„
И като не знае как да го каже, посяга и ме плесва през устата.
„Големи устни“ — казвам аз.
„Да, да! — вика той и се смее като дете. — Голейми юсни!
„Черпавай, мой човек“ — отговарям аз кротко, за да не го разлютя.
Онзи се разсмя и на тая приказка, тупна ме по гърба — без малко щях да се просна по очи — и взе да си пробива път към дъсчения тезгях, където се бяха струпали поне седемдесет мъже и петнайсетина жени.
„Давай две бири додето не съм срутил тая барака — ревна той на кръчмаря, едър мъжага със счупен нос, казваше се Ромео Дюпре. — Една за мен и една
И като го чуха, всички щяха да пукнат от смях, ама не злобен смях, Мики, ами просто ей-така. Онзи взе бирите, подаде ми моята и казва:
„Как ти е името? Не мога да ти викам Голейми юсни. Лошо звучи.“
„Уилям Хенлън“ — отговарям аз.
„Е, за твое здраве, Вилям Анлон“ — вика той.
„Не, за
И така си беше наистина.
Изпихме ние двете бири, после още две и онзи пита:
„Ти сигурен ли си, че си негро? Ако не са тия
При тия думи баща ми се разсмя, аз също. Смя се толкова дълго, че болката пак го прихвана. Той избели очи, прехапа устна и се вкопчи в корема си с две ръце.
— Искаш ли да повикам сестрата, тате? — тревожно запитах аз.
— Не… недей. Ще се оправя. Най-лошото в тая болест, Мики, е че не можеш и да се посмееш като хората. А то и без туй рядко ми е до смях.
Той помълча. Едва по-късно осъзнах, че това е бил единственият случай, когато бяхме почти готови да поговорим за смъртоносната му болест. Може би щеше да е по-добре — и за двама ни — ако бяхме заговорили.
Но баща ми пийна глътка вода и продължи:
— Както и да е, искаха да ни изпъдят от кръчмите. Не беше заради няколкото повлекани, нито заради основната клиентела, дърварите. Истински засегнати бяха петимата дъртаци от Общинския съвет и десетината големи клечки, дето им стояха зад гърба — старата гвардия на Дери, разбираш. Нито един от тях не беше стъпвал в „Рая“ или „Барачката на Уоли“, те си пиеха в общинския клуб горе на хълма, обаче много се бяха загрижили да не би негрите от рота Е да им осквернят дъртите кръчмарски брантии. А пък майор Фулър казва:
„Изобщо не съм искал да ми пращат черни. Все си мисля, че е станала грешка и чакам някой ден да ги преместят нейде на юг или в Ню Джърси.“
„Това си е ваша работа“ — отговаря му дъртакът, мисля, че Мюлер се казваше…
— Таткото на
Баща ми се усмихна кисело, измъчено.
— Не, трябва да е бил чичо й. По онова време таткото на Сали Мюлер учеше в някакъв си колеж. Но ако беше в Дери, мисля, че щеше да е там, до брат си. А ако случайно се питаш доколко вярно предавам разговора, мога само да ти кажа, че го узнах от Тревър Доусън, който миел пода в щаба и чул всичко от началото до края.
„Какво да правите с черните момчета и къде да ги пращате си е ваша работа, не моя — казва Мюлер. — Мене ме е грижа къде ги пускате в петък и събота вечер. Ако продължават да скитосват из града, ще има големи неприятности. Да знаете, че тука имаме клон на Легиона.“
„Хубаво де, ама сега ме избутвате натясно, мистър Мюлер — отвръща майорът. — Не мога да ги пусна в подофицерския клуб. Да оставим това, че е нередно черни и бели да пият заедно, ама и да искам, няма как да разреша. Клубът е за подофицери, разбирате ли? А ония черни момчета са все зелени редници.“
„И това не е моя грижа. Просто се надявам да оправите нещата. Който носи пагони, да си носи и отговорностите.“
Тъй му казва Мюлер и си заминава.
Е, майор Фулър уреди работите. По онова време тукашната армейска база заемаше огромен терен, макар че из него нямаше кой знае какво. Всичко на всичко около четиристотин декара. На север опираше в зеления пояс край Западния булевард. А „Черното петно“ беше там, където сега е Мемориал парк.
В началото на 1930 година, когато стана цялата история, „Черното петно“ беше най-обикновена вехт хамбар, но майор Фулър строи цялата рота Е и обяви, че това ще е „нашият“ клуб. Перчеше се като славен пълководец, а може пък и наистина тъй да се е чувствувал — зер, даваше на някакви си черни войничета цял клуб, нищо, че приличаше на барака. А после добави, уж между другото, че забранява всякакво вземане-даване с градските пияници.
Хич не ни беше сладко, ама какво да правим? От нас нищо не зависеше. И тогава ротният готвач, старши редник Дик Халоран, подметна, че можем да си направим клуб като бонбонче, стига само да се постараем.
Е, постарахме се. Наистина се постарахме. И доста добра работа свършихме, трябва да се признае. Когато влязохме да поогледаме първия път, направо се вкиснахме. Хамбарът беше мрачен и вмирисан, пълен с потрошени инструменти и купища мухлясали документи. Имаше само две малки прозорчета. Нямаше електричество, а подът беше от утъпкана пръст. Спомням си как Карл Рун горчиво се разсмя и рече:
„Голям цар е нашият майор, а? Цял клуб ни даде.
А пък Джордж Бранък, който загина в пожара същата есен, добави:
„Да бе, грешка няма, страхотно черно петно.“
И тъй се роди името на заведението.
Обаче Халоран ни нави… всъщност отначало бяхме трима — аз, Халоран и Карл. Сигурно Бог ще ни прости — Той поне знае, че нямахме представа как ще се завъртят нещата.
Малко по малко към нас се присламчиха и останалите. Като не ни пускаха в Дери, нямаше кой знае къде да ходим. Развъртяхме чуковете и метлите. Трев Доусън много го биваше по дърводелската част, той ни показа как да изрежем нови прозорци, а пък Алан Сноупс направо ни шашна като домъкна за тях куп разноцветни стъкла — почти като ония, дето ги слагат в църквите. Алан беше най-старият от нас; беше навършил четиридесет и две години и всички му викахме Дядката.
„Откъде ги намери, бе Дядка?“ — попитах го аз.
Той пална цигара „Кемъл“, намигна ми и рече само:
„Среднощни реквизиции.“
Добре потръгнаха нещата с хамбара и към средата на лятото клубът вече работеше. Трев Доусън с още няколко момчета отдели дъното на помощението и устрои там малка кухничка — нищо особено, само скара и два пържолника, та да се намира за гладните по някой хамбургер с пържени картофки. Отстрани имаше бар, обаче само за газирана вода и безалкохолни напитки — мама му стара, отлично знаехме кои сме и къде се намираме. Помнехме си урока. Искахме ли да пийнем нещо по-якичко, щяхме да го правим на тъмно.
Подът пак си беше от утъпкана земя, но го чистехме идеално. Трев и Дядката прокараха електричество — сигурно пак със среднощни реквизиции. През юли вече можеше в събота вечер да седнеш и да си поръчаш Кока Кола и хамбургер или хот-дог. Чудесно местенце. Така и не го довършихме — когато изгоря, все още работехме по него. Беше ни станало като хоби… или просто с тоя хамбар показвахме среден пръст на Фулър, Мюлер и Общинския съвет. Но според мен наистина си го усетихме наше когато двамата с Ев Маккаслън една петъчна вечер закачихме табела с името ЧЕРНОТО ПЕТНО, а отдолу пишеше: ЗА РОТА Е И НЕЙНИТЕ ГОСТИ. Нали разбираш, все едно, че не пускаме кого да е!
Стана толкова хубаво, че белите момчета взеха да мърморят и додето мигнеш, техният клуб се
