То

преобрази. Пристроиха му кафене и нови сепарета. Май искаха да се състезаваме. Обаче на нас не ни беше до състезания.

Татко ми се усмихна от болничното легло.

— Млади бяхме, ако не се брои Сноупс, ама не бяхме чак дотам глупави. Знаехме, че белите момчета разрешават да се надбягваш с тях, обаче вземеш ли да излизаш начело, все ще се намери кой да ти строши краката, та да не тичаш толкоз бързо. Имахме си каквото искахме и повече не ни трябваше. Но после… нещо се случи.

Той се навъси и замълча.

— Какво, тате?

— Открихме, че можем да си съберем доста добър джазов състав — бавно изрече той. — Ефрейтор Мартин Девро биеше барабани. Ейс Стивънсън свиреше на корнет. Дядката Сноупс дрънкаше съвсем прилично на пиано. Не че беше голям музикант, ама си го биваше. Едно друго момче свиреше на кларинет, а Джордж Бранък — на саксофон. Намериха се и други, дето поназнайваха да свирят на китара, хармоника, банджо или просто на гребенче с хартийка. Не стана отведнъж, сам разбираш, ама към август всяка празнична вечер момчетата дънеха диксиленд в „Черното петно“. С наближаването на есента ставаха все по-добри и макар че не бяха големи музиканти — да не се залъгваме — свиреха някак по-различно… по- буйно… по-…

Той се запъна и размаха костелива ръка над чаршафа.

— Свирели са жизнено — усмихнах се аз.

— Точно така! — възкликна той и също се ухили. — Добре го каза! Свиреха истински, жизнен джаз. И додето мигнеш, хората от града взеха да прииждат в нашия клуб. Идваха даже войници от базата. Накрая се стигна дотам, че в петък и събота заведението беше тъпкано с народ. Не стана изведнъж. Отначало белите лица бяха като зрънца сол в лъжица черен пипер, но с времето ставаха все повече и повече.

И когато белите взеха да идват, ние забравихме, че трябва да се пазим. Те си носеха пиячката в книжни торби — най-често първокласни напитки, за които в градските кочини не можеше и да се мечтае. Такова нещо се намираше само в общинския клуб, Мики. Къркане за богаташи. „Чивас ригал“. „Гленфидич“. Шампанско, от онуй, дето го сервират в първокласните ресторанти на презокеанските лайнери. Трябваше да сложим край на тая работа, обаче не знаехме как. Та те бяха от града! Дявол да го вземе, бяха бели!

Както ти казах вече, бяхме млади и се гордеехме с успеха си. А освен туй подценихме нещата и не подозирахме докъде могат да стигнат. Всички разбирахме, че Мюлер и приятелите му сигурно знаят какво става, но едва ли някой от нас осъзнаваше, че това ги подлудява — и като ти го казвам, значи не е празна приказка: подлудяваше ги. Седяха си те в разкошните викториански резиденции по Западния булевард, а няма и на половин километър от тях ние слушахме парчета от рода на „Копам си картофите“ или „Блусът на леля Хагар“. Лоша работа. И още по-лошо ставаше като знаеха, че техните младоци са при нас и се веселят рамо до рамо с чернокожите. Щото към края на септември вече не идваха само дървари и дърти брантии. Бяхме станали гвоздеят на сезона. Младежите идваха да пият и да танцуват под музиката на нашия безименен джазбанд додето наближи един след полунощ — тогава затваряхме. И не бяха само от Дери. Пристигаха от Бангор, Нюпорт, Хейвън, Кливс Милс, Олд Таун и всички други околни градчета. Студенти от Мейнския университет в Ороно идваха да полудуват с учените си приятелки, а пък когато оркестърът засвири за пръв път рагтаймов вариант на „Халбата от Мейн“, покривът без малко щеше да хвръкне във въздуха. Разбира се, клубът беше войнишки — поне на теория — забранен за цивилни без покана. Но на практика, Мики, ние просто отваряхме вратата в седем вечерта и не я затваряхме до един след полунощ. Към средата на октомври вече не можеше да застанеш на дансинга, без да те притиснат отвсякъде поне пет-шест души. За танци място нямаше, хората просто стояха и се люшкаха… ама не съм чувал някой да се оплаква. Щом наближеше полунощ, вече цялото заведение се друсаше като празен камион по разбито шосе.

Баща ми помълча, отпи още глътка вода и продължи да разказва. Очите му се избистриха.

— Дотук добре. Но Фулър рано или късно трябваше да сложи край на веселбата. И ако го бе сторил по- рано, нямаше да загинат толкоз хора. Колко му беше — виква военните полицаи и ги праща да конфискуват от гостите забранените напитки. Това щеше да ги прогони — а и на нас щеше да ни е по-спокойно. Щеше да се свърши веднъж завинаги. Е, някои от нас щяха да идат пред военен съд, другите щяха да се пръснат по разни части. Обаче Фулър се бавеше. Май го гонеше същият страх, дето ни гонеше и нас — че някои хора в градчето ще побеснеят. Мюлер повече не дойде в базата, а майорът сигурно се боеше да слезе долу при него. Много се перчеше Фулър, ама си беше безгръбначен като медуза. И вместо майорът да ни нагласи някой номер, дето поне нямаше да струва невинни жертви, Легионът дойде да ни види сметката. Една вечер в началото на ноември пристигнаха с белите качулки и си палнаха хубава скара.

Той отново замълча, но този път не посегна за чашата, само се втренчи навъсено към отсрещния ъгъл на стаята. Нейде навън тихо дрънчеше звънец, край отворената врата мина една медицинска сестра и гумените й подметки скърцаха по линолеума. Чувах отнякъде звуците на телевизор, другаде свиреше радио. Спомням си, че чух как фучи вятърът край болничната фасада. И макар да беше август, от този звук ми стана студено. Вятърът не се интересуваше, че по телевизията дават „Кайновата стотица“ или че по радиото „Фор Сизънс“ пеят „Крача като мъж“.

— Някой от тях пристигнаха през парковата зона между базата и Западния булевард — продължи най- сетне баща ми. — Сигурно са се събрали в мазето на нечия къща, за да си сложат качулките и да подготвят факлите. Чувал съм, че другите дошли открито по Риджлайн роуд, който беше тогава главният път към базата. Чувал съм още — няма да кажа от кого — че пристигнали с чисто новичък Пакард. Били облечени с бели наметки, качулките държали в скутовете си, а факлите лежали на пода. Факлите били от марката „Луисвилски бавни“, с червени гумени уплътнители и брезентови калъфчета над горивната част — с такива факли жените често си палеха огъня като почнеха да правят зимнина. На кръстопътя между Риджлайн и Уичъм роуд имаше военен пост, но дежурният пуснал Пакарда да мине.

Беше събота вечер и цялото заведение се друсаше от танците. Трябва да се бяха насъбрали двеста души, а може и триста да са били. И ето че пристигат ония бели мъже, седмина или осмина в зеления Пакард. Други излизат от горичките между базата и богаташките къщи по Западния булевард. Повечето не бяха млади и понякога се питам колцина ли са се превивали на другата сутрин от язва и настинка. Дано да са били повечко. Долни, гадни убийци.

Пакардът спрял на хълма и примигал два пъти с фаровете. Отвътре излезли четирима или петима и тръгнали към останалите. Някои носели от осемлитровите туби бензин, дето се намираха на всяка бензиностанция по онова време. Всички били с факли. Един останал зад волана на Пакарда. Мюлер имаше Пакард, тъй да знаеш. Да, той. Зелен Пакард.

Събрали се зад „Черното петно“ и напоили факлите с бензин. Може би само са искали да ни сплашат. Може би не. И едното съм чувал, и другото. Предпочитам да вярвам в първото, щото никога не съм се озлобявал дотам, че да приема най-лошото.

Може за всичко да е виновен бензинът — протекъл по дръжките и щом пламнал, ония се паникьосали и ги запокитили накъдето им падне, само и само да се отърват. Както и да е мрачната ноемврийска нощ изведнъж лумнала цяла от факлите. Едни ги размахвали високо и по качулките им се ръсели искри. Други се смеели. Но, както казах, някои дотичали до задните прозорци и метнали факлите в кухничката. След минута и половина цялата сграда пламтяла като барут.

Ония отвън вече всички били с островърхите бели качулки. Някои крещели: „Негри, излезте! Негри, излезте! Негри, излезте!“ Сигурно е имало и такива, дето с тия крясъци са искали да ни сплашат, но ми се ще да вярвам, че повечето са опитвали да ни предупредят за пожара… както ми се ще да вярвам и в това, че факлите съвсем случайно са улучили кухненския прозорец.

Така или иначе, от виковете им нямаше полза. Оркестърът можеше да заглуши и фабрична сирена. Всички се забавляваха и крещяха с пълно гърло. Разбрахме, че има нещо нередно чак когато Гери Маккрю — той беше помощник-готвач нея вечер — отвори кухненската врата и едва не се изпече. Отвътре изригнаха триметрови пламъци. Изпепелиха му бялото сако, че и почти цялата коса.

Когато се почна суматохата, аз седях край източната стена с Трев Доусън и Дик Халоран. Отначало помислих, че е избухнала газовата печка. Тъкмо ставах на крака, тълпата се юрна към изхода и ме повали.