То

която бе почнала да окапва още в първия курс на колежа.

Насмешката пукна сапунения мехур. Забеляза, че Ричи не носи очила и си помисли: Сигурно носи контактни лещи… както трябваше да се очаква. Мразеше ония черчевета. Вместо някогашните тениски и кадифени панталони беше облечен с изящен костюм, и то не какъв да е, а специална поръчка за около деветстотин долара.

Бевърли Марш (ако все още се казваше Марш) бе станала поразителна красавица. Вместо познатата конска опашка, косите й — почти толкова червеникави, колкото бяха някога и косите на Бил — се разливаха като мътно блестящ водопад по раменете на простичката бяла моряшка блузка. Под слабото осветление цветът им напомняше гаснеща жарава. Ала под слънчевите лъчи — дори в мрачен ден като днешния — навярно щяха да пламтят. И Бил неволно се запита какво ли би изпитал, ако зарови пръсти из тия къдрици. Най-старата история на света, кисело помисли той. Обичам жена си, но… какво изкушение.

Еди — невероятно, но факт — се бе поизточил и малко приличаше на Антъни Пъркинс. Преждевременни бръчки прорязваха лицето му (макар че в движенията изглеждаше по-млад от Ричи и Бен), а очилата без рамки го състаряваха още повече — с подобни очила човек можеше да си го представи като британски адвокат, който излиза пред съда за пледоария или прелиства документи по предстоящото дело. Беше подстриган късо и старомодно — подобни спортни прически се носеха в края на петдесетте и началото на шейсетте години. Дългото спортно сако на ярки карета сякаш бе грабнато в навалицата от последната разпродажба на фалирал магазин за конфекция… но часовникът на лявата му ръка беше „Патек Филип“, а върху малкия пръст на лявата блестеше пръстен с рубин. Камъкът изглеждаше ужасно грамаден и чудовищно претенциозен, тъй че нямаше начин да е фалшив.

Ала най-промененият беше Бен и докато се взираше в него, Бил усети как отново го грабва чувството за нереалност. Лицето си оставаше същото; косата, макар и прошарена, бе сресана на познатия път отдясно. Само че Бен беше отслабнал. Седеше удобно отпуснат на стола и изпод простичкото му кожено сако се подаваше карирана работна риза. На краката си имаше каубойски ботуши и джинси „Леви“, пристегнати с очуканата сребърна катарама на вехт кожен колан. Дрехите прилепваха по стройното му тяло с тънка талия и тесни бедра. На китката му висеше масивна верижка — не злато, а обикновена мед. Отслабнал е, помисли Бил. Бледа сянка от спомена, както се казва… Нашият Бен да отслабне. Какво ли не става по тоя свят.

Между шестимата настана миг на неописуемо мълчание. Това бе един от най-странните мигове в живота на Бил Денброу. Стан не бе дошъл, ала все пак сред тях имаше и седми участник. Тук, в уединеното ресторантско сепаре, Бил долови незнайното присъствие с такава сила, че то сякаш се материализира — но не като скелет в бял саван с коса на рамо. То беше бялото петно върху картата на годините от 1958 до 1985, зоната, която някой пътешественик би нарекъл Великото неизвестно. Бил се запита какво ли се крие там. Бевърли Марш с къса поличка над стройните девичи бедра, Бевърли Марш с права и сресана на път коса? Ричи Тозиър с две големи значки: отляво СПРЕТЕ ВОЙНАТА, отдясно — ВЪН ЗАПАСНЯЦИТЕ ОТ СТУДЕНТСКИЯ ГРАД? Бен Ханском с жълта пластмасова каска, седнал в брезентовата кабина на грамаден булдозер — гол до кръста, с провиснало над колана шкембе, което се топи ден подир ден? А дали пък седмият гост не е негър? Не, не го бъркайте с прочутите певци и проповедници — не е от тях този момък, той носи простички бели ризи и светлокафяви панталони от магазините за конфекция, посещава библиотекарски курсове в Мейнския университет, пише курсови работи за произхода на бележките под линия и предимствата на издателските индекси при каталожната номерация, докато навън крачат демонстранти и Фил Окс пее: „Ричард Никсън, намери си друга страна, тук не те щем“, а нейде далече мъжете умират с раздрани кореми заради села, чиито имена не могат да произнесат; седи, прилежно сведен над ръкописа (Бил го вижда), отвън косо падат лъчите на бледото зимно слънце и в тях лицето на младежа е сериозно, замислено, защото той знае, че от всички човешки професии библиотекарството стои най-близо до тесничката седалка на валяка, наречен Вечност. Той ли е седмият? Или един друг младеж, който съзерцава в огледалото как челото му става все по-високо, който гледа кичури рижава коса сред зъбите на гребена, който се взира в отражението на камара университетски тетрадки, съдържащи току-що завършения калпав ръкопис на роман със заглавие „Джоана“, без да знае, че след година романът ще бъде отпечатан?

Донякъде… точно така… нищо подобно.

Всъщност нямаше значение. Седмият беше тук, в този миг всички го усетиха… и може би разбраха по- ясно страховитата мощ на онова, което отново ги сбираше. То е живо, помисли Бил, изтръпнал от студ под дрехите си. Окото на тритона, опашката на дракона, Десницата на славата… както и да го наречем, То пак е тук, в Дери. То.

И внезапно усети, че То е седмият гост; че То и времето са някак взаимозаменяеми, че То може да надене техните лица, както надява лицата на хиляди други, които е ужасявало и убивало… и кой знае защо, най-страшна бе тъкмо мисълта, че То може да се превърне в тях. Каква част от себе си сме изоставили в този град? — запита се той с внезапно бликнал ужас. Каква част от нас изобщо не е напуснала каналите и подземията, където живееше То… където се хранеше? Затова ли забравихме? Защото част от нас просто не е имала бъдеще, не е пораснала, не е напуснала Дери. Затова ли?

Не откри отговор в лицата на другите… там само се отразяваше собственият му въпрос.

Мислите се зараждат и прелитат за секунди, за хилядни от секундата, създавайки свои собствени коловози из времето, и всичко това мина през съзнанието на Бил Денброу за не повече от пет секунди.

После Ричи Тозиър, както си беше подпрян на стената, отново се ухили и изтърси:

— Леле Божичко, я го вижте — Бил Денброу взел, че лъснал кубето. С паркетин ли го мажеш, Шеф Бил?

А Бил, без ни най-малка представа какво ще отвърне, отвори уста и чу собствения си глас:

— Абе, Мръсна уста, да ти го начукам и на теб, и на коня ти.

Настана миг тишина… после дружен смях разтърси сепарето. Бил изтича напред, започна да се здрависва и макар че го изпълваше необясним ужас, той усети и нещо приятно: най-сетне си беше у дома.

3. Бен Ханском измършавява

Майк Хенлън поръча напитките и сякаш за да компенсират предишното мълчание, всички се разбъбриха едновременно. Оказа се, че Бевърли Марш вече е станала Бевърли Рогън. Имала си чудесен мъж в Чикаго, който не само преобразил целия й живот, но и като по вълшебство превърнал простичките шивашки навици на своята съпруга в блестящ моделиерски талант. Еди Каспбрак притежавал компания за лимузини под наем в Ню Йорк. „Де да знам, жена ми може тъкмо в момента да сваля Ал Пачино“ — кротичко се усмихна той и сепарето пак гръмна от смях.

Всички знаеха с какво се занимават Бил и Бен, но Бил имаше странното чувство, че съвсем доскоро не са свързвали имената им — на архитекта и писателя — със спомена за приятели от детинство. Бевърли носеше в чантичката си евтини издания на „Джоана“ и „Черните бързеи“ и го помоли за автограф. Докато надписваше книгите, Бил забеляза, че и двете са чисто новички, навярно закупени от аерогарата на слизане от самолета.

Все в същия дух Ричи разправи на Бен колко се е възхищавал от сградата на Би-Би-Си в Лондон… ала в очите му трептеше озадачено пламъче, сякаш още не можеше да свърже оная сграда със стоящия пред него мъж… или със сериозното шишкаво момче, което ги бе научило как да наводнят половината Пущинак с няколко крадени дъски и ръждива врата от автомобил.

Ричи работел като дискожокер в Калифорния. Похвали се, че го наричали Човекът с Хилядата Гласове и Бил жално изстена:

— Боже мой, Ричи, всичките ти Гласове бяха отвратителни!

— Не ще ме подкупите с ласкателства, благородни сър — високомерно заяви Ричи.

Бевърли го попита дали сега носи контактни лещи, а Ричи отвърна със страшен шепот:

— Я ела насам, маценце. Гледай ме право в очите.

Бевърли пристъпи към него и весело възкликна, когато Ричи леко килна глава, за да й покаже ръбовете