— А какво стана с треньора? — запита Еди. — Имаше ли надбягване.
И той опипа инхалатора, сякаш мисълта за бягане беше пряко свързана с астмата.
— О, имаше — каза Бен. — Двеста и четиристотин метра. Дотогава бях смъкнал трийсетина килограма и пораснах с пет сантиметра, тъй че останалото тегло си пасна на място. Още в първия ден на квалификациите всички ми гълтаха праха и на двете дистанции. После отидох при треньора, който беше готов газ да пикае от яд и му рекох: „Май ви е време да зарежете тая работа и да се захващате с царевицата. Кога потегляте за Канзас?“ Отначало той не продума — просто ме просна по гръб с един як тупаник. Заяви, че не щял в отбора си устато копеле като мен. „Няма да вляза в тоя отбор, та ако ще сам президентът Кенеди да ме моли — рекох аз, бършейки кръвта от устата си. — В крайна сметка ми направихте услуга, тъй че не държа да си устоите на думата… но случи ли ви се да хапнете варена царевица, спомняйте си за мене.“
Бен се поусмихна… ала в усмивката нямаше нито веселие, нито носталгия.
— Той каза, че ако не изчезна незабавно, ще ме бие до посиране. Точно така се изрази. Всички ни гледаха, включително и момчетата, които бях надбягал. Идеше им да потънат вдън земя. Но аз само рекох: „Ето какво ще ви кажа, треньоре. Един тупаник имате гратис, защото не умеете да губите и сте много стар за превъзпитание. Обаче пипнете ли ме с пръст още веднъж, ще се погрижа да останете без работа. Не знам дали ще успея, но мога да си направя труда. Смъкнах килограмите, значи имам право на малко достоинство и спокойствие. За такива неща се воюва.“
Бил се обади:
— Звучи великолепно, Бен… но писателят в душата ми не вярва някакво си хлапе да е говорило с подобни изрази.
Бен кимна със същата странна усмивка.
— И аз не вярвам, ако хлапето не е минало през нашите изпитания. Но казах точно това… и не се шегувах.
Бил се позамисли, после кимна.
— Прав си.
— Треньорът стоеше с ръце на кръста — продължи Бен. — Отвори уста и пак я затвори. Всички мълчаха. Тръгнах си и повече нямах вземане-даване с треньора Уудли. Когато си получих свидетелството за първата гимназиална година, в графата за физкултура беше натракано на машина „освободен“ и отдясно се мъдреше неговият подпис.
— Значи му натри носа! — провикна се Ричи и разтърси над главата си здраво стиснати ръце. — Голяма си работа, Бен!
Бен поклати глава.
— По-скоро натрих носа на част от самия себе си. Навярно всичко започна от треньора… но само мисълта за вас, момчета, ме накара да повярвам, че ще успея. И успях. — Той небрежно сви рамене, но Бил като че зърна ситни капчици пот в коренчетата на косата му. — Край на изповедите. И май няма да се откажа от още една бира. Пресъхна ми гърлото от приказки.
Майк повика сервитьорката.
Шестимата си поръчаха по още едно и в очакване на напитките се разбъбриха за дреболии. Бил гледаше как мехурчетата пълзят по стените на халбата му. Насмешливо и в същото време тревожно осъзна, че се надява още някой да подхване разказ за отминалите години — Бевърли да им разправи какъв чудесен съпруг си е намерила (дори да е ужасно скучен, каквито са повечето чудесни съпрузи), Ричи Тозиър да се раздрънка за весели случки пред микрофона, Еди Каспбрак да опише как изглежда отблизо Теди Кенеди, какви бакшиши дава Робърт Редфорд… или да обясни защо не е успял да се отърве от инхалатора, докато Бен е смъквал излишните килограми.
И сякаш чул молбата му, Еди Каспбрак заговори. Но не за облика на Тед Кенеди, не за бакшишите на Робърт Редфорд, дори не за безпомощната си привързаност към машинката, наречена някога от Ричи „дробосмукачката на Еди“. Той запита Майк кога е умрял Стан Юрис.
— По-миналата вечер. След като му се обадих по телефона.
— Имало ли е нещо общо с… с това, за което сме тук?
— Бих могъл да изклинча от въпроса и да кажа, че никой не знае, щом не е оставил бележка — отвърна Майк. — Но нещастието е станало веднага след разговора, тъй че изводите са ясни.
— Самоубил се е, нали? — глухо изрече Бевърли. — О, Господи… горкият Стан.
Останалите гледаха Майк, който допи бирата си и каза:
— Да, самоубил се е. Доколкото разбрах, малко след разговора ни отишъл да напълни ваната, влязъл в нея и си прерязал вените.
Бил се огледа и изведнъж масата му се стори обградена от бледи, потресени лица — без тела, само кръгли бели лица. Като бели балони, лунни балони, довеяни насам от ехото на едно старо обещание, което би трябвало отдавна да е заглъхнало.
— Как узна? — запита Ричи. — Имаше ли го в тукашните вестници?
— Не. Отдавна съм се абонирал за вестници от местата, където живеете. Държах ви под око през всичките тия години.
— Великият надзирател — кисело промърмори Ричи. — Благодаря, Майк.
— Това ми беше работата — простичко отвърна Майк.
— Горкият Стан — повтори Бевърли. Изглеждаше зашеметена, неспособна да повярва. — А някога беше толкова храбър. Толкова… решителен…
— Хората се променят — каза Еди.
— Дали? — усъмни се Бил. — Стан беше… — Той размърда длани по масата, търсейки подходящите думи. — Беше човек на реда. Човек, който непременно си разделя книгите в библиотеката по жанрове… а после подрежда всеки раздел по азбучен ред. Сещам се какво каза веднъж — поне засега не помня къде бяхме и какво правехме, но мисля, че беше към края на цялата история. Каза, че може да изтърпи страха, но не понася да е мръсен. И според мен в това е целият Стан. Може би се е прекършил след обаждането на Майк. Виждал е само два пътя: да живее мръсен или да умре чист. Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто… просто закостеняват.
За миг всички затихнаха, после Ричи каза:
— Добре, Майк. Какво става в Дери? Разправяй.
— Мога да ви разкажа нещичко — въздъхна Майк. — Например какво става в момента… или да ви разкрия какви сте били. Но не мога да ви разкажа всичко за лятото на 1958, пък и не вярвам да се наложи. Рано или късно ще си припомните сами. А освен това мисля, че ако разкажа прекалено много преди съзнанието ви да е укрепнало за спомените, може да ви сполети…
— Онова, което се случи на Стан? — тихо запита Бен.
Майк кимна.
— Да. Точно от това се боя.
— Щом е тъй, разкажи ни каквото можеш, Майк — предложи Бил.
— Добре — рече Майк. — Ще ви разкажа.
