То

СНИМКИ, прочете той. ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ.

6 години! — изкрещя съзнанието му със същия писклив тон на рухнали надежди. 6 години навеки! И всеки друг може! Шибана работа! Всеки друг, мама му стара!

— Беше о-ххо-творен — каза Бил. — М-миналия път.

— Добре де, сега е затворен — неуверено отвърна Ричи. Седна на леглото до Бил и се втренчи в албума. — Сума ти книги се затварят самички.

— С-с-страниците може, ама н-не и кхъ-кхъ-корицата. Сама се е за-а-творила. — Той се взря напрегнато в Ричи и очите му тъмнееха като изгаснали въглени на бледото, уморено лице. — О-обаче ихх-ихх-иска п-пак да я о-отворим. Така ми се с-с-струва.

Ричи стана и бавно пристъпи напред. Албумът лежеше под прозореца с дръпнати прозирни завески. Като погледна навън, видя ябълковото дърво в задния двор. Под един възловат, почернял клон бавно се поклащаше стара люлка.

Отново се вгледа в албума на Джордж.

Отстрани, някъде към средата, ръбовете на дебелите страници бяха петносани с нещо засъхнало и кафяво. Може би старо леке от кетчуп. Ами да; с лекота си представяше как Джордж разглежда албума и дъвче хот-дог или грамаден, претъпкан хамбургер; отхапва усърдно и по албума бликва кетчуп. Хлапетата вечно правеха подобни тъпотии. Можеше да е кетчуп. Ала Ричи знаеше, че не е.

За миг докосна албума и веднага отдръпна ръка. Бе усетил студ. Албумът лежеше на място, където трябваше цял ден да са падали жарките летни лъчи, почти неотслабени от прозирните завески… но си оставаше студен.

Добре де, просто няма да го пипам, помисли Ричи. И без това не ми е притрябвало да надничам в тоя тъп стар албум и да зяпам сума ти непознати хора. Май ще взема да река на Бил, че се отказвам от идеята, тогава ще идем в неговата стая да почетем комикси, после ще се прибера, ще вечерям и ще си легна рано, щото съм страшно уморен, а като се събудя утре, вече ще знам твърдо, че е било кетчуп. Точно това ще направя. Уха-уха-ла.

И все пак той отвори албума с вдървени пръсти, които сякаш бяха нейде на хиляда километра от него, прираснали към дълги пластмасови ръце, отвори го и заразглежда лицата и местностите по снимките на Джордж — лелите, чичовците, бебетата, къщите, старите Фордове и Студебейкъри, телефонните стълбове, пощенските кутии, стоборите, черните пътища с кална вода в коловозите, въртележката на панаира в Исти, Водонапорната кула, руините на стоманолеярната…

Пръстите му прелистваха все по-бързо и изведнъж страниците опустяха. Върна се назад — не искаше да го стори, ала всичко ставаше против волята му. Видя снимка от центъра на Дери с главната улица и Канал стрийт през трийсетте години, а след нея нямаше нищо.

— Тук няма ученическа снимка на Джордж — каза Ричи. Гледаше към Бил едновременно с облекчение и разочарование. — Ти май ме премяташ, Шеф Бил.

— К-к-какво?

— Тая вехта снимка на центъра е последната в албума. Останалите страници са празни.

Бил скочи от леглото и застана до Ричи. Вгледа се в снимката на градския център, какъвто е бил преди почти тридесет години — старомодни коли и камиони, старомодни улични лампи с множество стъклени глобуси като големи бели гроздове, пешеходци край Канала, хванати насред крачка от щракването на обектива. Прелисти — и както бе казал Ричи, нямаше нищо.

Не, чакай — не съвсем нищо. Имаше старо целофаново ъгълче, от ония, с които се прикрепват фотографии.

— Тя б-б-беше тук — каза той и докосна с пръст ъгълчето. — Г-гледай.

— Божичко! Какво ли е станало с нея, а?

Бил бе поел албума от Ричи и го държеше в скута си. Запрелиства обратно, търсейки снимката на Джордж. След минутка се отказа, ала страниците не спряха. Прелистваха се сами — бавно, но упорито, със звучно, натъртено шумолене. Бил и Ричи се спогледаха с разширени очи, после пак наведоха глави.

Отново се появи последната снимка и страниците застинаха. Пред очите им бе центърът на Дери в бледи кафяво-бежови тонове — така бе изглеждал много, много преди да се родят.

— Ехей! — възкликна изведнъж Ричи и дръпна албума от Бил. В гласа му вече нямаше страх, а по лицето му плъзваше внезапно изумление. — Мама му стара!

— К-какво? Какво ви-ви-видя?

— Нас! Това видях! Гръм и мълнии, гледай!

Бил пое единия край на албума. Приведени като момчета от църковен хор на репетиция, двамата споделяха гледката. Бил тихо изохка и Ричи разбра, че е видял.

Под гланцовата повърхност на старата черно-бяла фотография бяха застинали две момченца, крачещи по главната улица към пресечката със Сентър стрийт — там, където Каналът потъваше под земята за повече от два километра. Момченцата се очертаваха ясно пред ниската бетонна стена край Канала. Едното беше с панталонки за голф. Другото беше облечено в нещо като моряшко костюмче. На главата му стърчеше филцова шапка. Бяха обърнати в полупрофил към обектива и гледаха нещо отвъд улицата. Нямаше и капчица съмнение, че момчето с голфа е Ричи Тозиър. А момчето с моряшкото костюмче и филцовата шапка беше Бил Пелтека.

Гледаха като хипнотизирани образите си върху снимка, почти три пъти по-стара от тях. Ричи изведнъж усети небцето си гладко и сухо като вехто, прашно стъкло. На няколко крачки пред момчетата някакъв мъж придържаше периферията на шапката си, а полите на пардесюто му бяха застинали завинаги както ги е развял внезапен порив на вятъра. На улицата имаше няколко коли — Форд-Т, Пиърс-Ароу, Шевролети с широки стъпенки отстрани.

— Н-н-н-не въ-въ-вярвам… — заговори Бил и точно в този миг снимката оживя.

Фордът, който би трябвало да остане сред кръстовището навеки (или поне докато окончателно се разпаднат химикалите в старата снимка), отмина пресечката бълвайки от ауспуха си облаци дим. Продължи по Горната миля. Откъм шофьорската страна през прозорчето се подаде мъничка бяла ръка да сигнализира за ляв завой. Колата свърна по Корт стрийт, прекоси бялата рамка на снимката и изчезна.

Пиърс-Ароу, Шевролетите, Пакардите — всички се раздвижиха, запровираха се през кръстовището. С двайсет и осем години закъснение пардесюто на мъжа отново се развя. Той поприхлупи шапката си и продължи напред.

Двете момчета довършиха завъртането, обърнаха се с лице към обектива и след миг Ричи видя какво са гледали — по Сентър стрийт пробяга дръгливо псе. Момчето с моряшкото костюмче — Бил — вдигна два пръста към устата си и свирна. Зашеметен, вцепенен, неспособен да мисли, Ричи осъзна, че чува изсвирването, чува как задъхано тракат колите като шевни машини. Звуците бяха глухи, сякаш долитаха иззад дебело стъкло, но съществуваха.

Кучето се озърна към децата и продължи да тича. Момчетата се спогледаха и избухнаха в смях. Закрачиха по-нататък, сетне Ричи с торбестите панталонки хвана Бил за ръката и посочи към Канала. Завиха натам.

Не, помисли Ричи, недейте, недейте, недейте…

Двамата наближиха ниската бетонна стена и внезапно клоунът изникна изотзад като някакво страховито дяволче от кутия — клоун с лицето на Джорджи Денброу, с гладко заресана назад коса, с мазно-кървави петна по чудовищно ухилената уста, с черни дупки вместо очи. В едната ръка стискаше връвчиците на три балончета. С другата посегна към момчето в моряшко костюмче и го сграбчи за шията.

— Нъ-нъ-НЕЕЕ! — изкрещя Бил и посегна към снимката.

Посегна вътре в снимката.

— Престани, Бил! — викна Ричи и се хвърли върху него.

Успя — ала само по чудо. Видя как пръстите на Бил пронизват с връхчета гланца на снимката и потъват в онзи, другия свят. Видя как възглавничките им губят топлата руменина на жива плът и придобиват мумифицирания кремав цвят, който минава за бял на старите фотографии. Същевремено се смаляваха и отделяха. Това напомняше странната оптическа илюзия, която виждаш щом потопиш пръсти в чаша вода — потопената част сякаш се рее безплътно на сантиметри от истинската ръка.