То

седмици доказателството все още лежеше тук.

— Всъщност не ти се иска да влизаш отдолу, нали? — запита Ричи. Гласът му звучеше почти умолително.

— Нъ-нъ-не — каза Бил, — но ще вляза.

И Ричи разбра с изтръпнало сърце, че той говори съвършено сериозно. Ония сиви пламъчета отново се разгаряха в очите на Бил. На лицето му бе застинало сериозно изражение, от което изглеждаше много по- възрастен. Струва ми се, че е решил наистина да го убие, ако още е тук, помисли Ричи. Да го убие, а сетне може би да му отреже главата, да я занесе на баща си и да каже: „Виж, ето кой уби Джорджи, а сега ще разговаряш ли пак с мен когато се прибираш вечер, ще ми разказваш ли как е минал денят и кой е загубил като сте хвърляли жребий за сутрешното кафе?“

— Бил… — започна той, но Бил вече не беше до него. Вървеше към десния край на верандата, откъдето навярно бе пропълзял Еди. Ричи трябваше да изтича подир него и едва не се препъна в детското велосипедче, захвърлено да ръждясва и бавно да потъва в земята сред бурените.

Когато го догони, Бил клечеше и надничаше под верандата. От тази страна нямаше решетка; някой скитник я бе изкъртил отдавна, за да подири убежище от януарски сняг, студен ноемврийски дъжд или лятна буря.

Усещайки сърцето си да тътне като барабан, Ричи приклекна до него. Под верандата нямаше нищо освен купища ланскилиста, пожълтели вестници и сенки. Прекалено много сенки.

— Бил — повтори той.

— К-к-какво?

Бил пак бе извадил бащиния си Валтер. Внимателно изтегли пълнителя от ръкохватката, след това измъкна от джоба си четири патрона. Зареди ги един по един. Ричи го гледаше като омагьосан, после се завъртя и пак надникна под верандата. Този път забеляза още нещо. Натрошено стъкло. Мътно проблесващи късчета стъкло. Болезнен спазъм стегна стомаха му. Не беше глупаво момче и разбираше, че това почти напълно потвърждава разказа на Еди. Парчетата стъкло върху прогнилата шума под верандата означаваха, че прозорецът е бил строшен отвътре. От мазето.

— К-какво? — отново запита Бил и се втренчи в Ричи. Лицето му беше бяло и навъсено. Гледайки това непреклонно лице, Ричи мислено развя бялото знаме.

— Нищо — каза той.

— И-ххи-идваш ли?

— Аха.

Двамата пропълзяха под верандата.

Обикновено Ричи харесваше дъха на гнили листа, ала в мириса тук долу нямаше нищо приятно. Усещаше под дланите и коленете си гъбестата, мека шума и имаше чувството, че е дебела три-четири педи. Изведнъж се запита какво ли ще прави, ако от листата изскочи ръка или лапа и се вкопчи в него.

Бил оглеждаше разбития прозорец. Стъклата се бяха пръснали на всички страни. Летвата, която делеше крилата на прозорчето, сега се търкаляше строшена на две под стъпалата на верандата. Горният край на рамката стърчеше напред като пречупена кост.

— Мама му стара, нещо го е цапардосало здравата — изпъхтя Ричи.

Бил кимна, опитвайки да надникне вътре. Ричи го избута с лакът, за да се провре до него. Мазето беше мрачно, пълно с неясни очертания на вехти сандъци и кутии. Подът му беше от утъпкана глина и също като листата излъчваше дъх на влага и плесен. Отляво стърчеше масивна пещ, от която се издигаха към ниския таван кръгли тръби. Зад нея, в дъното на мазето, Ричи зърна широка дъсчена преграда. Място за кон, бе първата мумисъл, но кой би държал кон в това гнусно мазе? После се досети, че в толкова стара къща пещта трябва да е работила с въглища, а не с нафта. Никой не си бе направил труда да преустрои отоплението, защото нямаше кандидати да живеят тук. Значи онова зад дъските беше отделение за въглища. Най-отдясно смътно се различаваха стъпала, водещи нагоре към партера.

Ненадейно Бил седна… прегърби се… и преди Ричи да повярва на очите си, краката на приятеля му хлътнаха през прозореца.

— Бил! — изсъска той. — За Бога, какво правиш? Веднага се махай оттам!

Бил не отговори. Пролази навътре по гръб, при което канадката му се набра нагоре и едно стърчащо парче стъкло едва не го поряза здравата по кръста. След секунда Ричи чу как гуменките му тупнаха на утъпкания глинен под.

— Да ти пикая на историите — отчаяно промърмори Ричи, гледайки квадратчето мрак, в което бе изчезнал приятелят му. — Бил, да не си полудял?

Отдолу долетя гласът на Бил:

— А-ако искаш, мо-о-ожеш да останеш г-горе, Ръ-ръ-ричи. Стой на стъ-стъ-стража.

Вместо да го послуша, Ричи бързо се превъртя по корем и пъхна крака през прозореца на мазето преди да го подведат нервите; надяваше се само да не се пореже на счупеното стъкло.

Нещо го стисна за краката. Ричи изпищя.

— А-а-аз с-съм — прошепна Бил и след миг Ричи стоеше до него в мазето, оправяйки ризата и якето си. — Т-ти кхха-а-кво с-си помисли?

— Рекох си, че е Торбалан — отвърна Ричи и се разсмя с треперлив глас.

— Т-ти иди да про-ххо-учиш натам, а п-пък аз ще о-о-т-ти-ти…

— А, без тия шибани номера — каза Ричи. С изненада откри, че сърцебиенето му буквално се чува в гласа, прави го начупен и неравен, ту по-висок, ту басов. — От теб не мърдам, Шеф Бил.

Най-напред тръгнаха към отделението за въглища. Бил вървеше начело, стиснал здраво пистолета, а Ричи го следваше само на крачка и се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно. Пред издадения дъсчен ъгъл на въглищното отделение Бил спря за миг, после изведнъж се хвърли напред, изпънал ръце за стрелба. Ричи стисна клепачи и се напрегна, готов да чуе гърмежа. Тишина. Той боязливо отвори очи.

— Съ-съ-само вхъ-ъ-ъглища — каза Бил и нервно се изкиска.

Ричи пристъпи до него и огледа помещението. Край стената в дъното все още имаше куп стари въглища, натрупани почти до тавана. Част от буците се бяха изтъркаляли по пода пред краката им. Камарата се чернееше като гарваново крило.

— Хайде… — започна Ричи, но не успя да довърши.

Вратата към мазето се блъсна с трясък в стената и отгоре долетя оскъден сноп дневна светлина.

Двете момчета изкрещяха.

Ричи чу ръмжене. Мощно ръмжене — като на звяр в клетка. Зърна как по стъпалата слизат мокасини. Над тях — избелели джинси, полюшващи се ръце…

Само че не бяха ръце… а лапи. Огромни, уродливи лапи.

— И-ххиз-качвай с-се по вхъ-ъг-лищата! — пронизително крещеше Бил, ала Ричи стоеше като вкаменен, защото изведнъж бе разбрал какво се задава към тях, за да ги убие в това мазе, вонящо на влажна пръст и разляно из ъглите евтино вино. Знаеше го, но трябваше да види. — Над к-к-камарата има про-ххо-о-зорец!

Лапите бяха обрасли с гъста кафява козина, жилава и извита като парчета тел; от пръстите стърчаха дебели нащърбени нокти. Сега Ричи зърна и долната част на копринено яке. Черно с оранжеви кантове — цветовете на Общинската гимназия.

— Бъ-бъ-бягай! — изкрещя Бил и го тласна с нечовешка сила.

Ричи се просна върху въглищата. Острите ръбове се впиха болезнено в гърдите му и го изтръгнаха от вцепенението. По ръцете му се свлече черна лавина. Отзад продължаваше да отеква безумното ръмжене.

Над съзнанието му падна булото на паниката.

Почти без да усеща какво върши, той се закатери по планината от въглища — напредваше, плъзгаше се надолу, пак се хвърляше напред и през цялото време пищеше. Зацапан с въглищен прах, прозорецът горе почти не пропускаше светлина. Беше затворен. Ричи сграбчи дръжката — от ония, дето се въртят — и напъна с цялата си тежест. Тя не помръдна. Ръмженето наближаваше.

Долу пистолетът изгърмя и звукът отекна оглушително из тясното помещение. В ноздрите на Ричи нахлу лютивият мирис на барутен дим. Потресението го накара да се поопомни и той осъзна, че върти в погрешна