Мелън. Страдаше от тежки пристъпи на астма…
Ръката на Еди крадешком пропълзя да докосне инхалатора.
— Случи се на 21 юли миналото лято, през последната вечер на фестивала, наречен Дни на Канала — нещо като тържество… един вид…
— Местен ритуал — глухо изрече Бил.
Дългите му пръсти бавно масажираха слепоочията и за останалите не бе трудно да се досетят, че мисли за братчето си Джордж… Джордж, който по всяка вероятност бе сложил начало на някогашните ужаси.
— Ритуал — спокойно повтори Майк. — Да.
И той разказа набързо за тъжната участ на Ейдриън Мелън, гледайки с неохота как очите им стават все по-широки и по-широки. Разказа им какво е описано в „Дери нюз“ и какво е премълчано… включително показанията на Дон Хагарти и Кристофър Ънуин за някакъв клоун, който дебнел под моста досущ като трола от старата детска приказка… и според Хагарти представлявал нещо средно между Роналд Макдоналд и Бозо.
— Той е бил — дрезгаво прошепна Бен. — Онзи скапан, гаден Пениуайз.
— Има и още нещо — каза Майк, без да откъсва очи от Бил. — Един от участниците в разследването… всъщност полицаят, който измъкна Ейдриън Мелън от канала… се казва Харолд Гарднър.
— Исусе Христе! — възкликна Бил с немощен, пресеклив глас.
— Бил? — Бевърли се озърна и го хвана за рамото. Гласът й трепереше от изненада и тревога. — Бил, какво ти е?
— По наше време Харолд трябва да е бил около петгодишен — каза Бил. Смаяният му поглед диреше потвърждение по лицето на Майк.
— Да.
— Какво има, Бил? — запита Ричи.
— Х-х-харолд Гарднър е с-син на Дейв Гарднър — обясни Бил. — Когато у-убиха Джордж, Дейв живееше на нашата улица. Той пръв стигна до Джъ-джъ… до брат ми и го донесе у дома, увит в одеяло.
Всички седяха мълчаливо, нямаха какво да кажат. Бевърли плъзна длан пред очите си.
— Май всичко си пасва, нали? — каза най-сетне Майк.
— Да — тихо потвърди Бил. — Всичко си пасва.
— Както вече казах, дълги години ви държах под око — продължи Майк, — но едва тогава взех да разбирам защо го правя, с каква реална и конкретна цел. И все пак изчаквах, исках да видя как ще се развият събитията. Разбирате ли, усещах, че трябва да бъда абсолютно уверен, преди… да объркам живота ви. Не деветдесет, или даже деветдесет и пет на сто. Само стопроцентова гаранция ми вършеше работа. През декември миналата година в Мемориал парк откриха трупа на осемгодишния Стивън Джонсън. Също като Ейдриън Мелън, детето е било жестоко обезобразено малко преди или малко след смъртта си, но има вероятност да е умряло просто от страх.
— А следи от сексуално насилие? — запита Еди.
— Не. Просто беше обезобразено.
— Колко са общо? — запита Еди с вид на човек, който изобщо не желае да чуе отговора.
— Зле е — каза Майк.
— Колко? — повтори Бил.
— Девет. Засега.
— Не може да бъде! — провикна се Бевърли. — Щеше да пише във вестниците… щяха да ги показват по телевизията! Когато онзи смахнат полицай застреля жените в Касъл Рок… когато избиваха деца в Атланта…
— Да — каза Майк. — Дълго размислях за това. Наистина, убийствата в Атланта са най-близки по дух до тукашните събития и Бев има право: онова беше сензация от национален мащаб. В известен смисъл тъкмо това сравнение ме плаши най-много. Девет убити деца… тук трябваше да е тъпкано с телевизионни екипи, шантави екстрасенси, репортери от „Атлантик монтли“ и „Ролинг стоун“… с две думи — пълен журналистически цирк.
— Но не е така — каза Бил.
— Да — кимна Майк, — не е. О, писаха в неделното приложение на портландския седмичник „Телеграм“. За последните две престъпления имаше статия и в бостънския „Глоуб“. През февруари бостънската телевизионна програма „Добър ден!“ имаше предаване за неразгаданите убийства и един от поканените специалисти спомена мимоходом за Дери… но не личеше да знае, че е имало подобни серии от убийства през 1957–58 и 1929–30. Разбира се, за мълчанието има и други, очевидни причини. Атланта, Ню Йорк, Чикаго, Детройт — това са все големи журналистически центрове и стане ли нещо там, вдига се олелия. А в Дери и радиостанция няма, ако не се брои малкият УКВ предавател в гимназията. В сравнение с нас, Бангор е журналистически рай.
— Е, имате си „Дери нюз“ — подметна Еди и всички се разсмяха.
— Знаете обаче, че в днешния свят разстоянията нямат значение. Радиото и телевизията са оплели цялата страна. Рано или късно, сензацията трябваше да избухне в национален мащаб. Но не избухна. И мисля, че причината е една: То не желае.
— То — промърмори Бил, сякаш сам на себе си.
— То — потвърди Майк. — Щом ще го наричаме някак, поне да е както преди. Знаете ли, напоследък си мисля, че То е тук отдавна… каквото и да представлява… че То е станало част от Дери, свързана неразделно с градчето — като Водонапорната кула, като Канала, като Баси парк или библиотеката. Обаче не е част от външността, разбирате ли? Може някога да е било така, но сега е… вътре. Някак е проникнало в душата на градчето. Само така мога да разбера всички ужасни събития, които са ставали тук — както трудно обяснимите, така и съвсем необяснимите. През 1930 година избухнал пожар в негърски увеселителен клуб, наречен „Черното петно“. Година преди това банда тъпоумни разбойници от времето на Депресията били избити на Канал стрийт посред бял ден.
— Бандата на Брадли — уточни Бил. — Имали са престрелка с агенти на ФБР, нали?
— Тъй казват историческите книги, но не е съвсем точно. Доколкото успях да открия — и какво ли не бих дал, за да се окаже невярно, защото обичам този град — седемчленната банда на Брадли всъщност била опушкана от почтените граждани на Дери. Някой път ще ви разправя историята. През 1906 година стоманолеярната на Кичънър избухнала по време на великденския лов на яйца. Същата година имало поредица от ужасяващо жестоки убийства на животни и следите в крайна сметка довели до Андрю Рулин (днес внукът на брат му владее множество ферми край града). По всяка вероятност Андрю бил пребит до смърт от тримата помощник-шерифи, които трябвало да го арестуват. Нито един от тях не бил изправен пред съда.
Майк Хенлън извади от вътрешния си джоб малък бележник, запрелиства го и продължи да говори, без да надига глава.
— През 1877 година на територията на общината е имало четирима линчувани. Един от тия, които намазали въжето, бил пасторът на Методистката църква — твърди се, че удавил и четирите си деца във ваната като котета, после пръснал черепа на жена си. Сложил пушката в ръцете й, за да прилича на самоубийство, обаче никой не му повярвал. Предната година в една колиба край Кендъскиг били намерени труповете на четирима дървари, буквално накълцани на парчета. Изчезнали деца, даже цели семейства — за тия неща се споменава в откъси от стари дневници… а в официалните документи не срещаме нито дума. Мога да продължа още и още, но навярно вече схващате.
— Да, схващаме — каза Бен. — Нека става каквото ще, стига само да не се разчуе.
Майк затвори бележника, прибра го и мрачно огледа приятелите си.
— Ако не бях библиотекар, а застрахователен агент, навярно щях да ви представя диаграма. От нея би проличало невероятно високото ниво на всички най-жестоки престъпления, включително изнасилвания, кръвосмешения, обири, кражби на коли, пребити съпруги, деца и просто случайни минувачи. В Тексас има един неголям град, където нивото на престъпленията е далеч по-ниско от средностатистическите данни за страната. Необичайното добродушие на местните жители се дължало на питейната вода — в нея имало някакви природни успокояващи примеси. Тук става точно обратното. Даже в най-обикновена година Дери не е приятно място за живеене. Но веднъж на всеки двайсет и седем години — макар че цикълът никога не е
