То

дотам с колелото. Бяха минали четири години след убийствата, но мама не даваше и да продумам за автостоп.

Тежки бяха тия шест седмици за едно петнайсетгодишно момче. Обичах баща си, но малко по малко намразих вечерните свиждания — нетърпимо ми бе да го гледам как крее и се смалява, как в лицето му се врязват все по-дълбоко бръчките на страданието. Той се мъчеше да не плаче, но понякога не издържаше. А нощта ме заварваше на път към дома, тогава пак почвах да си мисля за лятото на петдесет и осма и не смеех да се озърна, защото можех да видя клоуна… или върколака… или мумията на Бен… или моята птица. Но най-много се боях, че под каквато и форма да се яви, ще има съсипаното от рака лице на татко. Затова въртях педалите с все сила без да обръщам внимание на бесните удари на сърцето и когато се прибирах зачервен, потен и задъхан, мама казваше:

— Защо караш толкова бързо, Мики? Ще се поболееш.

— Исках да се прибера по-скоро, та да ти помогна — отвръщах аз, а тя ме прегръщаше и казваше, че съм добро момче.

Ден подир ден ми ставаше все по-трудно да измислям за какво да говоря с баща си. Докато карах към града, дирех из паметта си теми за разговор и с ужас си представях мига, когато вече няма да имаме какво да си кажем. Дебнещата смърт ме изпълваше с гняв и страх… ала и с притеснение; както тогава, така и днес имам чувството, че щом човек ще си отива от тоя свят, трябва поне да си иде по- бързо. Ракът не само убиваше баща ми. Свеждаше го до най-унизително състояние.

Никога не говорехме за рака. В дългите паузи понякога ми се струваше, че ще се наложи да поговорим за болестта, че просто няма да имаме друг избор и ще увиснем с тая единствена тема както става с децата в игра на столове, когато пианото спре и всички места са вече заети. Обземаше ме едва ли не отчаяние и трескаво се мъчех да измисля нещо — каквото и да било! — само и само да не бъдем принудени да признаем, че нещо чудовищно унищожава моя татко, който някога хванал Бъч Бауърс за косата, тикнал му под брадата дулото на пушката и заповядал на Бъч да го остави на мира. Инак щяхме да заговорим за болестта, а станеше ли това, щях да се разплача. Нямаше да се удържа. А на петнайсет години за мене навярно нямаше нищо по-страшно и унизително от мисълта да се разплача пред баща си.

Тъкмо по време на едно от тия страшни, безкрайни мълчания, реших пак да запитам за пожара в „Черното петно“. През оная вечер бяха натъпкали баща ми с болкоуспокояващи лекарства, защото страданията му ставаха непоносими. От време на време той се унасяше и ту говореше ясно, ту преминаваше на онзи неразбран сънен език, който винаги ми е напомнял за тропически тресавища. Понякога знаех, че разговаря с мен, но на моменти като че ме объркваше с брат си Фил. Запитах го за „Черното петно“ без някаква определена причина; мисълта просто изникна в главата ми и аз побързах да я сграбча.

Погледът му се проясни и той се поусмихна.

— Значи не си го забравил, а, Мики?

— Не, сър — отвърнах аз и макар че не бях се сещал за „Черното петно“ от години, добавих собствените му думи: — Не ми излиза от ума.

— Е, добре, ще ти разкажа сега — рече той. — На петнайсет години сигурно вече си голямо момче, пък и майка ти я няма да ми запуши устата. Трябва да знаеш всичко. Понякога си мисля, че такава история можеше да се случи само в Дери — и това също трябва да го знаеш. За да се пазиш. Тук комай винаги е имало подходящи условия за подобни неща. Ще се пазиш, нали, Мики?

— Да, сър.

— Добре — каза той и отпусна глава назад. — Така е добре.

Мислех, че пак се унася — беше затворил очи — но той заговори отново:

— Когато бях в тукашната армейска база през 29-та и 30-та, за подофицерите имаше клуб на хълма, където е сега Областният колеж. Точно зад лавката, от която си купувахме „Лъки Страйк“ по седем цента пакета. Всъщност си беше обикновена полуцилиндрична барака от гофрирана ламарина, ама отвътре я бяха обзавели хубавичко — килим на пода, сепарета покрай стените, автоматичен грамофон… каквото ти душа иска, стига да си бял. Почти всяка събота вечер свиреше оркестър. Местенце и половина, казвам ти. Сухият режим още не беше свършил, та на бара продаваха само безалкохолни напитки, ама чувахме, че се намира и нещичко по-така… зависи от звездичките по пагона. Пагонът беше като парола. Е, пиеха най-вече домашна бира, пък понякога си докарваха и по-силнички работи. Стига да си бял.

Разбира се, ние, момчетата от рота Е, не смеехме и да припарим дотам. В свободните вечери отскачахме до града. По онова време Дери си беше кажи-речи дърварско градче и имаше десетина кръчми, почти всичките на едно място — викаха му Дяволския декар. Такива кръчми ги наричаха „едно на крак“, ама и туй име е прекалено хубаво. Поне защото който влезеше, не оставаше задълго на крака. Местните хора им бяха измислили име тъкмо на място — „слепи кочини“. И вярно — повечето клиенти приличаха на свине, а пък когато си тръгваха, вече и две не виждаха. Шерифът знаеше, ченгетата знаеха, ама кръчмите си работеха по цяла нощ, както е било още от дърварските времена в края на миналия век. Сигурно доста народ е намазал, обаче не чак толкова, колкото си мислеха някои; в Дери хората умеят да си затварят очите. В няколко кръчми освен бирата се намираха и по-силни неща, а доколкото съм чувал, градските питиета бяха поне десет пъти по-свестни от гадното уиски и скапания джин, дето ги пробутваха в клуба за бели момчета през празничните дни. Алкохолът пристигаше през канадската граница с цистерни за мармалад и в шишетата най-често имаше каквото е писано на етикета. Хубавата пиячка струваше скъпо, обаче и скоросмъртницата не беше чак толкова лоша — не се умираше от нея, а пък ако случайно ослепееше човек, на другия ден му минаваше. Станеше ли по-късничко, из въздуха почваха да хвърчат шишета и всичко живо залягаше. Помня ги и досега — „При Нан“, „Рая“, „Барачката на Уоли“, „Сребърния долар“ и още една кръчма, „Барутницата“, където с малко късмет можеше и курва да забършеш. Е, то във всяка кочина се намираха жени без много- много труд — сума ти повлекани имаха мерака да видят как е на вкус ръжената погача — но момчета като мен, Тревър Доусън или Карл Рун трябваше бая сериозно да си помислят преди да посегнат на курва — бяла курва.

Както вече казах, в онази вечер баща ми беше натъпкан с лекарства. Не ми се вярва в нормално състояние да би изрекъл подобни неща пред петнайсетгодишно момче.

— Е, не мина много време и при майор Фулър довтаса представител на Общинския съвет. Разправяше, че искал да поговорят за „някои проблеми между гражданите и военнослужещите“, за „изисквания на избирателите“ и „въпроси на частната собственост“, но всъщност си беше ясно като бял ден за какво намеква. Не искаха разни армейски негри да им бродят из кочините, да задирят бели жени и да пият забранени напитки в кръчми, където само на бели хора се полага да вършат такива работи.

Смехория и половина. „Цветът на бялата женственост“, за който толкоз много се тревожеха, не беше нищо друго освен шепа дърти брантии, а да речеш, че сме пречили на мъжете… Е, само едно ще река — не помня да съм виждал общински съветник в „Барутницата“ или „Сребърния долар“. Из тия кръчми пиеха главно секачи с вълнени дърварски ризи на черни и червени карета — ръцете им целите в мазоли и белези, някои еднооки, други без пръсти и кажи-речи всичките без зъби. Миришеха на хвойна, стърготини и смола. Бяха обути с груби сиви панталони и зелени гумени ботуши, с които намъкваха отвън толкова сняг, че глиненият под почерняваше. Страхотно миришеха, Мики, страхотно стъпваха и страхотно приказваха. Такива си бяха — страхотни. Една вечер в „Барачката на Уоли“ видях как по време на канадска борба някакъв юначага си съдра ръкава на ризата. Не го сцепи — ти сигурно мислиш, че това искам да кажа, ама не е тъй. Ръкавът на онзи човек направо отиде по дяволите — някак избухна на парцали от ръката му. Всички се развикаха, взеха да пляскат с ръце, а някой ме потупа по рамото и рече: „Ей, негърче, на туй му се вика дърварска пръдня.“

Та, искам да ти кажа, че ако мъжете, дето слизаха в празничните дни от горите до ония свинарници да се накъркат с уиски и да ебнат истинска жена, а не дупка от чеп, смазана със свинска мас — ако тия мъже не ни искаха в кръчмите, щяха да ни съдерат задниците от бой и да ни изхвърлят. Обаче истината е, Мики, че не им пукаше там ли сме, няма ли ни.

Веднъж един от тях ме придърпа настрани — беше висок към метър и осемдесет, значи бая голям за онова време, отгоре на туй пиян-залян и вонеше като кош прогнили зарзали. Дрехите му сигурно кора бяха хванали. Гледа ме и вика:

„Мистър, да те питам едно нещо, аз. Ти да не си негро?“

„Точно така“ — отговарям.