зяпнал от искрено възхищение. Бев го погледна и се изкиска.
— Затвори си устата, че ще лапнеш муха.
Ричи затвори уста и зъбите му тракнаха.
— Освен това последното си беше чист късмет. За пръв път правя два кръга без да съркам.
Край тях вече минаваха групички хлапета, забързани към киното. Мярнаха се Питър Гордън и Марша Фейдън. Злите езици разправяха, че са гаджета, но Ричи предполагаше, че ходят заедно просто защото живеят врата до врата на Уест Бродуей, пък и тъпаци като тях несъмнено се нуждаеха от взаимна подкрепа и симпатия. Макар че беше едва на дванайсет години, Питър Гордън вече събираше богата реколта младежки пъпки. Понякога се мотаеше с Бауърс, Крис и Хъгинс, но не му стискаше да предприеме нещо самостоятелно.
Питър се озърна към двамата на пейката и пропя:
— Рич и Бевърли седят, нощни светила броят. Пе-це, пе-лув, пе-ки. Първо мене, после тебе…
— … после Рич дундурка бебе! — довърши Марша с идиотски смях.
— Заповядай да седнеш, сладурче — отвърна Бев и размаха среден пръст.
Марша възмутено извърна глава, сякаш не можеше да повярва, че има толкова невъзпитани хора. Гордън я прегърна и подвикна през рамо към Ричи:
— Пак ще се видим, очиларко.
— Ще видиш на баба си фустата — затапи го Ричи остроумно (макар и не твърде смислено).
Бевърли щеше да припадне от смях. За миг се подпря върху рамото на Ричи и той успя да си помисли, че има нещо приятно в този допир и чувството за близост с крехкото тяло. После Бев се изправи.
— Брей, че са префърцунени! — възкликна тя.
— Да, Марша Фейдън сигурно пикае розова вода — каза Ричи и Бевърли пак се разкиска.
— Шанел номер пет — глухо избъбри тя, притискайки устата си с длани.
— Че как иначе — съгласи се Ричи, макар да нямаше представа какъв е тоя Шанел номер пет. — Бев?
— Какво?
— Можеш ли да ме научиш как да въртя йо-йо?
— Сигурно. Не съм опитвала да уча някого.
— Ами ти как успя? Кой те научи?
Тя му хвърли презрителен поглед.
— Никой не ме е
— Във вашия род не страдате от излишна скромност — вдигна очи към небето Ричи.
— Добре де, какво да правя, като
— Наистина ли можеш да въртиш бастунче?
— Естествено.
— В гимназията сигурно ще те сложат да водиш мажоретките на парад, а?
Тя се усмихна. Ричи никога не бе виждал подобна усмивка. Беше едновременно мъдра, цинична и тъжна. Неволно се отдръпна от незнайната й мощ, също както бе отскочил, когато оживя снимката в албума на Джорджи.
— Това е за момичета като Марша Фейдън — каза Бев. — Или Сали Мюлер и Грета Бауи. Момичета, дето пикаят розова вода. Бащите им дават на училището пари за спортните екипи и униформите. Танто за танто. Никога няма да ме вземат при мажоретките.
— Божичко, Бев, не бива така да…
— Бива, щом е вярно. — Тя вдигна рамене. — Не ми пука. За какво ми е да се премятам и да си показвам гащите пред милион зяпачи? Гледай, Ричи. Виж сега.
В следващите десет минути Бев се зае да му покаже как да задържи топчето неподвижно. Към края на урока Ричи взе наистина да схваща, макар че успяваше да го върне нагоре само до средата на връвчицата.
— Не дърпаш достатъчно рязко, там е цялата работа — заяви Бев.
Ричи погледна часовника над отсрещната кантора и скочи, прибирайки играчката в задния си джоб.
— Олеле, трябва да бягам, Бев. Имах среща с Камарата. Ще си рече, че съм му вързал тенекия.
— Кой е Камарата?
— А, Бен Ханском. Аз обаче му викам Камарата. Нали знаеш, като бореца — Кълаун Камарата.
Бевърли се навъси.
— Не си много учтив. Бен ми харесва.
— Не мой да ма биеш, госдарю! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини, като въртеше комично очи и кършеше ръце. — Не мой да ма шибаш с тоз камшик, аз ша сам кротко негро, госпожа, аз ша…
— Ричи! — тихичко каза Бев.
Ричи заряза Гласа.
— И аз го харесвам — каза той. — Преди два дни построихме бент в Пущинака и…
— Там ли ходите? Там ли играете с Бен?
— Естествено. Цяла тайфа сме. Долу е страшно гот. — Ричи пак се озърна към часовника. — Наистина трябва да напускам сцената. Бен ще ме чака.
— Добре.
Той помълча, замисли се и предложи:
— Ела и ти, ако нямаш друга работа.
— Без пари съм, казах ти вече.
— Аз ще ти взема билет. Имам два долара.
Тя метна остатъка от сладоледа в близкото кошче за смет. После отправи към Ричи бистър сиво-синкав поглед. В красивите й очи трептеше сдържана насмешка. Демонстративно си пооправи косата и запита:
— О, скъпи, на среща ли ме каниш?
За миг Ричи се стъписа — нещо твърде рядко за него. Даже усети как бузите му пламват. Беше направил съвършено нормално предложение, както на Бен… само че пред Бен май бе споменал нещо за връщане на дълга, а? Да. А на Бевърли — нито думица.
Изведнъж Ричи се почувствува някак странно. Бе свел очи, за да се спаси от насмешливия поглед и ненадейно откри, че докато Бев хвърляше сладоледа, полата й се е надигнала и сега се виждат коленете. Надигна глава, но и това не помогна — изпречиха му се две напъпващи гърдички.
Както винаги в миг на объркване, Ричи подири спасение в абсурда.
— Да! Среща! — провикна се той и рухна на колене със сплетени пръсти. — Моля те, ела! Моля те! Ще турна край на живота си, ако откажеш, тъй не е ли? Чула да си?
— О, Ричи, толкова си смахнат — каза тя и пак се изкиска… ала не плъзна ли лека руменина по бузите й? Може би да, но от това изглеждаше още по-красива. — Ставай додето не са те арестували.
Той стана и пак се тръсна на пейката. Душевното му равновесие се завръщаше. Така си беше — закъсаш ли, само някоя щуротия ще те оправи.
— Идваш ли?
— Дадено — каза Бев. — Много ти благодаря. Представи си само! Първата ми среща. Как ли ще дочакам вечерта, че да си я запиша в дневника?
Тя притисна длани между напъпващите си гърди, запърха с мигли и се разсмя.
— Е, стига вече с тая среща — каза Ричи.
Бевърли въздъхна.
— Нямаш романтична душа и това си е.
— Адски си права.
И все пак Ричи изпитваше смътно задоволство. Светът изведнъж му се стори безкрайно ведър и дружелюбен. Неволно взе да се озърта към Бев. Тя гледаше отсрещните витрини — роклите и нощниците в „Корнъл-Хопли“, хавлиите и тенджерите в „Намалени цени“, а Ричи крадешком съзерцаваше рижите къдрици, извивката на брадичката й. Забеляза как изящно излизат от блузата голите й рамене. Забеляза презрамката на комбинезончето. Всички тия неща му доставяха наслада. Сам не знаеше защо, ала станалото в стаята на
