуърт — мършав, смугъл и навъсен човечец. В момента продаваше сладкиши и нареждаше монотонно: „Пазете си реда, пазете си реда, пазете си реда“. С оръфания смокинг и пожълтялата захабена риза приличаше на отдавна фалирал предприемач.
Бен недоверчиво прехвърляше поглед от Бев и Ричи към Фокси и обратно.
— Не можеш да им подчиниш целия си живот, човече — тихо каза Ричи. — Не го ли разбираш?
— Май си прав — въздъхна Бен.
Всъщност не беше убеден… но присъствието на Бевърли изменяше положението по най-безумен начин. Ако я нямаше, би се опитал да убеди Ричи, че ще е по-добре да идат на кино някой друг ден. А ако Ричи не се съгласеше, Бен навярно щеше да си тръгне. Но Бев
— Ще изчакаме да почне филмът, после влизаме — каза Ричи. Ухили се и щипна Бен по ръката. — Майната му, Камара, веднъж се мре.
Бен сключи вежди и изсумтя весело. Ричи се разсмя. Бевърли ги поогледа и заприглася на смеха.
Ричи отново се упъти към касата. Мисис Коул презрително подви виолетовите си устни.
— Дойбър ти ден, драга лейди — поздрави Ричи с изискания Глас на барон Дупебарсън. — Изпаднал съм в крайна нюжда да полюча три били-били за ваште мили стари американски кинематографийки.
— Не дрънкай, момче, ами казвай какво искаш — излаяха виолетовите устни през кръглата дупка в стъклото.
Изрисуваните вежди заподскачаха нагоре-надолу и нещо в това движение толкова разстрои Ричи, че той кротко пъхна смачкания долар през процепа и измънка:
— Три, моля.
Отвътре изхвръкнаха три билета. Ричи ги взе. Зловещата касиерка изтласка през процепа четвърт долар ресто.
— Без пакости, без замеряне с кутии от пуканки, без викане, без тичане из фоайето и салона.
— Да, госпожо — отвърна Ричи и се оттегли към Бен и Бев. Ухили се и сподели: — Знаете ли, топло ми става на сърцето, като видя колко обича децата тая дъртофелница.
Постояха още малко, чакайки филмът да започне. Касиерката ги гледаше подозрително от стъклената си клетка. Ричи разказваше на Бев за бента в Пущинака, пускайки репликите на мистър Нел с новия си Глас на Ирландското ченге. Скоро момичето се разкиска, а след още малко взе да се превива от смях. Даже Бен се подсмиваше, макар че непрестанно въртеше очи ту към стъклената врата на Аладин, ту към лицето на Бевърли.
10.
На балкона беше чудесно. Докато сменяха ролката на „Аз бях младият Франкенщайн“, Ричи забеляза лайнарската тайфа на Хенри Бауърс. Точно както бе предполагал — долу на втория ред. Бяха петима или шестима — ученици от пети, шести и седми клас, всички с черни полуботуши, вдигнати върху облегалките отпред. Фокси идваше и им нареждаше да си свалят краката. Сваляха ги. Фокси си тръгваше. Ботушите незабавно се оказваха на облегалките. След пет-десет минути Фокси се връщаше и всичко почваше отначало. Не му стискаше да ги изхвърли и те отлично го знаеха.
Филмите бяха разкошни. Младият Франкенщайн се оказа грозен тъкмо както си му е ред. Ала младият върколак беше някак по-страшен… може би защото изглеждаше и мъничко печален. Не беше виновен за станалото. Един хипнотизатор го прецака, но успя само защото хлапето, което се превърна във върколак,
