изгоряха в пламъците, осемнайсет бяха от рота Е. Всъщност подир пожара вече не бяхме и рота. Хенри Уитсън… Сторк Ансън… Алан Сноупс… Евърет Маккаслън… Хортън Сарторис… що приятели загинаха. А пожарът беше дело на местния клон на Мейнския легион за бяла нравственост. Да знаеш, синко, бащите на някои хлапета, с които днес ходиш на училище, драснаха клечката и подпалиха „Черното петно“. Ама не ги търси сред бедните момчета.
— Защо, тате? Защо са го сторили?
— Е, отчасти е виновен самият Дери — навъсено отговори баща ми. Бавно си запали лулата и духна клечката. — Не знам защо се случи тук; не мога да го обясня, но така или иначе, не бях
Той помълча, пускайки от лулата си облачета дим.
— Сякаш Легионът за бяла нравственост е бил просто семенце по вятъра, Мики, и тъкмо в Дери семето е намерило плодородна почва. Тукашният клон си беше типичен богаташки клуб. След пожара ония просто прибраха чаршафите и взеха взаимно да се лъжат, че всичко е минало-заминало. — Сега в гласа му се прокрадваше злобно презрение и майка ми тревожно надигна глава. — В края на краищата, кои бяха убитите? Осемнайсет черни войници, четиринайсет или петнайсет градски негри, четирима музиканти от негърски джазбанд… и двайсет-трийсет отрепки, дето другаруват с черните. Чудо голямо!
— Уил — тихо се обади майка ми. — Стига толкова.
— Не — възразих аз. — Искам да чуя всичко!
— Наближава време да си лягаш, Мики — каза тате и разроши косата ми с едрата си, мазолеста ръка. — Искам само да ти кажа още нещо, макар че не вярвам да го разбереш, защото не знам дали и аз го разбирам. Колкото и страшно да е онова, което се случи в „Черното петно“… мисля, че всъщност не беше заради черната ни кожа. Нито дори затова, че „Петното“ беше зад Западния булевард, където още от ония времена живееха богатите бели семейства. Не вярвам, че Легионът за бяла нравственост процъфтяваше в Дери само защото тукашните хора мразят негрите и скитниците повече, отколкото например хората в Портланд, Люистън или Брунсуик. За всичко е виновна почвата. Сякаш злото и страданието намират жизнени сокове в почвата на този град. Година подир година стигам все до същата мисъл. Не знам защо става така… но знам, че е истина. Обаче тук се намират добри хора, намираха се и по-рано. На погребението след пожара дойдоха хиляди — дойдоха не само заради белите, но и заради черните. Магазините се затвориха почти за цяла седмица. В болницата лекуваха пострадалите безплатно. Имаше кошници с продукти, имаше искрени съболезнователни писма. Хората протягаха ръце да помогнат. По онова време срещнах най-добрия си приятел, Дюи Конрой. Знаеш го, бял е като сметанов сладолед, но за мене е като брат. Помоли ли ме, готов съм на смърт да тръгна заради него, и макар че чуждата душа е тайна зад седем печата, вярвам, че и той би умрял заради мен, ако се наложи… Е, така или иначе, колкото бяхме останали след пожара, ни разпратиха по други части, като че в армията се срамуваха от нас… и сигурно тъй си е било. Аз попаднах във Форт Худ и останах там шест години. Там срещнах майка ти и се оженихме в Галвестън, при родителите й. Но през всичките тия години Дери не ми излизаше от ума. И след войната доведох майка ти тук. После се роди ти. Така си живеем — има-няма на пет километра от мястото, където беше „Черното петно“ през 1930 година. А сега, юнак, мисля, че ти е време за лягане.
— Искам да ми разкажеш за пожара! — викнах аз. — Разкажи ми, тате!
А той ми хвърли онзи строг и навъсен поглед, от който винаги млъквах… може би защото рядко го виждах такъв. Иначе тате си беше веселяк по душа.
— Тая история не е за деца — каза той. — Друг път, Мики. Като походим по белия свят още някоя годинка.
Всъщност ходихме по белия свят цели четири години, преди да узная какво се е случило през оная нощ в „Черното петно“, а тогава дните на баща ми вече бяха преброени. Разказа ми историята, проснат върху болничното легло и замаян от болкоуспокояващи лекарства. От време на време се унасяше и губеше връзка с реалността, а в утробата му ракът растеше неуморно и бързаше да го изяде жив.
Прочетох последните записки в този бележник и ненадейно се разридах за татко, който лежи в гроба вече от двайсет и три години. Спомням си безутешната скръб по него — тя трая почти две години. А когато през 1965 завърших гимназията, мама ме погледна и каза: „Как щеше да се гордее баща ти!“. Дълго плакахме прегърнати и тогава си помислих, че това е краят, че най-сетне приключваме безкрайното му погребение с тия късни сълзи. Но знае ли някой колко може да трае скръбта? Не е ли възможно даже тридесет, четиридесет години подир гибелта на дете, брат или сестра да се събудиш посред нощ и да си мислиш за покойника със същото опустошаващо чувство, че мястото му никога няма да бъде запълнено… може би дори и след твоята смърт?
През 1937 година баща ми напуснал военната служба с инвалидна пенсия. По онова време армията вече била сравнително боеспособна; както ми каза веднъж, и с половин око се виждало, че скоро оръдията ще напуснат арсеналите. Междувременно той успял да спечели сержантски нашивки, но пък за сметка на това загубил почти цялото си ляво ходило, когато посран от страх новобранец дръпнал халката на ръчна граната и вместо да я метне взел, че я изтървал. Бомбата се търкулнала пред баща ми и избухнала — той казваше, че звукът напомнял среднощна кашлица.
Обучението на тия някогашни войници се провеждало с калпаво снаряжение — оръжията или се оказвали дефектни, или пък били лежали толкова дълго из разни полузабравени складове, че вече за нищо не ставали. Патроните не гърмяли, а ако гръмнели, често разцепвали цевите на пушките. Торпедата отказвали да тръгнат накъдето ги изстрелват, а кгато улучвали целта, не избухвали. Сухопътните и флотските военновъздушни сили били въоръжени със самолети, чиито криле се откъсвали при по-грубичко кацане, а веднъж четох, че през 1939 година в Пенаскола един тиловак открил стотици армейски камиони, които не можели да потеглят, защото хлебарките им били изяли гумените маркучи и вентилаторните ремъци.
Тъй че животът и тялото на баща ми (включително и оная част, която по-сетне се превърнала във вашия покорен слуга Майк Хенлън) били спасени благодарение на два фактора — калпавото снаряжение и некадърната армейска бюрокрация. Гранатата избухнала слабо и му разкъсала само ходилото вместо да го направи на парцали чак до ключиците.
Инвалидната пенсия му позволила да се ожени за майка ми една година по-рано от предвиденото. Отначало двамата не потеглили за Дери; преместили се в Хюстън, където работили за военната промишленост до 1945 година. Баща ми станал майстор във фабрика за авиобомби. Майка ми работела в шлосерски цех. Но както ми бе казал тате в онзи разговор, мисълта за Дери „не му излизала от ума“. А днес се питам дали оная сляпа сила не е действувала и тогава, дали не го е привличала назад, та да мога да заема мястото си в детския кръг сред Пущинака през далечната августовска вечер. Ако грамадните колела на вселената са добре регулирани, то доброто винаги трябва да уравновесява злото… ала и доброто може да бъде ужасно.
