То

— Понякога си ужасно говно, Ричи.

— От един дол дренки сме, Едс, затуй се обичаме. Ще идваш ли в Пущинака другата седмица?

— Сигурно, ако и другите дойдат. На престрелка ли ще играем?

— Може. Но… мисля, че двамата с Шеф Бил имаме да ти кажем нещо.

— Какво?

— Всъщност историята е по-скоро на Бил. Довиждане. Порадвай се на лелките.

— Много смешно.

Третото му обаждане бе до Мъжагата Стан, но Стан се оказа в немилост задето строшил панорамния прозорец в хола. Играел си на летяща чиния с един поднос, обаче малко сбъркал посоката. Тря-а-ас! Натоварили го с домакинска работа за целия уикенд, а може би и за следващия. Ричи отново изрази съболезнования, после запита Стан дали ще дойде в Пущинака другата седмица. Стан отвърна, че има надежда, стига баща му да не го постави под домашен арест.

— Божичко, Стан, заради един нищо и никакъв прозорец! — възкликна Ричи.

— Да, ама голям — каза Стан и затвори телефона.

Ричи се накани да напусне хола, после се сети за Бен Ханском. Прерови телефонния указател и откри някоя си Арлен Ханском. Тъй като останалите трима на тая фамилия бяха мъже, той реши, че това ще трябва да е номерът на Бен и го набра.

— Много ми се ходи на кино, но вече си изхарчих джобните — каза Бен. Личеше, че е потиснат и засрамен от признанието. Всъщност джобните му бяха хвръкнали за бонбони, сироп, пържени картофки и пастърма.

Ричи, който се къпеше в богатства (и не обичаше да ходи на кино сам), отвърна великодушно:

— Имам сума ти пари. Ще ми ги върнеш когато можеш.

— Не думай! Наистина ли? Ще ми дадеш?

— Естествено — отвърна Ричи, леко озадачен. — Защо не?

— Окей! — щастливо възкликна Бен. — Страхотно! Два филма на ужаса! Добре ли разбрах, че единият ще е за върколак?

— Аха.

— Леле, мой човек, обожавам върколаците!

— Ей, Камара, гледай да не напълниш гащите.

Бен се разсмя.

— Ще те чакам пред „Аладин“, нали?

— Да, чудесно.

Ричи остави слушалката и замислено се вгледа в телефона. Изведнъж му хрумна, че Бен Ханском е самотен. А това на свой ред го накара да се чувствува същински герой. С весело подсвиркване той се изкачи горе да вземе някой и друг комикс за четене преди филма.

8.

Денят беше слънчев, ветровит и прохладен. Ричи подскачаше с джазова стъпка по Сентър стрийт, щракаше с пръсти и тихичко си тананикаше „Скокливата червеношийка“. Чувствуваше се превъзходно. На път за киното винаги имаше отлично настроение — обичаше този вълшебен свят на приказни сънища. Съжаляваше всички нещастници, натоварени с тъпи задължения в такъв прекрасен ден — Бил с неговата говорна терапия или горкия Мъжага Стан, който цял следобед ще лъска стъпалата пред входа или ще мете гаража само защото някакъв си поднос хвръкнал надясно вместо наляво.

В задния си джоб имаше йо-йо. Извади го и за кой ли вече път се опита да го укроти. Отдавна копнееше за това умение, но засега всички опити завършваха с провал. Тая шибана ситна щуротия просто не искаше да слуша. Или почваше да скача насам-натам, или провисваше като черво.

Някъде към средата на стръмната Сентър стрийт той зърна едно момиче с бежова плисирана пола и бяла блузка без ръкави да седи на пейката пред дрогерията „Шук“. Ядеше фунийка сладолед — с фъстъци, ако не го лъжеха очите. По гърба й се спускаха лъскави рижо-кестеняви къдрици, които проблесваха ту в меден, ту в почти рус оттенък. Ричи знаеше само едно момиче с подобна коса — Бевърли Марш.

Ричи харесваше Бев. Е, харесваше я, но не в онзи смисъл. Възхищаваше се от външността й (и знаеше, че не е единствен — момичета като Сали Мюлер и Грета Бауи люто ненавиждаха Бевърли, защото все още бяха твърде малки и не разбираха как тъй могат да получават всичко с лекота… а по красота да се мерят с някаква си нещастница от мизерните апартаменти на Долна главна улица), но я харесваше най-вече задето беше мъжко момиче и имаше превъзходно чувство за хумор. Освен това често й се намираха цигари. С две думи, харесваше я като „наше момче“. И все пак един-два пъти с изненада бе откривал, че се пита какви ли гащички носи под скромните избелели поли… а за „наше момче“ не се задават подобни въпроси, нали?

Момче ли, момиче ли, но едно трябваше да й се признае — изглеждаше страхотно.

Пристъпвайки към пейката, където Бевърли ядеше сладолед, Ричи пристегна колана на невидим шлифер, придърпа напред периферията на невидима мека шапка и си представи, че е Хъмфри Богарт. Прибавяйки подходящия Глас, той наистина се превърна в Хъмфри Богарт — поне в своите очи. За останалите си беше все същият Ричи Тозиър, само леко попресипнал.

— Здравей, душице — изрече той, наближавайки с мека походка към пейката, откъдето Бевърли разсеяно се вглеждаше в минаващите коли. — Излишно е да чакаш автобусс. Нацисстите ни отрязаха вссички пътища за бягство. Посследният самолет излита в полунощ. Бъди там. Той се нуждае от теб, душице. Аз също… но ще се ссправя някак.

— Здрасти, Ричи — каза Бев и когато обърна глава към него, той забеляза на дясната й буза червено- синкаво петно като сянка от гарваново крило.

Външността й отново го порази… ала сега се запита дали пък наистина няма да се окаже красива. До този миг не бе и помислял, че извън филмите може да има хубави момичета, а още по-малко — че познава някое от тях. Навярно синината му бе дала да усети евентуалната красота — дълбок контраст, очебиен недостатък, който първо привлича вниманието, а сетне някак подчертава останалото: сиво-сините очи, естествено алените устни, млечнобялата детска кожа. Край носа й имаше няколко ситни лунички.

— Да си виждал нещо зелено? — запита тя, отмятайки предизвикателно глава.

— Теб, душице — заяви Ричи. — Позеленяла си като лимбургско ссирене. Но щом се измъкнем от Кассабланка, отиваш право в най-сскъпата болница. Пак ще те избелим. Кълна ссе в гроба на майка сси.

— Тъп си като задник, Ричи — каза тя, ала все пак се поусмихна. — Изобщо не приличаш на Хъмфри Богарт.

Ричи седна до нея.

— Ще ходиш ли на кино?

— Нямам пукната пара — отвърна тя. — Може ли да го видя това йо-йо?

Той й подаде играчката.

— Каня се да го върна за рекламация. Уж трябва да ме слуша, ама не ще. Прецакали са ме.

Тя пъхна пръст в халката на края на връвчицата и Ричи бързо намести очилата си, за да види по-добре какво ще стане. Бевърли обърна ръка с длан нагоре, приютила кръглото йо-йо в меката вдлъбнатина между събраните пръсти. После търкулна играчката по показалеца. Топчето увисна на връвчицата и застина. Когато Бев го помами с пръст, то изведнъж се събуди и моментално подскочи в дланта й.

— Глей кви номера, гръм да ме удари! — възкликна Ричи.

— Това са детски работи — каза Бев. — Гледай сега.

Тя пак отпусна топчето до края на връвчицата. Остави го да повиси малко, после го прибра в дланта си с поредица от кратки равномерни тласъци.

— О, стига вече — каза Ричи. — Мразя да ми се фукат.

— Ами какво ще речеш за това? — нежно се усмихна Бевърли.

Тя раздвижи ръка и топчето заподскача нагоре-надолу като на пружина. Завърши с два широки кръга (при това едва не удари някаква куцукаща старица, която ги изгледа свирепо). Сетне играчката отново се озова в дланта й с идеално навита връвчица. Бев я върна на Ричи и пак седна. Ричи се настани до нея,