То

съвсем точен — насилието бясно излита нагоре… и този факт никога не е бил национална сензация.

— Искаш да кажеш, че градчето е болно от рак — обади се Бевърли.

— Нищо подобно. Ако не се лекува, ракът неминуемо води до смърт. Дери не умира; напротив, процъфтява… разбира се, скромно, потайничко, без сензации. Обикновено преуспяващо градче в един рядко населен щат, където прекалено често стават неприятни неща… а на всеки четвърт век се падат и по няколко чудовищни събития.

— И от самото начало ли е така? — запита Бен.

Майк кимна.

— От самото начало. През 1715–16, после от 1740 до 1743 — лошо време трябва да е било — после 1769–70 и тъй нататък. Чак до ден-днешен. Имам чувството, че става все по-зле, може би защото при всеки нов цикъл в Дери има повече хора, а може би и по друга причина. Но през 1958 година цикълът сякаш свършва преждевременно. По наша заслуга.

Бил Денброу се приведе напред и очите му пламнаха.

— Наистина? Сигурен ли си?

— Да — каза Майк. — Всички други цикли достигат максимума си някъде през септември и после бързо приключват. Обикновено към Коледа животът вече е що-годе нормален… Най-много да се провлачи до Великден. С други думи, веднъж на всеки двайсет и седем години настъпват лоши периоди, траещи от четиринайсет до двайсет месеца. Но мрачният период, започнал с убийството на брат ти през октомври 1957, свършва внезапно през август 1958.

— Защо? — рязко запита Еди. Дишаше тежко, мъчително; Бил долови познатото тъничко свистене в дъха му и разбра, че не след дълго Еди ще се вкопчи в дробосмукачката. — Какво сме направили?

Въпросът увисна във въздуха. Майк се позамисли… сетне тръсна глава.

— Ще си спомните — каза той. — Малко по малко ще си спомните.

— Ами ако не си спомним? — запита Бен.

— Тогава Господ да ни е на помощ.

— Девет убити деца за една година — промълви Рич. — Исусе!

— Лайза Албрехт и Стивън Джонсън в края на 1984 — каза Майк. — През февруари изчезна Денис Торио. Ученик от гимназията. Към средата на март намериха тялото му в Пущинака. Обезобразено. Наблизо лежеше това.

Той извади снимка от вътрешния си джоб, където бе прибрал бележника. Фотографията тръгна от ръка на ръка. Бевърли и Еди я огледаха с недоумение, но Ричи Тозиър реагира незабавно. Изтърва снимката, сякаш беше нажежена.

— Господи! Господи, Майк!

Той изправи глава и огледа останалите с разширени, потресени очи. След малко вдигна снимката и я подаде на Бил.

Бил се взря в нея и усети как целият свят наоколо бавно потъва в трептяща сива пелена. За миг очакваше да припадне. Чу стон и разбра, че е излетял от собственото му гърло. Изпусна снимката.

— Какво има? — долетя до слуха му гласът на Бевърли. — Какво означава това, Бил?

Той мълча, докато намери сили да избъбри:

— Ученическата снимка на брат ми. На Джъ-джорджи. Снимката от неговия албум. Оная, която се раздвижи. И ми намигна.

Фотографията отново обиколи масата, а Бил седеше като вкаменен и гледаше в пустотата. Беше преснимана. На бял фон лежеше омачкана ученическа снимка — широко усмихнатите устни разкриваха две щърби дупки, в които никога нямаше да пораснат нови зъби (освен ако растат и в ковчега, помисли Бил и потрепера). На ръба, под снимката на Джордж, личаха думите УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.

— Тази година ли е намерена? — запита Бевърли. Майк кимна и тя се обърна към Бил. — Кога я видя за последен път, Бил?

Той облиза устни, помъчи се да заговори. От гърлото му не излиташе нито звук. Опита пак. Чуваше в главата си ехото на думите, разбираше, че заекването се връща, бореше се с него, бореше се с ужаса.

— Не съм виждал тази снимка от 1958 година. От пролетта след като умря Джордж. Когато поисках да я покажа на Ричи, беше и-изчезнала.

Раздаде се гръмко хриптене и всички стреснато завъртяха глави. Еди смутено остави инхалатора на масата.

— Еди Каспбрак пали двигателя! — весело се провикна Ричи и изведнъж от устата му прозвуча зловещо познатия Глас на Коментатора от кинопрегледите. — Днес в Дери целият град се събра да гледа Парада на Астматиците и звездата на събитието бе нашият славен Ед Сополивеца, известен в цяла Нова Англия под името…

Внезапно той млъкна и бавно вдигна ръка, сякаш искаше да закрие очите си, а Бил помисли: Не… не е това. Не да закрие очи, а да побутне очилата. Очилата, които отдавна не съществуват. О, Господи Исусе, какво става тук?

— Извинявай, Еди — каза Рич. — Беше жестоко. Не знам какво ме прихвана.

И той се огледа с недоумение.

Сред тишината прозвуча гласът на Майк Хенлън:

— След като откриха трупа на Стивън Джонсън, си дадох обещание, че ако се случи още нещо — ако има още един ясен случай — ще ви се обадя. Но в крайна сметка изчаках още два месеца. Бях като хипнотизиран от станалото, от неговата преднамереност… даже целенасоченост. Снимката на Джордж бе намерена край едно паднало дърво, само на три метра от трупа на Торио. Не беше скрита; напротив. Сякаш убиецът е искал да я открият. И съм сигурен, че е точно така.

— Как се добра до тая фотография, Майк? — запита Бен. — Тя е от полицейските архиви, нали?

— Да, оттам е. Имам един познат в полицейското управление, който гледа да си докара нещичко извънредно. Плащам му по двайсет долара месечно — повече не мога да си позволя. Той пък ме затрупва със сведения… Четири дни след Торио бе открит трупът на Доун Рой. В парка Маккарън. Тринайсетгодишен. Обезглавен… Тази година, двайсет и трети април. Адам Теро. Шестнайсетгодишен. Обявен за изчезнал, когато не се прибрал у дома след репетиция на ученическия оркестър. На следващия ден открит край пътеката през парковата зона в района на Западния булевард. Също обезглавен… Шести май. Фредерик Кауън. Две годинки и половина. Удавен в тоалетната чиния у дома си.

— О, Майк! — възкликна Бевърли.

— Да, ужасно е — прекъсна я той почти гневно. — Мислиш ли, че не знам?

— Полицията не допуска ли, че може да става дума за… за някакъв нещастен случай? — запита Бев.

Майк поклати глава.

— Майката простирала пране в задния двор. Чула звуци от борба… чула сина си да пищи. Хукнала презглава. Разказва, че докато тичала по стълбите към втория етаж, чула непрекъснатото бучене на казанчето… и нечий смях. Според нея гласът бил човешки.

— И нищо ли не е видяла? — запита Еди.

— Видяла сина си — тихо каза Майк. — С прекършен гръбнак и счупен череп. Стъклената кабинка на душа била разбита. Навсякъде било опръскано с кръв. Майката сега е в Бангорската психиатрична клиника. Моят… моят полицейски източник твърди, че е напълно обезумяла.

— Нищо чудно след тая шибана гледка — дрезгаво промълви Ричи. — Дайте една цигара.

Бевърли му подаде. Рич я запали с треперещи ръце.

— Според полицейската версия убиецът е влязъл през предната врата, докато майката простирала пране в задния двор. Предполага се, че когато тя хукнала по стълбите, той е скочил през прозореца на банята в същия двор и веднага изчезнал. Но сами знаете какви са тия прозорчета — и седемгодишно дете едва ще се провре. А височината е седем метра и вътрешното дворче е покрито с калдаръм. Радмейкър не обича да приказва на тая тема, пък и никой от пресата не го е подхващал с по-сериозни въпроси.