Копах повече от два часа, додето хлътнах до шия. Последният половин метър беше глинест и когато свърших, стоях във вода до коляно, а обувките ми бяха пълни с кал.
„Излизай оттам, Хенлън“ — рече сержант Уилсън.
През тия два часа той си седеше на тревата, пушеше и изобщо не предложи да ми помогне. Бях в кал от глава до пети, да не говорим за кръвта по ризата. Сержантът стана и се приближи. Посочи дупката.
„Какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.
„Вашата дупка, сержант Уилсън?“ — отговарям аз.
„Добре де, ама реших, че не я ща — казва сержантът. — Не ми трябва дупка, дето негър я е копал. Прибирай ми хубавата пръст на място, редник Хенлън.“
Запълних аз дупката и додето свърша, слънцето вече залязваше и взе да става студено. Като пригладих с лопатата последните буци, Уилсън дойде да огледа работата.
„А сега какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.
„Купчинка пръст, сър“ — рекох аз и той пак ме фрасна.
Бога ми, Мики, готов бях да скоча от земята и да му сцепя тиквата с оная лопата. Ама ако го бях сторил, вече цял живот щях да гледам небето на квадратчета. И все пак понякога се чудя дали не си струваше да се престраша. Е, криво-ляво се овладях.
„Туй не е никаква купчинка пръст, задник катраносан! — ревна той и слюнките му се разхвърчаха на всички страни. — Туй е
Хванах се аз да извадя пръстта от дупката, после пак я запълних, а той дойде да пита защо съм му заровил дупката тъкмо когато се бил наканил да дриска в нея. Изкопах я отново, а онзи смъкна гащите, намести си кирливия червендалест задник над дупката и взе да си върши работата. Хили се насреща ми и пита:
„Как си, Хенлън?“
„Много добре, сър“ — отговарям аз, щото бях решил да не се предавам, та ако ще да пукна. Съвсем бях захапал юздите.
„Е, ще ти мине — вика той. — За начало хващай да запълниш тая дупка, редник Хенлън. И по-живо. Ти май взе да си пестиш силичките.“
Запълних я пак и по усмивката на сержанта усещах, че лошото тепърва започва. Обаче в туй време през полето дотърча някакъв негов приятел с газен фенер и му рече, че имало внезапна проверка, та щял да си има големи неприятности заради отсъствието. За мен нямаше страшно, щото нашите момчета ме бяха прикрили, обаче приятелите на Уилсън — ако изобщо могат да се нарекат приятели — не си бяха направили тоя труд.
Уилсън ме заряза и хукна към казармата. Очаквах на другия ден да го зърна в списъка за наказанията, обаче нищо не стана. Сигурно е рекъл на проверяващите, че отсъствувал щото трябвало да обясни на някакъв бъбрив негър кой е собственик на всички дупки в армейската база — и изкопаните, и неизкопаните. За такава работа може и медал да са му дали, вместо да го пратят в кухнята да бели картофи. Тъй стояха нещата с рота Е.
Чух този разказ през 1958 година. По това време баща ми наближаваше петдесетте, макар че мама едва бе навършила четиридесет. Попитах го защо се е върнал, щом в Дери са ставали такива неща.
— Е, аз влязох в армията едва шестнайсетгодишен, Мики — отвърна той. — Излъгах, че съм по-голям. Впрочем, не беше моя идея. Тъй рече майка ми. Едър бях, та сигур затуй лъжата прихвана. Родих се и израснах в Бургоу, Северна Каролина. Месо виждах само след брането на тютюна и понякога през зимата, ако тате успееше да застреля миеща мечка или опосум. Само едно хубаво нещо си спомням от Бургоу — баница с енотово месо и наоколо подредени царевични питки, да им се не нагледаш. Та, когато тате загина при една злополука с някаква земеделска машина, мама рече, че ще прати Фили Пиленцето при роднини в Коринт. Фили беше най-мъничкият от нас.
— За чичо Фил ли говориш? — запитах аз и се усмихнах при мисълта, че някой може да го нарича Фили Пиленцето.
По онова време чичо Фил работеше като адвокат в Тъксън, Аризона, и вече от шест години беше член на Градския съвет. Като хлапе си мислех, че е богаташ. Сигурно наистина е бил — доколкото е възможно подобно нещо за негър през 1958 година. Печелеше по двайсет хиляди долара годишно.
— Точно за него говоря — отвърна татко. — Ама в ония дни той си беше просто едно босоного дванайсетгодишно хлапе с книжна моряшка шапчица. Най-малък от всички ни, подир него идвах аз. Другите ги нямаше — двама умряха, двама се ожениха, един отиде в затвора. За Хауард става дума. Открай врме си беше непрокопсаник.
„Ти отиваш в армията — рече ми баба ти Шърли. — Не знам веднага ли ша почнат да ти плащат, ама щом почнат, чакам от теб секи месец да ми пращаш издръжка. Не ми е убаво да та пъдя, синко, ама ако ти не са погрижиш за нас с Фили, хич не знам как ша я караме.“
Даде ми тя кръщелното свидетелство и видях, че е подправила датата, та да ме направи осемнайсетгодишен. Отидох в съда, дето един сержант вербуваше новобранци. Поднесе ми той документите и показа къде да сложа кръстче.
„Знам да си пиша името“ — рекох аз, а пък той се разсмя и си личеше, че не ми вярва.
„Щом е тъй, подписвай, момче черно“ — вика сержантът.
„А, момент — отвръщам аз. — Искам да разбера една-две работи.“
„Ами питай де — казва той. — Всичко мога да ти обясня.“
„Вярно ли е, че в армията им давали месо по два пъти седмично? — питам аз. — Мама разправя, че било тъй, ама тя си е навила на пръста да ме прати войник.“
„Не, не е два пъти седмично“ — отговаря той.
„Е, знаех си“ — казвам аз и си мисля, че тоя тип наистина изглежда голям мошеник, ама поне е
А после той добавя: „Дават им всяка вечер“ и аз почвам да се чудя как съм могъл да го сметна за почтен.
„Май ме мислите за голям глупак“ — викам аз.
„Точно тъй, черньо.“
„Добре де, ако дойда в армията, трябва да направя нещо за мама и Фили Пиленцето — казвам аз. — Мама разправяше за някаква си дръжка.“
„Тука е писано всичко — отговаря той и ми сочи формуляр за издръжка. — Нещо друго да ти тежи на душата?“
„Ами — казвам аз, — ще мога ли да се изуча за офицер?“
Като му рекох това, сержантът отметна глава и се разсмя до припадък. После каза:
„Синко, в тая армия ще има черен офицер чак когато видиш Исус Христос да танцува чарлстон из небесата. А сега подписвай или се пръждосвай. Омръзна ми с тия дрънканици. Освен това овоняваш стаята.“
Подписах, сержантът прикрепи формуляра за издръжка към новобранския ми договор, накара ме да се закълна и така станах войник. Мислех, че като няма война, ще ме пратят в Ню Джърси, където армията строеше мостове. Но вместо това попаднах в рота Е на базата в Дери, щат Мейн.
Баща ми въздъхна и се настани по-удобно на стола. Беше едър мъж с побеляла къдрава коса, плътно прилепнала по черепа. По онова време имаше една от най-големите ферми в Дери и вероятно даваше най- добрата селскостопанска продущция южно от Бангор. Тримата блъскахме от тъмно до тъмно, а за прибирането на реколтата тате наемаше сезонни работници и се справяхме с положението.
— Върнах се тук — каза той, — защото видях и Севера, и Юга, и навсякъде открих все същата омраза. Не го научих от сержант Уилсън. Той беше най-обикновен простак от Джорджия и носеше Юга със себе си, където и да отидеше. И да не беше роден в южните щати, пак щеше да мрази черните. Дето викат хората, каквото се е кроило, такова ще се съдере. Не, поумнях подир пожара в „Черното петно“. Знаеш ли, Мики, в известен смисъл…
Той се озърна към майка ми, която плетеше. Тя не вдигаше очи, но знаех, че слуша внимателно, а мисля, че и тате го знаеше.
— В известен смисъл точно пожарът ме превърна в истински мъж — продължи баща ми. — Шейсет души
