То

Ричи помълча, размишлявайки за мумията на Бен, прокажения на Еди и онова, което Стан не бе успял да им каже. За миг в паметта му изплува нещо — нещо свързано със статуята на Пол Бъниън пред Градския център. Но онова беше само сън, за Бога.

Той пропъди незначителните мисли и храбро се хвърли към главното.

— Какво ще речеш, ако влезем у вас? Хайде да надникнем в стаята на Джорджи. Искам да видя онази снимка.

Бил слисано зяпна срещу Ричи. Помъчи се да говори, но не успя; потресението бе прекалено силно. Затова само яростно тръсна глава.

— Ти чу разказа на Еди — настоя Ричи. — И на Бен. Вярваш ли им?

— Н-н-не знам. Ми-и-исля, ч-че т-трябва да са ви-ххи-идели нещо.

— Аха. И аз тъй мисля. Мисля си, че всички деца, дето ги убиват наоколо, ама съвсем всички, биха могли да ни разправят нещичко. Единствената разлика между Бен или Еди и ония хлапета е там, че Бен и Еди са избягали.

Бил вдигна вежди, но не изглеждаше особено изненадан. Ричи предположи, че той и сам би стигнал до същия извод. Не го биваше да приказва, обаче не беше тъпак.

— Сега вземи, та си напъни малко мозъка, Шеф Бил — продължи Ричи. — Някой тип може да се облича в клоунски костюм и да убива деца. Не знам откъде му е скимнало, но лудите никой не ги разбира, прав ли съм?

— Пръ-пръ-пръ…

— Прав съм. Не е чак толкова различно от Джокера в комиксите за Батман.

Ричи сам се разпалваше, чувайки идеите си изречени на глас. За миг се запита дали наистина опитва да докаже нещо или просто вдига словесна пушилка, колкото да види стаята и снимката. В крайна сметка, навярно нямаше значение. В крайна сметка може би му стигаше да види как очите на Бил припламват от възбуда.

— А-а-ами сни-и-имката кхха-а-кво общо има?

— Ти как мислиш, Бил?

Тихичко, без да поглежда Ричи, Бил каза, че според него снимката няма нищо общо с убийствата.

— Мисля, че е бил при-и-зракът на Джъ-джъ-джорджи.

— Призрак на снимка?

Бил кимна.

Ричи се позамисли. Представата за призрак изобщо не затрудняваше детското му съзнание. Беше уверен, че подобни неща съществуват. Родителите му бяха методисти и го водеха на проповед всяка неделя, а в четвъртък вечер посещаваше сбирките на методисткото младежко дружество. Вече бе изчел доста от Библията и знаеше, че Светата книга вярва в най-невероятни работи. Според Библията сам Бог се състоеше поне от една трета Дух, а това бе само начало. Личеше си, че Библията вярва и в демони, защото разправяше как Исус изхвърлил цяла тайфа от някакъв образ. Големи майтапизми паднали при това. Когато Исус запитал онзи тип как се казва, демоните Му рекли да ходи да се запише в Чуждестранния легион. Или нещо подобно. Библията вярваше и във вещици, иначе защо щеше да пише: „Магесница жива да не оставиш“? Някои истории в Библията бяха по-интересни и от комиксите на ужаса. Как някои хора ги пържели във вряло масло, а други пък се бесели като Юда Искариотски; как злият цар Ахаз паднал от кулата и кучетата дошли да му лижат кръвта; как се развихрили масови детеубийства след ражданията на Мойсей и Исус Христос; как разни типове излизали от гроба или хвърчали из въздуха; как войниците събаряли с магия крепостни стени; как пророците виждали бъдещето и се сражавали с чудовища. Всичко това го имаше в Библията и беше вярно дума по дума — тъй казваше преподобният Крейг, тъй казваха родителите на Ричи, тъй казваше и самият той. Съвършено охотно би приел обяснението на Бил, само че го смущаваше логическата страна на въпроса.

— Но нали каза, че си се изплашил. Защо ще те плаши призракът на Джордж?

Бил надигна длан да избърше устата си. Ръката му леко трепереше.

— С-сигурно ми е съ-съ-ърдит. З-з-задето го у-би-би-иха. Аз бях ви-ххи-новен. Аз г-го пратих навън с кххо-о-о…

Не можеше да изрече думата, затова направи с ръка вълнисто движение из въздуха. Ричи кимна в знак, че е разбрал… ала не беше съгласен.

— Не ми се вярва — каза той. — Виж, да го беше гръмнал или да му беше забил нож в гърба, щеше да е друга работа. Или, да речем, даваш му да играе със заредения пищов на татко ви и той се застрелва. Обаче не е било пищов, а най-обикновено корабче. Не си искал нищо лошо; всъщност — Ричи вдигна пръст и с прокурорски жест го насочи към Бил — само си искал хлапето да се позабавлява, нали така?

Бил напрегна паметта си — напрегна я отчаяно. Казаното от Ричи за пръв път облекчаваше малко вината за смъртта на Джордж, която го гризеше от месеци насам, ала някакъв спокоен и твърд глас в душата му настояваше, че не му се полага облекчение. Виновен си, разбира се, безмилостно твърдеше гласът; ако не изцяло, то поне отчасти.

Инак откъде е изникнало онова студено място на канапето между баща ти и майка ти? Инак откъде накъде вече никой не обелва думица на вечеря? Сега само тракат вилици и ножове, докато накрая не издържаш и молиш да те ихх-хи-звинят, че трябва да станеш.

Сякаш самият той бе призрак, неясно видение, което говори и се движи, ала хората нито го чуват, нито го виждат — само смътно долавят присъствието му, без да го признават за реалност.

Не искаше да се приеме за виновен, но единственото друго обяснение за поведението на родителите му бе далеч по-страшно: че цялата им предишна грижа и обич към него е била само резултат от присъствието на Джордж, а след изчезването на Джордж не е останало нищичко… и всичко е станало случайно, без причина. Позволеше ли си да тръгне по този път, щеше да види как отпред веят вихрите на лудостта.

Затова той отново премисляше какво бе сторил, усетил, казал в деня, когато умря Джордж, и една част от душата му се надяваше думите на Ричи да се окажат верни, а друга част също тъй отчаяно се надяваше да ги опровергае. Едно поне бе сигурно — като по-голям брат не се смяташе за светец. Двамата с Джордж честичко се спречкваха, дори прекалено честичко. Сигурно и в онзи ден са се посбили, нали?

Не. Нямаше спречкване. Първо на първо, Бил все още беше изнемощял и нямаше сили да се кара сериозно с Джордж. Беше задрямал и сънуваше някаква

(костенурка)

смешна малка животинка, не помнеше точно каква, после се събуди и чу как навън почуква отминаващият дъжд, а Джордж печално мрънка в столовата. Бил го попита какво има. Джордж влезе и каза, че се мъчел да направи хартиено корабче както пише в „Книга за най-добрите забавления“, обаче все не излизало. Бил му заръча да донесе книгата. И докато седеше край Ричи на стъпалата пред Семинарията, той си спомни как блеснаха очите на Джорджи когато корабчето бе готово, и колко топло му стана на сърцето като видя, че Джорджи го мисли за голяма работа, пичага и половина, страхотен образ дето всичко може да направи. С две думи — чувствуваше се истински батко.

Корабчето бе убило Джордж, но Ричи имаше право — не беше като да даде на детето зареден пистолет. Бил не знаеше какво ще се случи. Нямаше начин да знае.

Той въздъхна дълбоко, треперливо и усети как нещо като камък — нещо, за чието присъствие не бе и подозирал — се отронва от гърдите му. Изведнъж се почувствува по-добре във всяко отношение.

Отвори уста да сподели с Ричи, ала вместо това се разрида.

Разтревоженият Ричи прегърна Бил през рамото (след като се увери с бърз поглед наоколо, че няма кой да гледа и да ги помисли за педеруги).

— Няма нищо — каза той. — Няма нищо, нали, Били? Хайде сега. Спри кранчето.

— Не их-ихх-хисках д-да го ухх-у-у-бият! — хлипаше Бил. — Н-Н-НЕ С-С-С-ХЪМ С-СИ И П-П-ПО-ХХХО-МИСЛЯЛ И-ЗЗЗЗ-О-ОБЩО!

— Божичко, Били, знам, че не си — каза Ричи. — Ако си искал да му светиш маслото, щеше да го бутнеш по стълбата или нещо подобно. — Той неумело погали Бил по рамото и го прегърна с всичка сила, после побърза да се отдръпне. — Хайде сега, стига си циврил, нали така? Ревеш като бебе.

Малко по малко Бил утихна. Все още го болеше, ала болката изглеждаше по-чиста, сякаш сам се бе