То

направо смазани. Нямаше как да отворим вратата с цялата тая тежест зад нея. Това беше положението — хората в капан, а пожарът бушува.

Че изгоряха само осемдесет души, а не сто или двеста — заслугата за туй е на Трев Доусън, ама с целия подвиг не си спечели медал, ами две години дисциплинарна рота. Разбираш ли, тъкмо тогава се появи един грамаден вехт камион и кой мислиш, че беше зад волана? Моят стар приятел сержант Уилсън, собственикът на всички дупки в базата.

Излиза той от кабината и почва да раздава тъпи заповеди, а пък хората и без туй не го слушат. Трев ме стисна за ръката и хукнахме към сержанта. Горе-долу по това време изпуснах от поглед Дик Халоран и го видях чак на другия ден.

„Сержант, трябва ми вашият камион!“ — кресва му Трев право в лицето.

„Махай ми се от пътя, черна мутро“ — отговаря Уилсън и го блъска на земята. После пак почва да крещи тъпотии. Никой не му обърна внимание, пък и крясъците не траяха дълго, щото Тревър Доусън скочи като пружина и го просна с един удар.

Когато се разлютеше, Тревър беше страхотен бияч. Всеки друг би останал в несвяст, ама онзи тъпанар имаше корава тиква. Изправи се сержантът, от носа и устата му шурти кръв, а той вика:

„Сега ще те претрепя.“

Е, Тревър му тегли един в корема с всичка сила, онзи се прегъна, а пък аз го халосах със сдвоен юмрук по тила колкото ми стигаха моите сили. Признавам, подло е да биеш тъй, изотзад, обаче нямаше време за церемонии. И няма да си кривя душата, Мики — драго ми стана като го цапардосах гадното копеле.

Просна се той като биче в касапница. Трев скочи в камиона, включи двигателя и завъртя към фасадата на „Черното петно“, само че малко наляво от вратата. Превключи на първа, натисна педала — и газ до дупка!

„Пазете се! — викнах аз на околните. — Пазете се от камиона!“

Те се пръснаха като яребици. И до днес се чудя как Трев не закачи никого. Блъсна се в сградата с петдесетина километра в час и си размаза лицето върху волана. Видях как му се разхвърча кръв от носа като тръсна глава да се посъвземе. Даде заден ход, отдръпна се на петдесет метра и пак налетя. ТРЯАААС!„Черното петно“ беше само от греди и ламарина. Вторият удар му видя сметката. Изведнъж рухна цялата стена на тая адска пещ и пламъците изригнаха навън. Не знам как е могло да оцелее нещо живо вътре, но така си беше. Хората са невероятно жилави създания, Мики. Ако не вярваш — гледай ме мен, как съм се вкопчил със зъби и нокти в тоя пусти живот. Вътре беше като доменна пещ, същински ад от пушек и пламъци, обаче хората се изсипаха като лавина. Бяха толкова много, че Тревър не посмя да даде пак заден ход, щото щеше да сгази някого. Просто заряза камиона и се върна при мен.

Стояхме един до друг и гледахме края. Да са минали има-няма пет минути, ама ми се сториха цяла вечност. Последните десетина излязоха като живи факли. Хората ги събаряха и ги търкаляха по земята, та дано да изгаснат. А вътре виждахме как други се мъчат да излязат и знаехме, че няма да успеят.

Трев ме стисна за ръката, а аз го стиснах дваж по-силно. Стояхме ръка за ръка, както сега ние с тебе, Мики — аз замаян, Трев със строшен нос, подути очи и целият в кръв — стояхме и гледахме хората. Тия хора бяха истинските призраци — само трептящи очертания на мъже и жени, крачещи през пламъците към отвора, дето Трев го беше пробил с камиона на сержант Уилсън. Някои протягаха ръце напред, сякаш очакваха да ги спасят. Други просто вървяха без да стигнат доникъде. Дрехите им пламтяха. Лицата им се разпадаха. Рухваха един подир друг и повече не ги виждахме.

Последна беше една жена. Нямаше вече рокля и беше само по гащички. Пламтеше като свещ. Накрая погледна право към мен и видях, че клепачите й горят.

Когато падна и тя, всичко свърши. Цялата сграда се превърна в огнена колона. Докато пристигнат пожарните коли от базата и общината, пламъците вече прегаряха. Това беше пожарът в „Черното петно“, Мики.

Той допи последната глътка вода и ми подаде чашата, за да я напълня от чешмичката в коридора.

— Май ще подмокря дюшека тая нощ, Мики.

Целунах го по бузата и излязох да налея вода. Когато се върнах, той пак се унасяше. Очите му бяха някак изцъклени и втренчени в пустотата. Докато оставях чашата, той ми благодари с едва доловим шепот. Погледнах часовника на шкафчето и видях, че наближава осем. Време беше да си тръгвам.

Приведох се да го целуна за довиждане… ала вместо това прошепнах:

— Какво видя?

Очите му, вече съвсем премрежени, лекичко помръднаха към мене. Може би знаеше, че съм аз, а може и да мислеше, че чува собствените си мисли.

— Ъ?

— Онова, дето си го видял — прошепнах аз.

Не исках да го чуя, но трябваше да знам. Заливаха ме ту горещи, ту студени вълни, очите ми пламтяха, ръцете ми замръзваха. И все пак трябваше да чуя. Както навярно жената на Лот е трябвало да се обърне и да погледне руините на Содом.

— Птица беше — промърмори той. — Точно над последния от бягащите. Може би ястреб. Дето му викат керкенез. Само че голям. Никому не съм казвал. Щяха да ме приберат в лудницата. Трябва да имаше двайсет метра от крило до крило. Беше колкото японски бомбардировач. Ама видях… видях й очите… и мисля… че и тя ме видя…

Главата му се полюшна настрани, към прозореца, зад който прииждаше здрач.

— Стрелна се надолу и грабна последния човек. Спипа го за чаршафа, да, точно тъй… и чух как пляскат крилете й… Пращяха като огън… и висеше във въздуха… и си помислих, че птиците не могат да висят… обаче тая можеше, защото… защото…

Гласът му секна.

— Защо, тате? — прошепнах аз. — Защо можеше да виси?

— Не висеше — каза той.

Седях мълчаливо и си мислех, че този път вече наистина е заспал. Никога през живота си не бях изпитвал такъв страх… защото познавах тази птица вече от четири години. Колкото и невероятно да изглежда, някак бях успял да забравя кошмарната случка. А татко ми я връщаше отново.

— Не висеше — повтори той. — Рееше се. Рееше се. На всяко крило имаше грамадни гроздове детски балончета и се рееше.

И баща ми заспа.

1 март 1985

То се завръща. Вече знам. Ще изчакам, но в дъното на душата си съм уверен. Не знам дали ще издържа. Като хлапе успях да се справя, но при хлапетата всичко е другояче. По някакъв дълбок, основен начин.

Снощи изписах всички тия страници като в транс — и бездруго не смятах да се прибирам у дома. Гъста ледена черупка е обгърнала Дери и макар че тази сутрин грее слънце, нищо не помръдва зад прозорците.

Писах докъм три и половина след полунощ, мъчех се да обхвана всичко, а писалката ми летеше все по- бързо и по-бързо. Бях забравил, че на единайсетгодишна възраст съм виждал огромната птица. Татковият разказ ми върна този спомен… и вече не го забравих. Помня всичко. Навярно това е бил сетният му подарък. Страшен подарък, би казал някой, ала и прекрасен по своему.

Спах тук, в библиотеката, обронил глава върху ръцете си пред бележника и писалката. Тази сутрин се събудих с изтръпнал задник и вдървен гръбнак, но се чувствувах свободен… някак пречистен от онази стара история.

А после видях, че през нощта съм имал гости.

Засъхналите, едва различими кални следи идваха от вратата на библиотеката (която бях заключил; винаги я заключвам) към бюрото, зад което бях спал.

Не се връщаха обратно.

Каквото и да е било, то ме е навестило през нощта, оставило е талисмана си… и просто е