— Да, струва ми се. — Майк помълча. — Сигурен съм, че е свързано.
Бил усети как познатата тежест на страха отново притиска сърцето му — гледай ти, нима и с това се свиквало толкова бързо? Или просто през цялото време бе носил страха в себе си без да го усеща, без да мисли за него, също като неизбежния факт, че все някога ще трябва да умре?
Пресегна се за цигара, запали и духна клечката с първата струйка дим.
— Срещнаха ли се вече някои от тях?
— Не… не ми се вярва.
— А ти да си виждал някого?
— Не… само разговаряхме по телефона.
— Добре — каза Бил. — Къде е срещата?
— Помниш ли къде беше старата стоманолеярна?
— Естествено, на Пасчър роуд.
— Изоставаш от времето, мой човек. Вече е Мол роуд. Имаме там нов търговски център — трети по размери в целия щат. Четиридесет и Осем Различни Магазина Под Един Покрив За Вашето Удобно Пазаруване.
— Е, т-това вече е а-а-американска приказка.
— Бил?
— Какво?
— Добре ли си?
— Нищо ми няма.
Но сърцето му биеше ускорено, а връхчето на цигарата потрепваше. Бе заекнал. И Майк бе чул това.
След кратко мълчание Майк продължи:
— Щом минеш край търговския център, ще видиш ресторант „Ориенталски нефрит“. Там имат отделни сепарета за приятелски срещи. Вчера резервирах едно. Можем да разполагаме с него чак до вечерта.
— Мислиш ли, че ще се забавим чак толкова?
— Не знам, просто не знам.
— Може ли да се стигне с такси?
— Естествено.
— Добре — каза Бил и записа името на ресторанта в бележника край телефона. — Защо там?
— Навярно защото е нов — бавно изрече Майк. — Струваше ми се… не знам…
— Неутрална територия? — подсказа Бил.
— Да. Мисля, че е така.
— Как е кухнята?
— Не знам — отвърна Майк. — Как си с апетита?
Бил издиша дима и издаде странен звук — полусмях, полукашлица.
— Май не съм много добре, братче.
— Аха — каза Майк. — Личи си.
— Кога се срещаме? По обяд?
— По-добре към един. Да си отспи Бевърли.
Бил смукна от цигарата.
— Омъжена ли е?
Майк отново се поколеба, преди да каже:
— Има време, ще поговорим за всичко.
— Като съученическа сбирка десет години след завършване на гимназия, а? — подхвърли Бил. — Срещаме се да разберем кой е понатрупал килограми, кой е оплешивял, кой колко д-деца има.
— Де да беше така — въздъхна Майк.
— Аха. Де да беше така, Мики. Де да беше така.
Той остави слушалката, дълго стоя под душа и след това неохотно си поръча закуска, от която хапна едва-едва. Не, днес наистина не беше много добре с апетита.
Позвъни в агенция „Жълтото такси“ и поръча кола за един без четвърт, като си мислеше, че петнайсет минути са предостатъчни за пътуването до Пасчър роуд (все още не можеше да свикне с новото название и нямаше да го възприеме дори след като видеше търговския център), но бе подценил обедния трафик… и новите размери на града.
През 1958 година Дери беше най-обикновено градче. Заедно с крайните квартали в него живееха около тридесет хиляди души плюс още около седем хиляди из съседните малки общини.
Днес градчето бе станало град — съвсем малък в сравнение с Лондон или Ню Йорк, но напълно приемлив за мащабите на Мейн, където най-голямото селище, Портланд, можеше да се похвали едва с триста хиляди жители.
Докато таксито караше бавно по Главната улица (
(
и просто заради чувството, че Дери е студен, че Дери е жесток, че на Дери не му пука дали ще живеят или ще умрат и определено не се интересува дали ще победят Пениуайз клоуна. Тукашните хора бяха живели с многоликия Пениуайз дълго, прекалено дълго… и навярно по някакъв безумен начин даже бяха взели да го разбират. Да го харесват, да се нуждаят от него. А да го
Е, добре, защо беше тая покруса?
Навярно просто защото промените изглеждаха някак
Кино „Бижу“ бе изчезнало, заместено от паркинг (САМО С АБОНАМЕНТ, гласеше табелата над входа, НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). В съседство трябваше да са закусвалнята на Бейли и магазин „Всичко за нозете“, но от тях нямаше и помен. Заместваше ги клон на Нортърн нейшънъл банк. Над грозната бетонна сграда стърчеше електронен часовник-термометър — температурата се отчиташе едновременно по Фаренхайт и Целзий. Нямаше го и свърталището на мистър Кийн — аптеката на Сентър стрийт, откъдето Бил бе взел лекарство за Еди в онзи далечен ден. Алеята Ричардс се бе превърнала в причудлив хибрид, наречен „минитърговски център“. Докато таксито чакаше на светофара, Бил надникна към уличката и зърна магазин за грамофонни плочи, бакалница за екологични храни и магазинче за играчки с обява за масова разпродажба на ВСИЧКИ ПРОГРАМНИ ПРОДУКТИ ЗА „ДРАКОНИ И ТЪМНИЦИ“.
Таксито рязко потегли напред.
— Ще се позабавим — подхвърли шофьорът. — Господ да ги тръшне тия проклети банки, що не вземат да си поразместят малко обедните почивки? Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.
— Няма нищо — каза Бил.
Навън беше облачно, след малко по предното стъкло се поръсиха първите капки дъжд. Радиото гъгниво предупреждаваше, че беглецът от еди коя си лудница бил много опасен, сетне взе да коментира мачовете на „Ред сокс“, с които пък беше точно обратното. Превалявания в ранните следобедни часове, после проясняване. Когато Бари Манилоу се разпя за Манди, дето идвала и давала без да взима, шофьорът щракна радиото.
— Кога ги построиха? — запита Бил.
— Кое? Банките ли?
— Ъхъ.
— А, повечето са от края на шейсетте и началото на седемдесетте — отвърна шофьорът. Беше облечен
