Диагонални разрези пробягаха по кожата на Бил в местата, където пръстите преставаха да бъдат негови и се превръщаха в снимки на пръсти; сякаш бе бръкнал не във фотография, а между перките на вентилатор.
Ричи го сграбчи за китката и дръпна с все сила. Двамата се преметнаха по гръб. Албумът отлетя на пода и се захлопна със сух пукот. Бил пъхна пръсти в устата си. Очите му сълзяха от болка. Ричи зърна как по дланта се стичат тънки струйки кръв.
— Дай да видя — каза той.
— Бо-боли — промърмори Бил и протегна ръка към Ричи с дланта надолу.
Връхчетата на показалеца, средния и безименния пръст бяха срязани стъпаловидно. Кутрето почти не бе докоснало повърхността на снимката (ако
— Божичко, Бил — прошепна Ричи. Лепенки. Само за това се сещаше в момента. Господи, бяха извадили луд късмет… ако не бе дръпнал Бил навреме, пръстите щяха да бъдат не порязани, ами направо ампутирани. — Трябва да те превържем. Инак майка ти…
— З-з-за-а-режи ма-ма-майка ми.
Ръсейки капчици кръв по пода, Бил отново грабна албума.
— Не го отваряй пак! — кресна Ричи и трескаво се вкопчи в рамото на Бил. — За Бога, Били, щеше да останеш без
Бил отметна ръката му. Прелистваше страниците и по лицето му се четеше мрачна решителност, която изплаши Ричи повече от всичко друго. Очите на Бил бяха едва ли не безумни. Наранените му пръсти мажеха по албума на Джордж свежа кръв — засега не приличаше на кетчуп, но като поизсъхнеше, щеше да изглежда точно така. Да, разбира се.
И ето отново снимката от центъра.
Старият Форд-Т си стоеше сред кръстовището. Другите коли бяха застинали по предишните места. Крачещият по тротоара мъж придържаше периферията на шапката си; пардесюто му пак висеше развяно из въздуха.
Двете момчета бяха изчезнали.
На снимката не се виждаха момчета. Но…
— Гледай — прошепна Ричи и посочи с пръст. Внимаваше да не приближи ръка до фотографията.
Иззад ниската бетонна стена край Канала се подаваше тънка дъгичка — връхчето на нещо обло.
Нещо като балон.
5.
Изскочиха от стаята тъкмо навреме. Хвърляйки сянка по стената, майката на Бил се обади строго откъм подножието на стълбището:
— Боричкахте ли се? Чух нещо да пада.
— Само мъх-мъх-мъничко, м-мамо.
И Бил свирепо се втренчи в Ричи.
— Престанете незабавно. Помислих, че таванът ще ми падне на главата.
— В-в-веднага спираме.
Чуха я как се връща към кухнята. Бил бе омотал окървавената си ръка с носна кърпа; платът подгизваше от кръв и скоро щеше да протече. Момчетата изтичаха в банята и Бил държа ръка под студената вода докато спря да кърви. Изчистени, раните изглеждаха малки, но жестоко срязани. Ричи усещаше как му призлява от самия вид на белите ръбчета и червеното месо отвътре. Покри ги с лепенки колкото можеше по-бързо.
— А-а-адски б-боли — каза Бил.
— Ами защо ти трябваше да си пъхаш ръката там, диване с диване?
Бил замислено се вгледа в кръглите лепенки по пръстите си, после вдигна очи към Ричи.
— Клъ-хъ-оунът б-беше — каза той. — К-клоунът, с-с-само че се п-правеше на Джъ-джъ-джордж.
— Точно така — кимна Ричи. — Както пак клоунът се е правил на мумия, когато го видял Бен. И както се е правил на онзи, болният, пред Еди.
— Прро-ххо-окаженият.
— Именно.
— О-обаче н-наистина ли е клъ-клъ-клоун?
— Чудовище е — глухо промълви Ричи. — Някакво чудовище. Някакво чудовище тук, в Дери. И убива деца.
6.
В съботния ден след строежа на бента в Пущинака, след сблъсъка с мистър Нел и оживялата снимка, Ричи, Бен и Бевърли Марш се озоваха лице в лице не с едно, а с цели две чудовища… и си платиха скъпо за това. Поне Ричи си плати. Чудовищата бяха страховити, ала не твърде опасни; дебнеха жертвите си върху екрана на кино „Аладин“, а Ричи, Бен и Бев ги гледаха от балкона.
Едното чудовище беше Майкъл Ландън в ролята на върколак и изглеждаше страшно гот, защото даже като върколак имаше прическа на лимбички. Другото беше Гари Конуей в ролята на изпотрошен шофьор, загинал при злополука. Съживяваше го потомък на Виктор Франкенщайн, който хвърляше ненужните парчета на стадо алигатори в мазето си. Освен това програмата съдържаше: кинопреглед с последната парижка мода и най-новата експлозия на ракета „Авангард“ в Кейп Канаверал, две рисувани филмчета на „Уорнър Брадърс“, едно с моряка Попай и едно с Чили Уили (по някаква неизвестна причина шапката на Чили Уили винаги караше Ричи да се превива от смях), плюс ОЧАКВАЙТЕ ИДНАТА СЕДМИЦА. Идната седмица можеха да очакват няколко филма, два от които Ричи включи незабавно в своя списък за задължително посещение: „Аз се омъжих за космическо чудовище“ и „Петното“.
Бен си мълча през цялото време. Преди прожекцията едва не бе попаднал пред очите на Хенри, Бълвоча и Виктор; Ричи предполагаше, че от това са всички тревоги на Камарата. Бен обаче изобщо не мислеше за отрепките (те седяха долу пред екрана, замеряха се с кутии от пуканки и дюдюкаха). Истинската причина за мълчанието му беше Бевърли. Нейната близост го вълнуваше непоносимо, до болка. Цялото му тяло настръхваше от студ, ала помръднеше ли Бевърли и най-лекичко на седалката, по кожата му пробягваше огнена вълна, сякаш беболен от тропическа треска. Когато тя посегна за пуканки и мимоходом докачи ръката му, Бен се разтрепера от екстаз. По-късно щеше да си мисли, че тия три часа до Бевърли са били едновременно най-дългите и най-кратките през живота му.
Без да подозира, че приятелят му страда дълбоко от спазмите на първата любов, Ричи се чувствуваше свеж като прясно боядисана ограда. В личната му класация за филми най-високо стоеше Франсис говорещото муле, а над него имаше само едно — чифт филми на ужаса в салон претъпкан с дечурлига и всички да крещят и пищят с все сила на най-страшните места. За нищо на света не би предположил наличието на някаква връзка между тия два евтини филма на „Американ Интернейшънъл“ и онова, което става в града… поне за момента не предполагаше такова нещо.
В петък сутринта бе видял във вестника обявата за двойната съботна прожекция и тутакси бе забравил колко зле спа предната нощ, как накрая стана и щракна нощната лампа — бебешки номера, не ще и дума, но иначе нямаше да мигне. На сутринта нещата отново изглеждаха нормални… е, почти. Започваше да си мисли, че двамата с Бил може просто да са имали обща халюцинация. Разбира се, раните по пръстите на Бил не бяха халюцинация, но можеше и да се е порязал върху ръба на някоя страница. Много плътни страници имаше онзи албум. Освен това никакъв закон не го задължаваше да мисли по въпроса в близките десет години, нали така? Хайде де!
И тъй, в утрото след едно преживяване, което би заставило всеки възрастен да хукне към най-близкия психиатър, Ричи Тозиър се събуди ободрен, излапа огромен брой палачинки, зърна на забавната страница обявата за двата филма на ужаса, провери финансите си, установи затруднителното им състояние (е… май би било по-точно да се каже „опустошено“) и удари на молби да му възложат някоя домакинска работа.
