То

Бевърли бавно поклати глава.

— Не мога да ти кажа, Кей. Колкото и да ми се иска.

Кей се позамисли, сетне кимна.

— Добре, разбирам. Какво ще правиш с Том като се прибереш от Мейн?

А Бев, която все по-дълбоко се съмняваше дали изобщо някога ще се върне от Дери, отвърна кратко:

— Най-напред ще дойда при теб и заедно ще решим. Съгласна?

— Безкрайно съгласна — рече Кей. — Обещаваш ли?

— Щом се върна, можеш да разчиташ на това — твърдо каза Бев и прегърна Кей с всичка сила.

С парите на Кей в джоба и обувките на Кей върху краката, Бев хвана автобуса за Милуоки, защото се боеше, че Том може да я дебне на летището. Кей я бе придружила до банката и автогарата, като през цялото време се мъчеше да я разубеди.

— На летището е тъпкано с охрана, скъпа — твърдеше тя. — Няма какво толкова да му се плашиш. Подгони ли те, трябва само да пищиш колкото ти глас държи, мама му стара.

Бевърли поклати глава.

— Изобщо не искам да го срещам. Така е най-сигурно.

Кей я изгледа лукаво.

— Боиш се да не те омае с приказки, нали?

Бевърли си спомни как седмината стояха сред потока, как счупеното шише от Кока-Кола в ръката на Стан хвърляше зеленикави отблясъци; спомни си острата болка докато стъклото разрязваше косо дланта й, спомни си как се хванаха в кръг и обещаха да се върнат, ако някога всичко започне отново… да се върнат и да го убият веднъж завинаги.

— Не — каза тя. — Този път нищо не би ме спряло. Но Том може да ме пребие независимо от охраната. Не знаеш какъв беше снощи, Кей.

— Достатъчно съм го гледала при други случаи — навъси се Кей. — Задник, маскиран като мъж.

— Беше луд — каза Бев. — И полицията може да не го удържи. Така е по-сигурно. Повярвай ми.

— Добре де — неохотно кимна Кей и леко развеселената Бев си помисли, че тя е разочарована: няма да има нито сблъсък, нито шумотевица.

— Побързай да осребриш чека — напомни Бевърли, — преди да се е сетил да замрази сметките. Непременно ще го направи.

— Знам — каза Кей. — Ама само да го стори, отивам при кучия син с конски камшик и ще си изкарам хилядарката в натура.

— Стой по-надалеч от него — рязко я прекъсна Бевърли. — Опасен е, Кей. Повярвай ми. Беше като… — От устните й бяха готови да се отронят думите като баща ми. Но тя ги преглътна и довърши: — Беше като дивак.

— Добре — съгласи се Кей. — Успокой се, скъпа. Бягай да изпълниш обещанието. И си помисли какво ще правиш след това.

— Ще си помисля — обеща Бев, но това бе лъжа. Имаше прекалено много теми за размисъл: какво бе станало през нейното единадесето лято, например. Или как учеше Ричи Тозиър да върти йо-йо. Или гласовете от мивката. И нещо, което бе видяла, нещо толкова ужасно, че дори докато прегръщаше Кей за сбогом край дългото сребристо туловище на бучащия автобус, съзнанието й не смееше да надникне натам.

А сега, докато самолетът се накланя настрани и започва дългото спускане към Бостън, мислите й пак се устремяват в онази посока… към Стан Юрис… към неподписаната пощенска картичка с кратко стихотворение… към гласовете… и към кратките секунди, през които бе застанала лице в лице с нещо може би безкрайно.

Тя се привежда към прозорчето, поглежда надолу и си мисли, че злото у Том е дребно и жалко в сравнение с онова зло, което я чака в Дери. Само едно я утешава донякъде — че ще срещне Бил Денброу… а някога едно единайсетгодишно момиче на име Бевърли Марш обичаше Бил Денброу. Тя си спомня пощенската картичка с чудесното стихотворение, спомня си и това, че някога знаеше кой го е написал. Вече не помни кой, не помни и какво точно бе стихотворението… но си мисли, че може да е написано от Бил. Да, може да е написано от Бил Денброу по прякор Пелтека.

Внезапно си спомня как се готвеше за сън вечерта след като Ричи и Бен я водиха на ония два филма. След първата си среща. Беше си направила майтап с Ричи на тая тема — по онова време майтапът бе нейна защита щом излезеше на улицата — но в дъното на душата си изпитваше удоволствие, вълнение и мъничко страх. Срещата наистина бе първа, макар че участвуваха две момчета вместо едно. Ричи й плати билета и тъй нататък — точно както се полага. А след това ги подгониха хулиганите… и тримата прекараха остатъка от следобеда в Пущинака… по някое време пристигна Бил Денброу с още едно момче, вече не помни името му, но помни как погледът на Бил срещна за миг очите й, как в този миг я разтърси електрическа тръпка… как се изчерви и пламна цяла, от глава до пети.

Спомня си как мислеше за всичко това докато навличаше нощницата и отиваше в банята да си измие лицето и зъбите. Спомня си как мислеше, че тази нощ няма да заспи до късно; бе преживяла толкова много събития… и трябваше хубаво да ги обмисли, защото момчетата изглеждаха добри, с тях можеше да се смее, да върши щуротии и дори може би мъничко да им вярва. А това би било чудесно. Би било… ех, би било направо вълшебно.

Мислейки за всичко това, тя взе изтривалката за лице, наведе се над мивката да я намокри и шепнещият

2.

глас долетя от канала:

— Помогни ми…

Стресната, Бевърли отскочи и изтърва сухата изтривалка на пода. Леко тръсна глава, като че искаше да се разсъни, после пак се наведе над мивката и любопитно надникна в канала. Банята беше в дъното на четиристайния им апартамент. От хола долитаха приглушено звуците на някакъв каубойски филм. Когато филмът свършеше, баща й щеше да превключи на друга програма за да гледа бейзбол или бокс и накрая щеше да заспи в креслото.

Тапетите в банята имаха отвратителни шарки — жаби и лилии. Под тях се издуваше неравната мазилка. На места тапетите бяха петносани от водни пръски, другаде направо се отлепваха. Ваната беше ръждива, тоалетната чиния — пукната. От порцелановата фасонка над мивката стърчеше гола 40-ватова крушка. Бевърли си спомняше — смътно — че някога около нея имаше стъклен глобус, но той се строши преди години и никой не си направи труда да го подмени. Подът беше покрит с толкова избелял линолеум, че цветът му си личеше само под мивката.

С две думи казано, банята не изглеждаше твърде приветлива, но Бевърли я ползуваше толкова отдавна, че не обръщаше внимание.

По мивката също беше зацапана с жълтеникави петна. Ръждива решетка пресичаше накръст петсантиметровия отвор на канала. Някога дупката имаше хромиран кант, но и той бе изчезнал преди години. Под кранчето със синя точка висеше на верижка вехта гумена запушалка. Отворът на канала беше катранено черен и когато се наведе над него, Бевърли за пръв път усети, че отдолу долита лек неприятен мирис — мирис на риба. Тя посбръчка нослето си от погнуса.

— Помогни ми…

Тя изохка. Наистина беше глас. Преди малко си бе помислила, че просто тръбите са избучали… или й се е причуло… след ония филми…

— Помогни ми, Бевърли…

Обливаха я ту горещи, ту студени вълни. Бе свалила ластичето и косатата се разливаше по раменете й като огнен водопад. Усещаше я как изтръпва от корен и се мъчи да настръхне.

Без сама да разбира какво върши, тя пак се наведе над мивката и изрече почти шепнешком:

— Хей! Има ли някой?

Гласът от мивката беше като на съвсем малко дете, което може би още се учи да говори. И макар че