То

дълбокомислен интерес, като археолози сред древни египетски руини: тухли, тигли, късове желязо с ръждиви болтове по тях, стъклария, шишета с неописуема мътилка, воняща по-гнусно от най-гадната отрова на света. И нейде там, в каменната кариера край бунището, се бе случило нещо лошо, ала още не можеше да си спомни какво точно. Помнеше само името Патрик Хумболт и че цялата история имаше нещо общо с хладилник. А някаква птица… някаква птица бе преследвала Майк Хенлън. Каква?…

Той тръсна глава. Откъси. Плява, литнала по вятъра. Нищо повече.

Сега полето бе изчезнало заедно с останките от стоманолеярната. Внезапно Бил си припомни грамадния комин. Облицован с тухли, почернели към края от сажди и дим, коминът се валяше сред високата трева като парче от великанска лула. Спомни си как успяха да се изкатерят отгоре и тръгнаха напред с разперени ръце като въжеиграчи. Смееха се… Пак тръсна глава, сякаш за да прогони като мираж гледката на търговския център — групичка грозновати сгради с десетки крещящи надписи: СИЪРС… ДЖ. С. ПЕНИ… ПРИ УУЛУЪРТ… ВИДЕОКАСЕТИ… ЗАКУСВАЛНЯ ЙОРК… КНИЖАРНИЦА УОЛДЪН… Паркинги и отклонения към тях. Гледката не изчезваше, защото не беше мираж. Изчезнала бе стоманолеярната на Кичънър и буренясалото поле около руините. Търговският център беше реалност. Спомените си оставаха спомени.

И все пак нещо не му даваше да повярва в това.

— Ето, че пристигнахме, мистър — обади се шофьорът. Таксито свърна към паркинга пред сграда, напомняща грамадна пластмасова пагода. — Закъсняхме мъничко, ама по-добре късно, отколкото никога, нали тъй?

— Съвършено вярно — каза Бил и му подаде пет долара. — Задръжте рестото.

— Брей, мама му стара! — провикна се шофьорът. — Ако пак ви потрябва кола, звънете направо в „Жълтото такси“ и търсете Дейв. Всички ме знаят на малко име.

— Ще питам за най-религиозния — усмихна се Бил. — Дето вече си е подбрал парцела в Маунт хоуп.

Дейв се разсмя.

— Е, така няма да ме сбъркат. Приятен ден, мистър.

— И на теб, Дейв.

Бил постоя под лекия дъждец, гледайки след отминаващото такси. Чак сега осъзна, че бе пропуснал да зададе на шофьора още един въпрос… или пък нарочно го бе избягнал.

Не бе запитал Дейв харесва ли му да живее в Дери.

Бил Денброу рязко се завъртя и влезе в „Ориенталски нефрит“. Във фоайето Майк Хенлън седеше на плетено кресло с огромна разперена облегалка. Той скочи на крака и Бил усети как го залива… как го пронизва дълбокото чувство за нереалност. Раздвоението се завръщаше, само че този път беше много, много по-жестоко.

Спомняше си стройно и пъргаво черно момче, високо метър и петдесет и седем. Сега виждаше мъж, висок към метър и седемдесет. Мършав. Дрехите му висяха като на закачалка. А бръчките по лицето му подсказваха, че отдавна е отминал четиридесетте и навлиза в сянката на старостта.

Потресението навярно се бе изписало по лицето му, защото Майк спокойно каза:

— Знам как изглеждам.

Бил се изчерви.

— Не е чак толкова зле, Майк, просто те помнех като хлапе. Нищо повече.

— Нищо ли?

— Изглеждаш поизморен.

— И наистина съм поизморен — каза Майк, — но ще издържа някак. Надявам се.

После той се усмихна и лицето му грейна. Сега Бил отново съзря момчето, с което дружеше преди двайсет и седем години. Както старата дървена Общинска болница бе потънала в сянката на модерните сгради от бетон и стъкло, тъй и някогашното момче се криеше под неизбежните белези на възрастта. В челото му се впиваха бръчки, дълбоки бразди слизаха от крайчетата на устните към брадичката, косата му беше прошарена над слепоочията. Но прежният приятел на Бил все още си беше на мястото — също като обкръжената, притисната болница.

Майк протегна ръка.

— Добре дошъл в Дери, Шеф Бил.

Вместо да протегне ръка на свой ред, Бил го прегърна. Майк го стисна с все сила и той усети по рамото и шията си допира на острата, къдрава коса.

— Каквото и да е станало, Майк, ще се справим — каза Бил. Чуваше собствения си глас, изтънял от напиращите сълзи, ала не се срамуваше. — Вече го бихме веднъж, значи можем п-пак да го би-би- бием.

Без да го пуска, Майк се отдръпна на една ръка разстояние; продължаваше да се усмихва, но блясъкът в очите му едва ли беше само от това. Той извади кърпичка и ги избърса.

— Че как иначе, Бил. Ха на бас.

— Бихте ли ме последвали, джентълмени? — запита управителката, усмихната азиатка в нежно розово кимоно, на което се премяташе грамаден дракон с навита люспеста опашка. Черната й коса беше събрана на висок кок, прикрепен с гребени от слонова кост.

— Знам пътя, Роза — каза Майк.

— Добре, мистър Хенлън. — Тя се усмихна на двамата. — Мисля, че виждам добра среща на стари приятели.

— И аз така мисля — каза Майк. — Насам, Бил.

По сумрачен коридор минаха зад общия ресторант и отпред се появи врата със завеса от мъниста.

— Ами другите… — започна Бил.

— Вече всички са тук — каза Майк. — Всички, които могат да дойдат.

За миг Бил се поколеба пред вратата, обзет от внезапен страх. Не го плашеше неизвестното или свръхестественото; боеше се от простия факт, че за двадесет и седем години е пораснал с четиридесет сантиметра и е останал почти без коса. Изведнъж го изпълни боязън — едва ли не ужас — от перспективата да ги види отново, да открие детските им лица почти напълно изхабени, почти погребани под промените, както беше погребана старата болница. С новопостроени банки в главите им, където някога е имало вълшебни киносалони.

Пораснали сме, помисли той. Тогава не вярвахме в това — с всички други можеше да стане, но не и с нас. Ала ето, че все пак се случи и ако вляза, то ще се превърне в реалност: вече сме възрастни.

Объркан и боязлив, Бил се озърна към Майк.

— Как изглеждат? — чу той собствения си трепетен глас. — Майк… как изглеждат?

— Влез да видиш сам — кротко отвърна Майк и въведе Бил в малкото сепаре.

2. Бил Денброу хвърля поглед

Илюзията бе траяла само кратък миг и навярно се дължеше просто на сумрака в стаята, ала по-късно Бил често се питаше дали това не е било някакво послание, предназначено единствено за него: напомняне, че съдбата може да бъде и милостива.

В този кратък миг му се стори, че никой от тях не е пораснал, че по някакво чудо неговите приятели са открили тайната на Питър Пан и си остават деца.

Ричи Тозиър бе отметнал стола си назад и подпрян на стената тъкмо говореше нещо с Бевърли Марш, която приглушено се кискаше в шепа; по лицето на Ричи се разливаше широка, дяволита и съвършено позната усмивка. Еди Каспбрак седеше вляво от Бевърли, а на масата пред него, до чаша вода, имаше пластмасова пръскалка с извита пистолетна дръжка. Формите на тая чудесия изглеждаха малко по- съвременни и изящни, но предназначението явно си беше все същото — инхалатор. От другия край на масата Бен Ханском се вглеждаше в триото със смесено изражение на тревога, веселие и дълбок размисъл.

Бил усети как ръката му бавно се надига и с горчива насмешка осъзна, че в тази секунда е бил готов да си опипа кубето, за да види дали някакво вълшебство не му е възвърнало косата — изящната рижава коса,