То

Татко му, който бе слязъл на закуска с бялата зъболекарска престилка, остави спортните страници на вестника и си наля втора чаша кафе. Носеше очила със стоманени рамки, леко оплешивяваше на тила и щеше да умре от рак на ларинкса през 1973 година. Надигайки чашката, той погледна каква реклама му сочи момчето.

— Филми на ужаса — изрече Уентуърт Тозиър.

— Аха — ухили се Ричи.

— Май много ти се ходи — установи Уентуърт Тозиър.

— Аха!

— Май ти се струва, че ще умреш в страшни мъки, ако не идеш да гледаш тия долнопробни филмчета.

— Да, да, непременно! Знам си! Ще умра! Гхххъррааах!

Ричи сграбчи гърлото си с две ръце, изплези език и се търкулна на пода. Такава бе представата му за чар — малко странна, трябва да се признае.

— За Бога, Ричи, няма ли да престанеш? — обади се майка му откъм печката, където му пържеше две яйца за дояждане след палачинките.

— Бре-бре, Рич — възкликна татко му, докато Ричи заемаше предишната позиция. — Сигурно съм забравил да ти дам джобни пари в понеделник. Не се сещам за друга причина пак да ти трябва финансиране в петък.

— Ами то…

— Похарчи ли ги?

— Ами то…

— Темата се оказа прекалено дълбока за момче с толкова плитък мозък — констатира Уентуърт Тозиър. Той положи лакът на масата, подпря брадата си с длан и се втренчи в първородния си и единствен син с изражение на най-искрен интерес. — За какво ги похарчи?

Ричи незабавно се превъплъти в Английския камериер Тудълс.

— Че как иначе, похарчих ги, благородни сър, тъй не е ли? Хип-хип, ура-ура и прочие боклуци. Моят скромен дял за военното усилие. Всички жертвуваме по нещичко, та да отблъснем кръвожадните хуни, тъй не е ли? Сегиз-тогиз позагазим, чули да сте? Сегиз-тогиз ни посбъхтят, чули да сте? Сегиз-тогиз…

— Сегиз-тогиз се чудим кой ни сра в гащите — кротко добави Уент и посегна към ягодите.

— Спести ми вулгарностите на закуска, ако обичаш — каза Маги Тозиър на съпруга си докато слагаше яйцата пред момчето. После скастри Ричи: — Чудя се защо изобщо си тъпчеш главата с подобни ужасни щуротии.

— О, майчице — изстена Ричи.

Изглеждаше смазан и унил, но в душата си ликуваше. И двамата му родители бяха за него като отворена книга — оръфана и любима книга — затова вече не се съмняваше, че ще получи каквото иска: домакински задачи и разрешение да посети прожекцията в събота следобед.

Уент приведе глава към Ричи и се усмихна широко.

— Сега вече май те заклещих натясно.

— Тъй ли, тате? — отвърна Ричи и също се усмихна… с лека тревога.

— О, да. Чувал ли си за тревата край къщи, Ричи? Запознат ли си с нея?

— Че как да не съм, благородни сър — опита Ричи пак да се превъплъти в Тудълс. — Доста занемарена, тъй не е ли?

— Е тъй, е тъй — съгласи се Уент. — И ти, Ричи, ще ни отървеш от тази беда.

— Аз ли?

— Да, ти. Окоси я, Ричи.

— Готово бе, тате, дадено — отвърна Ричи, ала в ума му внезапно възникна ужасно подозрение. Може би татко му говореше не само за тревата отпред.

Усмивката на Уентуърт Тозиър се ширна още повече и той заприлича на кръвожадна акула.

— Всичката трева, о, малоумно чедо на чреслата ми. Отпред. Отзад. Отстрани. И щом свършиш, ще лепна върху дланта ти две зелени хартийки с лика на Джордж Уошингтън от едната страна, а от другата — пирамида, над която грее Всевиждащото око.

— Нещо не те разбирам, тате — каза Ричи, но се боеше, че разбира твърде добре.

— Два долара.

— Два долара за всичката трева? — провикна се искрено оскърбеният Ричи. — Че то толкова трева няма в целия квартал! Божичко, тате!

Уент въздъхна и пак вдигна вестника. Ричи видя голямото заглавие на първа страница: ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ. За момент си припомни странния албум на Джордж Денброу… но онова сигурно беше халюцинация; а и да не беше — вчера си е за вчера.

— Като те гледам, май не ти се ходи чак толкова на ония филми — подхвърли Уент иззад вестника.

След миг очите му изникнаха над ръба и огледаха Ричи. С известна доза лукавство, трябва да се признае. Както гледа над картите си покерджия с каре аса.

— Когато викаш за тая работа близнаците Кларк, даваш им по два долара на човек!

— Вярно — призна Уент. — Обаче доколкото знам, близнаците не са се залетяли да гледат кино утре. Или ако са се залетяли, трябва да имат необходимите средства за целта, защото отдавна не са наминавали да проверят растежа на тревните площи край нашето домашно огнище. Ти обаче държиш да гледаш кино, а си лишен от съответните фондове. Ако усещаш натиск в корема, Ричи, може да е от петте палачинки и двете яйца за закуска, а може и да е от пищова на дърт изнудвач като мен. Тъй не е ли?

И очите на Уент отново потънаха зад вестника.

— Той ме шантажира — съобщи Ричи на майка си, която дъвчеше препечена филийка. Пак се мъчеше да сваля килограми. — Просто искам да знаеш, че това се нарича шантаж.

— Да, скъпи, знам — отвърна майка му. — Имаш жълтък на брадичката.

Ричи избърса жълтъка от брадичката си.

— Три долара, ако я окося преди да се прибереш довечера, навит ли си? — запита той вестника.

Очите на баща му се мярнаха за миг.

— Два и петдесет.

— Ех, човече — въздъхна Ричи. — Голям си главорез.

— Истинското ми призвание — обади се Уент иззад вестника. — Решавай, Ричи. Искам да изчета боксовата колонка.

— Разбрахме се — капитулира Ричи и пак въздъхна.

Така си беше то — щом свой човек те хване за топките, най-зле стиска. Но като си помислиш мъничко — голям майтапизъм всъщност.

Докато влачеше косачката, той се зае да репетира разните Гласове.

7.

Приключи с тревата — отпред, отзад и отстрани — към три часа в петък следобед и започна съботния ден с два долара и петдесет цента в джоба на джинсите. Почти цяло състояние, дявол да го вземе. Обади се на Бил, но Бил унило съобщи, че трябвало да ходи в Бангор на някакви тестове за говорна терапия.

Ричи изрази своите съболезнования, после добави с Гласа на Бил Пелтека:

— Пхххо-о-бъркай г-ги, Шъ-шъ-шеф Би-би-бил.

— Цу-цу-цуни ме п-по за-хха-адника, Т-т-тозиър — отвърна Бил и затвори телефона.

След това позвъни на Еди Каспбрак, но Еди изглеждаше още по-опечален от Бил — майка му била купила две целодневни автобусни карти и щели да обикалят лелите му в Хейвън, Бангор и Хамдън. И трите били дебели вдовици като мисис Каспбрак.

— Всички ще ме щипят по бузата и ще ми разправят колко съм пораснал — оплака се Еди.

— Защото знаят като мен, че си миличко детенце, Едс. Още щом те видях за пръв път, разбрах какво си сладурче.