То

Поне двайсет-трийсет души ми се разходиха по гърбината и мисля, че от целия пожар това ми беше най- страшното. Чувах хората да пищят и да викат, че трябва да бягат навън, щото заведението било в пламъци. Ама колкото пъти опитах да стана, все някой ме катурваше пак долу. Настъпиха ме по тила с подкована обувка, та свитки ми изхвръкнаха от очите. Носът ми се сплеска връз глинения под, вдъхнах пръст и взех да кашлям и кихам едновременно. Някой друг ме настъпи по кръста. Точно в цепката на задника ми хлътна дамско токче и да ти кажа, синко, втора такава клизма не искам до края на живота си. Добре, че ми издържа панталонът, инак сигурно и до ден днешен щях да дрискам кръв.

Сега звучи смешно, обаче в оная тъпканица като нищо щях да предам Богу дух. Блъскаха ме, ритаха ме тъпкаха ме, газиха ме, мачкаха ме на толкова места, че после два дни едвам се държах на крака. Пищях, ама никой не чуваше, пък и да са чували, не обръщаха внимание.

Трев ме спаси. Зърнах пред себе си грамадната му кафява ръка и се вкопчих като удавник. Аз стисках, той дърпаше и криво-ляво успях да се надигна. Някой ме ритна отстрани по шията, точно ей-тука… (Татко разтърка с пръсти ъгъла на челюстта под ухото. Кимнах.) … и болката беше такава, че май припаднах за минутка. Обаче не пусках ръката на Трев, а и той не ме пускаше. Най-сетне се озовах прав тъкмо когато рухна стената на кухничката. Издаде един такъв звук — блуууф — досущ като подпален бензин. Видях я как се срути сред облаци искри, видях и хората, дето бягаха да не ги затрупа. Някои успяха. Други не. Един от нашите — мисля, че беше Хорт Сарторис — остана погребан отдолу и за секунда зърнах как се свива и разтваря ръката му, щръкнала над купищата жарава. Видях как пламна изотзад роклята на една бяла девойка — да е била най-много двайсетгодишна, не повече. С нея имаше някакъв студент и я чух как пищи и го моли за помощ. Той я плесна един-два пъти по гърба, пък после заряза всичко и хукна подир тълпата. Тя си остана така — пищеше, а роклята гореше върху нея.

На мястото на кухнята беше същински ад. Пламъците просто заслепяваха. Беше горещо като в пещ, Мики, като в пещ. Човек направо усещаше как му се спича кожата. Как пращи и се сгърчва косата по главата му.

„Трябва да се измъкнем! — крещи Трев и почва да ме влачи покрай стената. — Насам!“

После Дик Халоран го хваща за рамото. Сигур още нямаше и деветнайсет години, а очите му бяха станали като билярдни топки, ама беше запазил малко повече здрав разум от нас двамата. Той ни спаси живота.

„Не натам! — вика. — Насам!“

И сочи към подиума за оркестъра… с други думи, към огъня.

„Ти си луд! — викна му Тревър. Ревеше като бик, но гласът му едва се чуваше сред рева на пожара и човешките писъци. — Щом ти се мре, върви, ама ние с Уили ще бягаме навън!“

Още не ми беше пуснал ръката и пак ме задърпа към изхода, макар че там беше почерняло от народ и вратата изобщо не се виждаше. Сигурно щях да тръгна с него. Бях толкова замаян, че не знаех на кой свят съм. Знаех само, че не искам да се изпека като пуйка.

Дик сграбчи Трев за косата с все сила и когато Трев се завъртя, Дик го зашлеви. Спомням си как главата на Трев се фрасна в стената и аз помислих, че Дик е полудял. А после той изкрещя право в лицето на Трев:

„Тръгнеш ли натам, ще умреш! Те са се заклещили на вратата, черна мутро!“

„Откъде знаеш?“ — ревна му Трев и в това време нещо рече БАААМ! — като бомба, само че не беше бомба, ами тъпанът на Марти Девро избухна от жегата. Огънят вече пълзеше по гредите над нас.

„Знам! — изкрещя Дик. — Знам!“

Сграбчи ме за другата ръка и взеха да ме опъват като въже. После Трев се повгледа към вратата и тръгна накъдето казваше Дик. Дик ни доведе до един прозорец и грабна един стол да избие стъклата, обаче в това време горещината ги пръсна на парчета. Сетне хвана Трев Доусън за дънцето на гащите, опъна го нагоре и викна:

„Качвай се! Качвай се, твойта мамица!“

Трев се преметна навън презглава. После Дик избута и мене. Сграбчих черчевето и се дръпнах нагоре. На другия ден целите ми длани бяха в мехури — дървото вече тлееше. Изхвръкнах с главата надолу и ако не ме беше подпрял Трев, сигурно щях да си строша врата.

Обърнахме се. Такъв страшен кошмар в живота си не бях сънувал, Мики. Прозорецът беше просто квадрат от жълт, бушуващ огън. На десетина места пламъците вече излитаха през тенекиения покрив. Чувахме как пищят хората вътре.

Видях пред огъня да се размахват две кафяви ръце — ръцете на Дик. Трев Доусън ми направи стъпенка с длани, а аз се пресегнах през прозореца и сграбчих Дик. Като му поех цялата тежест, коремът ми се опря в стената — все едно да лепнеш корем на печката тъкмо когато вземе да се разгаря хубавичко. Дърпах, обаче за няколко секунди си помислих, че няма да го измъкнем. Дик се беше нагълтал с пушек и всеки миг можеше да припадне. Устните му се бяха нацепили. Ризата му тлееше на гърба.

По някое време малко остана да го изтърва, щото надуших миризмата на изгорели хора. Чувал съм да разправят, че било като миризма на печени свински ребра, ама хич не е тъй. Напомняше ми онуй, дето става понякога след като скопяват коне. Палят голям огън и хвърлят боклука вътре, а като се разгори по-яко, чуваш как конските мъде се пукат като кестени — ей-така миришат хората, когато се пекат направо в дрехите. Надуших тая миризма и разбрах, че няма да изтрая дълго, затуй дръпнах колкото сили имах и Дик изхвръкна през прозореца. Едната му обувка остана вътре.

Търкулнах се от ръцете на Трев и паднах долу. Дик се стовари върху ми — и от мен да го знаеш, синко, кораво нещо е негърската чутура. Тъй ми изкара въздуха, че няколко секунди не можах да мръдна, само лежах и се стисках за тумбака.

По някое време се надигнах на колене, после станах. И зърнах някакви силуети да бягат към парковата зона. Отначало ги помислих за призраци, ама сетне видях обувки. Около „Черното петно“ вече беше светло като посред бял ден. Видях аз обувките и разбрах, че са хора с бели чаршафи. Единият беше поизостанал и видях…

Той замълча и облиза пресъхналите си устни.

— Какво видя, татко? — подканих го аз.

— Няма значение — каза той. — Подай ми водата, Мики.

Подадох му я. Той изпи почти всичко и се разкашля. Една минаваща сестра надникна през вратата.

— Имате ли нужда от нещо, мистър Хенлън?

— Нова карантия ми трябва — отвърна татко. — Да ти се намира таквоз нещо, Рода?

Тя се усмихна нервно, колебливо и продължи по коридора. Татко ми подаде чашата да я оставя на масата.

— На приказка излиза по-дълго, отколкото беше — каза той. — Нали ще ми налееш вода преди да си тръгнеш?

— Разбира се, тате.

— Май ще сънуваш кошмари след тая история, а, Мики?

Отворих уста да излъжа, но се отказах. А днес си мисля, че ако бях излъгал, татко нямаше да ми каже нито дума повече. Беше отпуснал нишката на спомените, ала не чак дотам, че да не може да я скъса.

— Сигурно ще сънувам — казах аз.

— Не е чак толкова зле — рече той. — В кошмарите се срещаме с най-лошото. Сигур затуй ни ги е дал Господ.

Протегна ми ръка и аз я задържах в моята до края на разказа.

— Озърнах се тъкмо навреме, за да видя как Трев и Дик тичат край ъгъла към предната страна на сградата. Още дишах като риба на сухо, ама хукнах подир тях. Отвън стояха четирсет-петдесет човека — едни плачеха, други драйфаха, трети пищяха, четвърти правеха всичкото накуп. Някои бяха припаднали от пушека и се валяха на тревата. Вратата беше затворена и чувахме как отвътре хората крещят да ги пуснем, за Бога, щото горят живи.

Разбираш ли, друг изход нямаше, освен задната кухненска вратичка, отдето изнасяхме боклука. На влизане човек трябваше да бутне вратата. А на излизане трябваше да я дръпне.

Някои бяха успели да се измъкнат, после навалицата беше взела да напира изотзад. Вратата се беше затворила. По-задните натискаха, за да се отърват от огъня, и всички се бяха заклещили. Предните бяха